Определение № 3786 от 29.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 333/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Държавна психиатрична болница – Пазарджик срещу решение № 356 от 30.10.2023 г. по гр. д. № 486/2023 г. на Окръжен съд – Пазарджик, с което е потвърдено решение № 752 от 30.06.2023г. по гр. д. № 21/2023 г. на Районен съд – Пазарджик, с което са уважени предявените от М. В. А. срещу касатора искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК, като е признато за незаконно и отменено извършеното със заповед № 13/01.12.2022 г. уволнение на ищцата; последната е възстановена на заеманата преди незаконното уволнение длъжност „главен счетоводител“ в Държавна психиатрична болница – Пазарджик, и работодателят е осъден да й заплати обезщетение за оставане без работа поради незаконното уволнение за периода от 01.12.2022 г. до 01.06.2023 г. в размер на 13 356 лв., ведно със законната лихва от 01.12.2022 г. до окончателното изплащане. Жалбоподателят поддържа в касационната си жалба, че атакуваното въззивно решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди, че въззивният съд служебно е приел за осъществени определени факти (че в деня на уволнението е назначен друг служител на мястото на ищцата), без да са били наведени такива доводи в исковата молба. Счита, че съдът дължи произнасяне не доколко работодателят има обективен интерес от промяна в изискванията за заемане на определена длъжност, а само по изложените факти и обстоятелства, които обосновават твърдението на ищцата за злоупотреба с право, което не е било посочено точно, ясно и конкретно в исковата молба. Поддържа също, че фактическият състав на чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ не изисква работодателят да уведоми работника или служителя за настъпилата промяна в изискванията за заемане на длъжността, респективно да му връчи длъжностната характеристика, с която въвежда промяната, при което е неправилен изведеният извод на въззивния съд за наличие на злоупотреба с право. Моли обжалваният съдебен акт да бъде отменен като неправилен и вместо него да бъде поставен нов, с който предявените искове да бъдат отхвърлени като неоснователни. Претендира заплащане на сторените съдебно – деловодни разноски за трите съдебни инстанции. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба касаторът - ответник навежда основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. „Подлежи ли на контрол от съда правото на работодателя да променя изискванията за образование и квалификация и трябва ли да се доказва в хипотезата на чл. 328, ал. 1, т. 6 и т.11 КТ обективна необходимост за извършената промяна ?“, за който твърди, че е разрешен в противоречие с решение № 239/2012 г. по гр.д. № 779/2011 г. на ІV г.о. на ВКС; решение № 71/ 24.07.2013г. по гр. дело № 284/2012 г. на ІV г.о. на ВКС; решение № 58/30.07.2015 г. по гр.д. № 2600/2014 г. на ІV г.о. на ВКС; решение № 345/ 06.03.2014 г. по гр.д. № 3868/2013 г. на ІV г.о. на ВКС и решение № 192/14.06.2013 г. по гр.д. № 680/2012 г. на ІV г.о. на ВКС; 2. „Има ли съдът служебното задължение да следи за факти, които пораждат правото на уволнение или надлежното му упражняване, но не са въведени в исковата молба като довод за незаконност; допустим ли е служебен контрол при проверката извършена от въззивния съд във връзка с правилността на решението относно факти, които не са релевирани по делото, не се ли нарушава по този начин принципа на равнопоставеност, състезателност и диспозитивното начало; при въведен довод за злоупотреба с право, въз основа на кои обстоятелства съдът е длъжен да извърши проверката?“, за който подържа, че е разрешен в противоречие с решение № 50059 от 06.06.2023 г. по гр. д. № 1951/2022 г. на ВКС, ІІІ г.о.; 3. „Посочените от ищцата и цитирани в изложението факти: че се е справяла с работата; че новият директор на ответната болница се е отнасял добре с нея и е нямало индиции, че е недоволен от изпълненията на задълженията й; че заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение и длъжностната характеристика за длъжността „главен счетоводител“ са връчени в един и същи ден; че не й е връчено предизвестие за прекратяване на трудовото правоотношение, като по този начин не й е дадена възможност да представи документи, че отговаря на променените изисквания за заемане на длъжността, обосновават ли твърденията на ищцата А. за злоупотреба с право, извършена от директора на ответната болница при прекратяване на трудовото правоотношение?“; 4. „Изисква ли се преди прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 328, т. 6 и т. 11 КТ работникът/ служителят да бъде уведомен от работодателя, че са променени изискванията към необходимото образование и/или квалификацията за изпълняваните трудови функции и в частност, необходимо ли е да се връчи длъжностната характеристика, с която работодателят въвежда тази промяна?“; 5. „Връчването на заповед за прекратяване на трудовото правоотношение едновременно с длъжностна характеристика с изменение на изискванията за заемане на длъжността и невръчването на предизвестие обуславя ли субективната цел на работодателя да прекрати трудовото правоотношение с конкретен служител, използвайки законови средства за постигане на една единствена цел: прекратяване на трудовия договор с конкретен работник или служител?“; 6. „Може ли да се приеме, че е налице тенденциозно и последователно поведение на работодателя спрямо ищцата, целящо единствено прекратяване на трудовото й правоотношение, в случай, че предходният директор на болницата е изменил трудовите функции на ищеца чрез одобряване на нова длъжностна характеристика за ръководна длъжност към 01.12.2021г, а следващият законeн представител на лечебното заведение извърши преценка по целесъобразност за необходимата продължителност на професионалния и общ стаж на лицето, заемащо тази ръководна длъжност и прекрати трудовото правоотношение по чл. 328, т.11 КТ?“, и 7. „Може ли да се приеме за установено наличието на злоупотреба с права от страна на работодателя без наличие на доказателства, а само въз основа на твърдения, наведени в исковата молба относно обстоятелството за идентичност на специалността „счетоводство и контрол“ и „счетоводство и анализ“?. По поставените трети – седми въпроси счита, че атакуваното решение е постановено в противоречие с решение № 65 от 30.06.2023 г. по гр. д. № 3701/2022 г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 215 от 08.07.2010 г. по гр. д. № 166/2009 г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 476/2012 г. по гр. д. № 1413/2010 г. на ВКС, ІV г.о. и решение № 71824.07.2013 г. по гр. д. № 284/2012 г. на ВКС, ІV г.о.. Наведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е бланкетно посочено без конкретни съображения за значимост на въпросите за точното приложение на закона и за развитието на правото. Релевира и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение, без да излага каквито и да било обстоятелства в какво тя се изразява. Ответницата по касационната жалба – М. В. А. подава писмен отговор, в който поддържа, че не са налице наведените основания за допускане на касационно обжалване и че касационната жалба е неоснователна. Претендира сторените съдебно- деловодни разноски пред ВКС. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна и е насочена срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение, поради което е допустима. Настоящият съдебен състав на Върховният касационен съд намира, че не са налице основания за допускане на искания касационен контрол. По предявените искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1 – т. 3 КТ, въззивният съд е приел за установено, че на 01.02.2018 г. ищцата е назначена по трудов договор в Държавна психиатрична болница - Пазарджик на длъжност „счетоводител, оперативен“, а на 03.02.2020 г. - на длъжност „главен счетоводител“, като към втората дата изискванията за заемане на длъжността „главен счетоводител“, въведени с длъжностната характеристика, са: висше икономическо образование с образователно-квалификационна степен „магистър“ – „счетоводна отчетност или финанси и кредити“, и професионален опит - 2 години трудов стаж по специалността. В последващата длъжностна характеристика, връчена на ищцата на 01.12.2021 г., отпада изискването за придобита специалност „счетоводна отчетност или финанси и кредити“. От приетите по делото доказателства окръжният съд е счел за установено, че ищцата има образователно-квалификационна степен „бакалавър“ по специалността „финанси“ с професионална квалификация „икономист“ от 2015 г., а от 2018 г. – образователно-квалификационна степен „магистър“ по специалността „счетоводство и анализ“ с професионална квалификация „икономист“. Общият й трудов стаж в Държавна психиатрична болница - Пазарджик е 4 години и 10 месеца, от които като счетоводител: 2 години и 3 дни и като главен счетоводител: 2 години, 9 месеца и 27 дни. На 30.11.2022 г. работодателят утвърждава нова длъжностна характеристика за длъжността „главен счетоводител“, като въвежда следните изисквания за заемане на длъжността: висше счетоводно-икономическо образование с образователно-квалификационна степен „магистър“ по специалност „счетоводство и контрол“, минимум 7 години професионален опит като главен счетоводител в бюджетни организации в системата на здравеопазването и минимум 10 години общ трудов стаж. На 01.12.2022 г. на ищцата е връчена заповед № 13/01.12.2022 г. за прекратяване на трудовото й правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 и т. 11 КТ, тъй като не отговаря на квалификационното изискване за професионален опит от 7 години като главен счетоводител в бюджетните организации, въведено от работодателя с последната длъжностна характеристика, както и на изискването за общ трудов стаж от 10 години, и не притежава необходимото образование - висше счетоводно с образователно- квалификационна степен „магистър“ по специалността „счетоводство и контрол“. От правна страна въззивният съд е посочил, че съгласно практиката на ВКС по приложението на чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ преценката на работодателя за промяна на изискванията за заемане на определена длъжност е по целесъобразност и не подлежи на съдебен контрол. Приел е, че съдът не е компетентен да се произнася какво образование или квалификация налагат нуждите на работата за заемането на определена длъжност и дали има обективна производствена необходимост от въведената промяна, стига с нея да не се нарушават императивни правни норми, включително да не е осъществена злоупотреба с право по смисъла на чл. 8, ал. 1 КТ. Счел е, че само при наведен от ищеца довод за злоупотреба с право от страна на работодателя, съдът дължи да извърши проверка дали изменението на изискванията за заеманата длъжност е въведено с оглед нуждите на работата и в този смисъл дали работодателят е действал добросъвестно, в съответствие с чл. 8, ал. 1 от КТ, или е налице злоупотреба с право, която би обусловила незаконност на уволнението по чл. 328, ал. 1, т. 6 и т. 11 КТ. Съобразил е, че по силата на установената в чл. 8, ал. 2 КТ презумпция, добросъвестността при осъществяване на трудовите права и задължения се предполага до установяване на противното, при което в тежест на ищцата е да установи конкретни факти и обстоятелства, от които може да се направи извод за наличието на злоупотреба с право. Въззивният съд е приел, че в конкретния случай въпреки въведените от работодателя нови изисквания за заемане на ищцовата длъжност, няма промяна в задълженията, дейностите и отговорностите на главния счетоводител съгласно длъжностната му характеристика, доколкото основните функции и задължения на длъжността остават същите: да ръководи, организира, контролира и отговаря за цялостната финансово –счетоводна дейност на работодателското предприятие. Отсъстват и нормативно установени изисквания за специалността, която трябва да притежава главният счетоводител, както и за придобития от него професионален опит. Решаващият съд е посочил, че разликата между специалностите „счетоводство и контрол“ и „счетоводство и анализ“ е само в наименованието, а не и в съдържанието на трудовите им функции. След съпоставка на двете длъжностни характеристики (тази връчена на ищцата на 01.12.2021 г. и утвърдената на 30.11.2022 г. – ден преди уволнението й) съдът e извел извод, че същинските трудови функции за длъжността „главен счетоводител“ са напълно идентични, изразяват се в пряко ръководство на трудовия процес във връзка с финансите на ответната болница, като в длъжностната характеристика от 01.12.2021 г. йерархичната подчиненост на оперативния счетоводител на „главния счетоводител“ е ясно и недвусмислено посочена, което е допълнителен аргумент, обосноваващ извода, че длъжността „главен счетоводител“ е ръководна и през времето, през което е заемана от ищцата. Този извод е направен в контекста и на възражението на ответника, че промяната в изискванията за заемане на процесната длъжност не е самоцел, а е продиктувана от това, че по новата длъжностна характеристика длъжността се трансформира в ръководна, каквато не е била преди това. Окръжният съд е обсъдил наведените с исковата молба доводи, че ищцата отговаря и на новите изисквания за заемане на процесната длъжност, намирайки ги за основателни. В тази връзка е посочил, че по същество липсва разлика между притежаваното от последната образование, степен „магистър“, по специалността „счетоводство и анализ“ и въведеното от работодателя изискване за специалността „счетоводство и контрол“, доколкото, в генезиса си, това са идентични специалности, които в различните учебни заведения са познати с различно наименование. Съобразил е и релевираните в исковата молба доводи за злоупотреба с право досежно това, че измененията на квалификационното изискване за професионален опит и образование има за единствена цел прекратяване на трудовия договор с ищцата, като е обсъдил и твърдението на последната, че работодателят не й е връчил новата длъжностна характеристика. За да приеме същите за основателни е кредитирал показанията на свидетелката Д. М., която е заявила, че не е присъствала на отказ на М. А. да получи длъжностната характеристика, утвърдена на 30.11.2022 г. и впоследствие е оформила отказа по разпореждане на работодателя. С оглед на това е счел, че работодателят не е запознал ищцата с новите изисквания за заемане на длъжността и не й е дал възможност да ангажира доказателства, че отговаря на тях и по-конкретно на изискването за специалност, а е пристъпил към връчване на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение. Според решаващия съд, анализът на осъществените в рамките на един ден (денят на процесното уволнение) факти водят до обоснования извод, че измененията в изискванията за заеманата от ищцата длъжност „главен счетоводител“ не е продиктувано от обективна нужда от подобряване качеството на работата в интерес на предприятието, а е извършено от работодателя с цел да се прекрати трудовото правоотношение с конкретния служител. Като допълнителен аргумент в тази посока е съобразено обстоятелството, че още в деня на уволнението на М. А. е утвърдено ново поименно щатно разписание и в същия ден е назначен нов служител на длъжността „главен счетоводител“, който дотогава не е работел в Държавната психиатрична болница - Пазарджик. В тази връзка е прието за неоснователно възражението на работодателя, че след като не е установено от гласните доказателствени средства тенденциозно или различно в сравнение с другите служители отношение на новия директор на болницата спрямо ищцата, не е оборена презумпцията на чл. 8, ал. 2 КТ. Въззивният съд е намерил, че установените по делото релевантни факти еднопосочно обосновават извод за злоупотреба с право от страна на работодателя, който използвайки законово допустими правни средства, е постигнал една забранена от закона цел - да уволни конкретен служител на формално, а не на реално осъществено правно основание. При тези решаващи съображения, предявените искове са приети за основателни и първоинстанционното решение е потвърдено. Първият въпрос на касатора осъществява общото основание за допускане на касационното обжалване, тъй като той е обуславящ за изхода на конкретния спор, понеже въззивният съд е взел отношение по него при формирането на своите решаващи изводи. По него не се установяват наведените допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Окръжният съд е приел в мотивите на атакуваното решение, че преценката на работодателя за промяна на изискванията за заемане на определена длъжност не подлежи на съдебен контрол, а само при наведен от ищеца довод за злоупотреба с право от страна на работодателя, съдът дължи проверка дали промяната на изискванията за заеманата длъжност е с оглед нуждите на работата, т.е. дали работодателят е действал добросъвестно. Това разрешение е изцяло в съответствие с константната практика на ВКС (решение № 60240 от 09.11.2021г по гр.д.№2195/2017г на ВКС, ІІІ г.о.; решение № 58/30.07.2015 г. по гр.д. № 2600/2014 г. на ВКС ІV г.о. и др., вкл. цитираните от касатора), поради което не е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По първия поставен въпрос е формирана постоянна и непротиворечива практика на ВКС, която не се нуждае от осъвременяване и корективно тълкуване, следователно не може да бъде обосновано и другото наведено допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Поставеният втори въпрос е свързан с наведени от касатора оплаквания, че въззивният съд е приел, че е налице злоупотреба с право от страна на работодателя въз основа на обстоятелства, които не са били релевирани в исковата молба, а именно, че в един и същи ден ответникът е връчил заповедта за уволнение, без да запознае служителката с новите изисквания за заемане на длъжността, посочени в новата длъжностна характеристика, и без да й даде възможност да представи доказателства дали отговаря на тях; не й е връчил предизвестие за прекратяване на трудовия договор, а в деня на уволнението е утвърдил ново щатно разписание и е назначил нов служител на същата длъжност. Макар да притежава характеристиките на правен въпрос и общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, спрямо него не са осъществени релевираните допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В исковата молба ищцата е навела конкретни обстоятелства досежно твърдението си за злоупотреба с право на работодателя при процесното уволнение, които са съобразени от решаващия съд, който при извеждане на извода си за недобросъвестно упражняване на работодателски правомощия е извършил съвкупна преценка на всички факти и обстоятелства, от значение за него, включително на факти, които ищцата не е посочила изрично в исковата молба (напр. обстоятелството, че в деня на уволнението й е утвърдено ново поименно щатно разписание и е назначен нов служител на заемната от ищцата длъжност). Според формираната съвременна константна практика на ВКС, съдът се произнася за нарушение на чл. 8, ал. 2 КТ при проверка на законността на уволнение само при наведен от ищеца довод в тази връзка в исковата молба. Съдържащите се в исковата молба по конкретното дело доводи за злоупотреба с права от работодателя при уволнението на ищцата, изразяваща се в това, че промените в изискванията за заемане на процесната длъжност са направени с единствената цел да бъде прекратен трудовия договор на конкретния служител – ищцата, са достатъчни, за да възникне задължение за съда да се произнесе по законността на уволнението в контекста на приложението на презумпцията на чл. 8, ал. 2 КТ. Всички останали конкретни установени по делото факти, съобразени от въззивния съд, съставляват част от процеса на доказване при носена от служителката тежест за оборване на презумпцията за добросъвестност на работодателя. Тези факти съдът е длъжен да съобрази, за да извърши и обоснове преценката си за наличието или не на злоупотреба с права от страна на ответната болница. Ето защо, поради съответствието на правните изводи в атакуваното решение с практиката на ВКС, която не се нуждае от осъвременяване, не са осъществени допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Гореизложеното досежно втория въпрос се отнася и до поставения трети въпрос, доколкото въобще е възможно да се приеме, че той е правен въпрос според тълкуването в т. 1 ТР № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Поставените трети, четвърти, пети и шести въпроси не притежават характеристиките на правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1/2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Според задължителните разрешения в цитираното тълкувателно решение, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране на решаващите правни изводи на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Горепосочените въпроси съставляват оплаквания досежно правилността на атакуваното решение и изискват преценка на конкретните доказателства и обстоятелства по процесния спор, при което не могат да бъдат обсъждани в настоящата предварителна фаза на касационното производство и да послужат като основание за допускане на искания касационен контрол. Поставеният седми въпрос представлява довод за недоказаност на извода на въззивния съд за наличието на злоупотреба с право от страна на работодателя, т.е. отново е оплакване по правилността на въззивното решение и поради това не може да обоснове допускане на исканото касационно обжалване. Следва да бъде посочено, само за пълнота на изложението, че изводът за злоупотреба с работодателски права е направен от въззивния съд въз основа на съвкупна преценка на всички приети по делото относими доказателства – писмени и гласни, а не въз основа единствено на твърдения, наведени в исковата молба, каквото е оплакването на касатора. Обжалваното въззивно решение не е и очевидно неправилно. Очевидната неправилност е уредена в чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване и се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма; на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти - явна необоснованост. Такива пороци на атакувания съдебен акт нито са наведени от касатора, нито се констатират от настоящия състав на касационния съд. На основание изложеното касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, касаторът следва да бъде осъден да заплати на ищцата сторените разноски за адвокатско възнаграждение в касационното производство в размер на 2 000 лв., съгласно договор за правна защита и съдействие от 04.01.2024 г.. Съобразно гореизложеното, Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение