Определение № 741 от 10.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 1326/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца, Л. П. К., срещу решение № 26 от 27.02.2024 г. по гр. д. № 3/2024 г. по описа на Окръжен съд – Видин, с което е потвърдено решение № 116 от 21.09.2023 г. по гр. д. № 184/2023 г. по описа на Районен съд – Белоградчик, с което са отхвърлени предявените от Л. П. К. срещу „ЕОС Матрикс“ ЕООД искове с правно основание чл. 439 ГПК за установяване, че вземанията на ответника, за събирането на които са образувани изп. дело № 596/ 2016 г. и изп. дело № 219/ 2022 г. по описа на ЧСИ Г. Б., предмет на изпълнителен лист от 24.01.2014 г., издаден въз основа на заповед за изпълнение № 52/24.01.2014 г. по гр. д. 69/2014 г. по описа на PC - Козлодуй, а именно: 15 644, 04 лв. - главница по договор за предоставяне на потребителски кредит от 01.12.2012 г., и 13 408,43 лв. - претендирана лихва, не съществуват.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно предвид постановяването му в противоречие с процесуалния и материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Излага, че въззивният съд е нарушил установения в процесуалния закон основен принцип на диспозитивното начало, като е основал решението си на факти, за които страните са узнали от самото решение, не са твърдени от ответника и на страните не е предоставена възможност да се защитят срещу тях. Изтъква, че доказателствената тежест за установяване на обстоятелствата, които имат за последица прекъсване или спиране на давностния срок, е за ответника, като в нарушение на процесуалния закон въззивният съд е приел за безспорни факти, които не са отразени като такива в доклада по делото и са му служебно известни от приложената преписка по изпълнително дело. Сочи, че в нарушение на закона съдът е приел и че осъществени по перемирано изпълнително дело процесуални действия могат да имат за последица прекъсване на погасителната давност. Счита, че обжалваното решение е необосновано, като съдът не е изпълнил задължението си ясно и въз основа на очертания от страните предмет на делото да мотивира взетото от него решение. По тези доводи моли решението да бъде отменено, като бъде постановено друго, с което предявените искове бъдат уважени, евентуално делото върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Претендира присъждане на разноски.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните правни въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Как следва да процедира съдът относно приложението на нормата на чл. 115, ал. 1, б. "ж" ЗЗД по изпълнителни дела, образувани за принудително събиране на вземания преди 26.06.2015 г. и следва ли началният момент, от който тече погасителна давност в рамките на изпълнителното производство, да бъде 26.06.2015 г. или датата, на която съдът твърди, че е било поискано последното валидно изпълнително действие (20.06.2014 г.)?

2. Допустимо ли е второинстанционният съд, без да са налице твърдения от страна на ответника по иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК, да посочва определени изпълнителни способи в хода на изпълнителното дело?

3. Валидно ли е изпълнително действие по перемирано по смисъла на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК изпълнително дело?

4. От кой момент се счита прекратено изпълнителното дело - от момента на последното валидно изпълнително действие, от момента на последното невалидно действие или от друг момент?

5. Споразумение между длъжника и конституиран взискател по изпълнително дело достатъчно ли е, за да се приеме, че по изпълнителното дело не може да настъпи перемпция? В случай, че споразумението между длъжника и взискателя е сключено след настъпване на перемпцията, годно ли е последното да прекъсне погасителната давност за вземането?

6. Допустимо ли е второинстанционният съд, без да са налице твърдения от страна на ответника в отговора на исковата молба по иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК и без тези факти да са обявени за служебно известни на съда с доклада по чл. 146 ГПК, ex officio да посочи определени изпълнителни способи в хода на изпълнителното дело?

7. Нарушен ли е принципът на състезателно начало, ако на страните не е указано с доклада по чл. 146 ГПК, че съдът ще разгледа служебно въпроса за валидно извършени изпълнителни действия, прекъсващи давността?

8. Задължен ли е съдът да обсъди в решението си всички събрани по делото доказателства, твърдения и възражения на страните от значение за изхода на спора в тяхната съвкупност и да изложи в мотивите си изводи по отношение на тези доказателства, твърдения и възражения?

9. Валидно ли е изпълнително действие по прекратено изпълнително дело по смисъла на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК и прекъсва ли то давността по смисъла на чл. 116, б. „в“ ЗЗД?

10. Допустимо ли е при обжалване от едната страна в съдебното производство, ищец по иск с правно основание чл. 439 ГПК, въззивният съд да влоши положението на въззивника, доколкото второинстанционният съд изтъква обстоятелства, които за първи път се узнават от ищеца/въззивника с въззивното съдебно решение, и същевременно отхвърля установените от първоинстанционния съд факти и обстоятелства, на които последният базира своето решение?

11. Допустимо ли е съдът, без да са налице твърдения от страна на ответника по иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК, при направено доказателствено искане за прилагане на изпълнителни дела към гражданското дело, да приеме всички факти и обстоятелства в изпълнителните дела за безспорни и служебно известни?

12. Ако един факт (споразумение за разсрочване на задължението между взискателя и длъжника) е служебно известен на съда поради обстоятелството, че изпълнителното дело, по което се е осъществил, е изискано от ЧСИ, и не указано на страните, че съдът ще приеме факта за служебно известен, това достатъчно ли е съдът да постанови решението си по спора въз основа на него, без ползващата се от този факт страна да е навела твърдения за неговото осъществяване?

13. Нарушава ли се правото на справедлив процес на ищец по иск с правно основание чл. 439 ГПК, в случай че едва в решението на въззивния съд, без твърдения от страна на ответника/въззиваемия, носещ доказателствената тежест за установяване на такива факти, съдът се позове на споразумение между страните?

Поддържа, че въззивното решение е очевидно неправилно, с което обосновава искането си касационно обжалване на въззивното решение да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.

С депозиран в срок писмен отговор ответникът по касация, „ЕОС Матрикс“ ЕООД, оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Излага доводи за правилност на обжалвания съдебен акт. Претендира присъждане на разноски по делото за представляването му от юрисконсулт.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че от събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност се установява следната фактическа обстановка: на 12.02.2014 г. е образувано изпълнително дело № 307/2014 г. по описа на ЧСИ М. П. с рег. № 851 по молба на взискателя „Обединена Българска банка“ АД въз основа на изпълнителен лист от 21.01.2014 г., издаден на основание заповед за незабавно изпълнение на парично задължение № 52 от 24.01.2014 г. по ч. гр. д. № 69/ 2014 г. по описа на Районен съд – Козлодуй; по делото са наложени запори върху трудовото възнаграждение на ищеца на 13.02.2014 г. /л. 120/, на МПС на 20.06.2014 г. /л. 174/, на трудовото възнаграждение на 07.04.2015 г. /л. 190 и л. 191/, на трудовото възнаграждение на 11.02.2016 г. /л. 199/; с приемо - предавател протокол /л. 203/ делото е прехвърлено за продължаване на изпълнението при ЧСИ Г. Б. с рег. № 722, като същото е образувано с № 596/2016 г. по описа на ЧСИ Б.; взискателят е поискал да бъде извършен опис на движимите вещи на длъжника с молба от 26.05.2016 г. / л. 209/, като същият е насрочен за 12.08.2016 г., но не е извършен; с молба от 04.01.2017 г. /л. 213/ взискателят е поискал налагането на запор на банкова сметка на длъжника в банка „ДСК“ АД, който е наложен на 23.03.2018 г. /л. 215/; на 07.06.2018 г. е постъпила молба от „ЕОС Матрикс“ ЕООД за конституиране по изпълнителното дело като взискател, въз основа сключен договор за цесия /л. 218/; с молба от 04.09.2018 г. новото дружество кредитор е представило сключено извънсъдебно споразумение на 07.02.2018 г. / л. 244-247/, съгласно чл. 3 от което длъжникът е признал задълженията по основание и размер и страните са постигнали съгласие за разсрочването им; с молба от 18.01.2022 г. / л. 272/ е поискано прекратяване на изпълнителното дело поради настъпила перемпция; с постановление от 20.01.2022 г. /л. 275/ изпълнителното дело е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК; по молба от 09.03.2022 г. от „ЕОС Матрикс“ ЕООД е образувано изпълнително дело № 219/2022 г. по описа на ЧСИ Г. Б. с рег. № 722 /л. 50/, като с молбата за образуване е поискано налагането на запор на банкови сметки на длъжника; с молба от 01.04.2022 г. е поискано налагане на запор върху трудовото възнаграждение /л. 79/; на 12.07.2022 г. е наложен запор върху трудовото възнаграждение на Л. П. К. /л. 89/.

При така установената фактическа обстановка въззивният съд е изложил, че макар по различни от съдържащите се в обжалваното първоинстанционно решение правни мотиви, намира съдебния акт за правилен.

Позовал се е на задължителната практика по ТР № 2/2013 г. от 26 юни 2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС, т. 10, и счел, че когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК и това прекратяване на изпълнителното производство поради т. нар. „перемпция“ настъпва по силата на закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление вече настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правно релевантни факти. Изтъкнал е, че прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и/или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя, съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана; присъединяването на кредитора; възлагането на вземане за събиране или вместо плащане; извършването на опис и оценка на вещ; назначаването на пазач; насрочването и извършването на продан и т. н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Подчертал е, че при изпълнителния процес давността се прекъсва многократно - с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Счел е, че искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. Отчел е, че предприемането на изпълнителни действия касае активност на съдебния изпълнител, а поискването на такива е акт на взискателя, иницииращ предприемането на действията от страна на съдебния изпълнител. Добавил е, че взискателят има процесуалната функция със своите действия да поддържа висящността на изпълнителния процес, като внася съответните такси и разноски, както и като иска извършване на изпълнителни действия, повтаряне на неуспешните такива и прилагането на нови изпълнителни способи. Посочил е, че неосъществяването на тази активност е риск, който взискателят понася, тъй като е застрашен от прекратяване на изпълнителното производство, ако се забави повече от две години и чрез своето бездействие поддържа и бездействието на съдебния изпълнител. Обобщил е, че с равнозначна правна последица се свързва, както непредприемането от страна на съдебния изпълнител, така и непоискването от страна на взискателя на действия за принудително изпълнение - двугодишният срок на законовата перемпция започва да тече от датата на последно осъществения от някого от двамата акт, като прекратяването на изпълнителното производство на посоченото основание настъпва по силата на закона, считано от датата, на която е предприето последното валидно изпълнително действие.

Приел е, че изводимо от преписките по приетите по делото изпълнителни дела последното валидно изпълнително действие, което е прекъснало давността по смисъла на чл. 116, б. "в. " ЗЗД, респективно е относимо към фактическия състав на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, е запор на МПС на 20.06.2014 г. /л. 174/.

Подчертал е, че на л. 244 - л. 247 от приетите по делото изпълнителни дела е представено сключено извънсъдебно споразумение на 07.02.2018 г., съгласно чл. 3 от което длъжникът, Л. П. К., е признала спорните в настоящия процес задължения по основание и размер, като страните са постигнали съгласие за разсрочването им. Изтъкнал е, че съгласно трайно установената съдебна практика по правната си същност признаване на вземането от длъжника е едностранното му волеизявление, с което той пряко и недвусмислено заявява, че е задължен към кредитора, т.е. че задължението му към кредитора съществува към момента, в който е направено волеизявлението, като признаването на вземането трябва да е направено в рамките на давностния срок и да се отнася до съществуването на самото задължение. Счел е, че за да прекъсне давността по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД, е без значение дали с признанието си длъжникът цели да прекъсне давността и по какъв повод е направено признанието на дълга, а е достатъчно волеизявлението на длъжника за това да е еднозначно. Приел е, че такъв е настоящият случай, като съгласно чл. 117 ЗЗД - от прекъсването на давността започва да тече нова давност. Посочил е, че с молбата за образуване на ново дело и поискване на валидно изпълнително действие - запор на банкови сметки на длъжника, е прекъсната новата давност.

Обобщил е, че предвид изложените фактически и правни изводи петгодишната давност за процесните вземания не е изтекла за времето от 20.06.2014 г., когато е последното валидно изпълнително действие, до сключване на извънсъдебното споразумение на 07.02.2018 г., когато е започнала да тече нова петгодишната давност за вземанията.

По тези доводи е постановил обжалвания резултат – потвърдил е първоинстанционното решение, с което исковете по чл. 439 ГПК на Л. П. К. са отхвърлени като неоснователни.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Поставеният от касатора първи процесуален въпрос е обсъждан от въззивния съд, но не може да обуслови допускане на решението до касационно обжалване, защото независимо от начина, по който ще бъде отговорено на въпроса, отговорът няма да е от значение за правилното решаване на спора. Дори да бъде възприета тезата на касатора, че давностният срок е започнал да тече от 26.06.2015 г., а не от 20.06.2014 г., както е приел въззивният съд, няма да бъде променен крайният решаващ извод на въззивния съд, че петгодишният давностен срок не е изтекъл към 07.02.2018 г., на която дата съдът е приел, че давността е прекъсната с извършеното от длъжника признание на дълга със сключеното на същата дата споразумение с взискателя.

Поставените от касатора втори, шести, седми, десети, единадесети, дванадесети и тринадесети въпроси не съответстват на осъществената от въззивния съд решаваща дейност. Съдът не е приемал, че по делото са налице служебно известни или безспорни факти. Фактическите му изводи са основани на събраните по делото писмени доказателства – документите от преписките по приетите изпълнителни дела. Ответникът е въвел ясни твърдения с писмения отговор на исковата молба, поддържани и с депозирания отговор на въззивната жалба, че оспорва предявените искове като неоснователни с доводи, че не е изтекъл давностният срок, че не е бездействал и че по изпълнителните дела са извършвани действия на принудително изпълнение, с които давността е прекъсвана. За доказване на тези си твърдения е поискал по делото да бъдат приети като писмени доказателства копия от преписките по изпълнителните дела, което е сторено от първоинстанционния съд. Последните писмени доказателства, включително подписаното от страните на 07.02.2018 г. споразумение, са част от доказателствата по делото, страните са могли да вземат становище по тях и да организират защитата си във връзка с тях. Въззивният съд е длъжен да ги обсъди предвид поддържаните в тази насока искания и от двете страни с въззивната жалба и писмения отговор към същата, а установените при обсъждането им факти не са служебно известни на съда по смисъла на чл. 155 ГПК. Не отговаря на решаващата дейност на съда и въведеното с десети въпрос твърдение, че положението на въззивника било влошено. Въззивният съд е потвърдил обжалваното от въззивника – ищец първоинстанционно решение, с което положението на последния не е влошено, а е останало същото. По тези доводи, доколкото не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК – да са обусловили изводите на въззивния съд и да са от значение за правилното решаване на спора, по въпросите няма да бъде допуснато касационно обжалване.

Поставените трети, четвърти, пети и девети въпроси са относими към изложените от въззивния съд правни изводи, касаещи настъпило по силата на закона – чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, прекратяване на изпълнителното производство и правното му значение за прекъсване на течащия давностен срок. По въпросите е налице задължителна съдебна практика по ТР 2/2023 г. от 04.07.2024 г. по тълк. дело 2/2023 г. по описа на ОСГТК на ВКС, с която е прието, че перемпцията и давността са различни правни институти, с различни правни последици, и че погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция. Решаващите изводи на въззивния съд досежно прекъсването на течащия давностен срок с признанието на дълга от длъжника, обективирано в подписаното от страните на 07.02.2018 г. споразумение, както и с подадената на 09.03.2022 г. молба за образуване на ново изпълнително дело с поискано изпълнително действие - запор на банкови сметки на длъжника, не са в противоречие с цитираната задължителна съдебна практика, а останалите изложени от съда теоретични съображения не са обусловили крайните изводи на съда и не са от значение за правилното решаване на спора, поради което по тези въпроси не следва да бъде допуснато касационно обжалване.

Осмият процесуален въпрос е обусловил изводите на въззивния съд, доколкото касае правомощията му при разглеждане и решаване на делото и задължението му да основе решението си въз основа на всички събрани по делото допустими и относими доказателства. Правомощията на въззивната инстанция са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС и в практиката на ВКС по множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения. Съгласно утвърдената практика на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени, в който смисъл са разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК.

Въззивното решение е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, включително задължителната по ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд се е съобразил с доводите на страните по депозираните въззивна жалба и писмен отговор, извършил е самостоятелна преценка на повдигнатите като спорни с последните обстоятелства и е обсъдил събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност. Изложил е ясни и конкретни мотиви защо при така събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност намира за неоснователни предявените искове, с което е изпълнил изискванията на чл. 12 ГПК.

Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд касае правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

По никой от въпросите касаторът не обосновава сочената чрез цитиране на законовия текст допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Не може да бъде прието за осъществено и заявеното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на акта. В последователната практика на касационната инстанция се приема, че очевидно неправилно е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице например, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Цитираните предпоставки не са налице, като касаторът аргументира искането си с доводи, повтарящи оплакванията му за неправилност на решението.

По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на спора право на разноски има ответникът по касация на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 78, ал. 8 ГПК за представляването му от юрисконсулт в размер на сумата 300 лв., които ще бъдат присъдени с настоящото определение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение