Определение № 942 от 26.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 2591/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Подадена е касационна жалба от И. Н. Т., чрез адв.И. Б. против решение № 101/22.08.2025 г. по в.т.д.№ 51/2024 г. на Апелативен съд- Велико Търново, с което е потвърдено решение № 58/27.12.2024 г. по т.д.№ 2/2024 г. на ОС-Ловеч за отхвърляне4 на иска на касатора срещу „ДЗИ-Общо застраховане“ ЕАД за заплащане на застрахователно обезщетение по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ за неимуществени вреди (болки и страдания) от ПТП, причинено на 28.07.2023 г. при управление на застрахован при ответника лек автомобил марка „Тойота“, модел „Айго“, в размер на 70000 лв., ведно със законната лихва върху същата сума, считано от 28.07.2023 г. (датата на реализиране на ПТП) до окончателно й изплащане. В касационната жалба се поддържат доводи за наличие на касационни основания по чл.280, ал.1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване, както и оплаквания за неправилност на въззивното решение. Ответникът по касацията „ДЗИ-Общо застраховане“ ЕАД не е депозирал писмен отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ПТП, в резултат на което касаторът е претърял неимуществени вреди, се е осъществило на 28.07.2023 г. около 18,04 часа в [населено място] извор. Констатирал е съобразно доказателствата по делото, че в този момент в посока [населено място] се е движил лек автомобил „Тойота Айго", чийто водач е бил застрахован при ответника-застраховател. В същия момент от магазина /№ 45/ е излязла пострадалата Т., която е започнала да пресича [улица]леко косо, от дясно на ляво, за да отиде на левия тротоар. В този момент, когато е била около средата на дясна пътна лента, тя попада в коридора на движение на лекия автомобил и е настъпил удар с предна част/предна броня/ в ляв крак на Т.. От удара тя е залитнала на дясно /посока София/ и пада на пътното платно. Автомобилът се установява преди да достигне тялото на пострадалата. Вследствие на пътнотранспортното произшествие И. Т. е получилаа травматични увреждания. Съдът се е позовал на заключението на САТЕ и писмените докадзателства, че към момента на удара видимостта е била метеорологично отлична, в светлата част на денонощието и Т. е могла при обръщане поглед на ляво /посока Ловеч/ да възприеме приближаващия лек автомобил „Тойота Айго" от над 75 метра. Траекторията на движение на пешеходката е била леко косо с посока на пресичане от дясно наляво пред процесния автомобил, и югозапад спрямо вратата на магазина, откъдето излиза. Ъгълът, под който е пресичала, е около 70°. Възможните начини на придвижване на пешеходката, предвид възрастта й, според експерта са били бърз ход или спокойно бягане. Апелативният съд е отчел, че според експерта, водачът и пешеходката са имали възможност да се забележат един друг, но това не се е случило и затова е настъпило процесното пътнотранспортно произшествие. Пресичащата Т. при условие, че се е огледала наляво (спрямо входа/изхода на магазина) би възприела приближаващия се автомобил на около и повече от 75 метра и е трябвало да го изчака да премине, след което да пресече, въпреки, че на мястото на пресичане няма обособено такова за пешеходци /пешеходна пътека/. Водачът е управлявал автомобила със скорост, позволена в населено място, реагирал е адекватно, след като е спрял преди достигане до тялото на падналото момиче и не го е прегазил. Опасната зона за спиране на лекия автомобил „Тойота" при скорост 50 км/ч е 32,0 м. Съдът е установил, че експертът е направил извод, че пешеходката попада в опасната зона на автомобила при двата варианта на движение и водачът не е могъл да спре преди мястото на удара и да предотврати пътнотранспортното произшествие. Предвид предприемане от шофьора на маневра „спиране” и фактът, че тялото не е прегазено, вещото лице заключава, че в този случай скоростта на движение на автомобила е била между 40 и 48 км/ч/. Времето за реакция на водача в конкретната обстановка е била приета за 1,0 секунда. ВТАС е разяснил, че времето за реакция се приема за 1,0 секунда, тогава, когато в обстановката преди аварията няма явни признаци за опасност от произшествието - в полезрението на водача да са се намирали обекти, които са могли да създадат опасна ситуация или пък е била голяма вероятността от тяхното появяване. В тези условия водачът няма възможност да определи мястото, момента на възникване и характера на опасността. Пешеходката е била видима за водача от около 75 метра, ако не е имало други хора на тротоара около нея по това време, за каквито вещото лице няма данни. Няма данни за обективни препятствия на мястото в момента на ПТП, които да са затруднявали възможността им взаимно да се възприемат- водач и пешеходка. Въззивната инстанция се е позовала на заключението на вещото лице, че ПТП е било непредотвратимо за водача на л. а. „Тойота Айго". Мястото на което пешеходката е предприела пресичане на [улица]не е било обособено за пресичане и няма пешеходна пътека или други съоръжения. Въззивната инстанция е приела за установено, че с оглед гласните доказателства пострадалата е тази, която внезапно е навлязла на пътното платно като пешеходец, въпреки забраната на чл. 114, т.1 ЗДвП. Посочила е, че причинно-следствената връзка между противоправното деяние и вредата от него като елемент на фактическия състав на генералния деликт, уреден в чл.45 ЗЗД е налице, когато деянието е необходимо и закономерно условие за настъпването на увреждането, а не е случайно свързано с последното и принципно доказателствената тежест за наличието на такава връзка, както и за всички елементи от фактическия състав на цитираната норма се носи от ищеца, който претендира репариране на вредата от непозволеното увреждане. Позовала се е на ТР № 28 от 28.11.1984г. по н.д. № 10/84г. на ОС на ВС, според което задължението за намаляване на скоростта, респективно спиране на превозното средство, е в зависимост от момента на възникване на препятствието за движението, като началото на възникване на опасността следва се прецени с оглед конкретната фактическа обстановка. Задължението за намаляване на скоростта възниква, когато възникне опасност за движението или когато е закономерно нейно проявление. В случая съдът е обсъдил, че пътният инцидент не е възникнал на пешеходна пътека, а пешеходката е навлязла внезапно на пътното платно, в което се е движил автомобилът. За начало на възникване на опасност е счел моментът, когато пешеходката, без да възприема наближаването на превозното средство, от тротоара или банкета се насочва към платното за движение и с поведението си явно или очевидно показва, че във всички случаи ще навлезе в него. Въз основа на заключенето по САТЕ съдът е установил, че за по-малко от 1 сек. водачът е успял да спре автомобила и да не се стигне до прегазване на тялото на пешеходката, въпреки внезапното й навлизане в пътната лента на движение на процесното МПС. Опасната зона за спиране на лекия автомобил „Тойота" при скорост 50 км/ч е 32,0 метра. Позовал се е на заключението на вещото лице по САТЕ, че пешеходката е попадала в опасната зона на автомобила и при двата варианта на движение и водачът не е могъл да спре преди мястото на удара и да предотврати пътнотранспортното произшествие – тя се е намирала на 15,8 метра от автомобила (при бърз ход), респ. 9,99 метра (при спокойно бягане). Заключил е, че когато водачът на пътното превозно средство е изпълнил предписанията на правилата за движение досежно скоростта, но не е могъл и не е бил длъжен да предвиди и да предотврати настъпването на общественоопасните последици, той не следва да носи отговорност, тъй като е налице случайно деяние по смисъла на чл. 15 НК. В случая, водачът не е бил длъжен и обективно не е могъл да предвиди, че този пешеходец ще навлезе на пътното платно, на нерегламентирано за пресичане място, тъй като опасността се явява внезапна и водачът на МПС е имал много малко време /1 сек./ да възприеме и прецени обективно това поведение, но въпреки това е успял да спре автомобила. Опасността е непредотвратима относно настъпилите вече последици – падане при съприкосновението с автомобила и травматичните увреди, причинили твърдяното временно разстройство на здравето, поради което поведението на водача не е виновно – налице е случайно деяние по смисъла на чл.15 НК. Поради което и съдът е намерил, че предявеният пряк иск с правно основание чл. 432, ал.1 КЗ, във вр. с чл. 45,ал.1 ЗЗД се явява неоснователен. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът формулира следните правни въпроси: 1/В кой момент пешеходецът се превръща в опасност за движението - в момента, в който обективно е бил видим за водача на МПС и се е насочил към пътното платно или от момента на навлизането му на пътното платно?; 2/ Какви са задълженията на водачите на пътни превозни средства при възникване на опасност на пътя съобразно ЗдвП и в частност относно въпроса за приложението на чл.20, ал.2, изр.2-ро ЗдВП?; 3/ Допустимо ли е виновният водач да се възползва от нормата на чл.15 НК в случай, че опасността е възникнала в момент, когато водачът е имал възможност да я възприеме, респективно да реагира, но не го е направил? Касаторът въвежда допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК- поради противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решения по наказателни дела и по ТР № 28/28.11.1984 г. по н.д. № 10/84 г. на ОСНК. Позовава се и на хипотеза на „очевидна неправилност“ по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице общо и допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Нито един от поставените въпроси не отговаря на изискванията на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като по същество представляват оплакване на необоснованост на въззивното решение, а според постановките на ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение/чл.281, т.3 ГПК/. В случая въззивният съд не е приел, че пешеходецът се превръща в опасност само при навлизане на пътното платно, а не в момента, в който обективно е бил видим за водача на МПС и се е насочил към пътното платно. Съобразно конкретната фактическа обстановка, установена от решаващият въззивен състав въз основа на конкретно събраните по делото доказателства, които изводи и които доказателства касационната инстанция няма правомощия да проверява на фазата по селектиране на касационната жалба, ВТАС е достигнал до извод, че в обстановката преди ПТП няма явни признаци за опасност от произшествието и в полезрението на водача не са се намирали обекти, които са могли да създадат опасна ситуация или пък е била голяма вероятността от тяхното появяване. В тези условия водачът е нямал възможност да определи мястото, момента на възникване и характера на опасността. Пешеходката е излязла от магазин, разположен на тротоара и се е насочила да пресича косо главна пътна артерия, без да се огледа и то на място, което не е обозначено за пресичане и при липса на пешеходна пътека. Така първи и трети правен въпрос съдържат като условия твърдения на самия касатор, които са останали недоказани в процеса и не могат да обосноват на този етап изпълнение на изискванията към общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касация. По втория правен въпрос отново въззивният съд не е отрекъл приложението на правилото по чл.20, ал.2, изр.2-ро ЗДвП: „Когато възникне опасност за движението, водачите са длъжни незабавно да намалят скоростта, а при необходимост – да предприемат аварийно спиране, като не извършват маневри, с които могат да застрашат своя живот или здраве, живота или здравето на други лица, както и да причинят значителни материални вреди“. В този смисъл е посочил в мотивите на решението си, че от момента на възникване на опасността водачът на МПС, който се е движил със скорост под максимално допустимата, в случая е реагирал адекватно, след като е спрял преди достигане до тялото на падналото момиче и не го е прегазил. Водачът не е могъл да спре преди мястото на удара и да предотврати пътнотранспортното произшествие, защото пострадалата е попадала в опасната зона на автомобила - намирала се на 15,8 метра от автомобила (при бърз ход), респ. 9,99 метра (при спокойно бягане). Не е налице и соченото основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Очевидната неправилност не е тъждествена с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за правилност на въззивното решение. Съгласно практиката на ВКС това са случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В случая касаторът не аргументира тезата си за очевидна неправилност на въззивния акт отделно от доводите си за нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Основен спорен проблем, който касаторът поставя, е от кой конкретно момент пострадалият е представлявал опасност и с поведението си явно показва, че ще навлезе на пътното платно. На същият може да бъде отговорено само след проверка на доказателствата по делото, т.е. при изложени логически свързани аргументи в мотивите на въззивното решение относно конкретното поведение на пострадалата и на водача, касационната инстанция не може да проверява правилността на същите изводи с оглед наведеното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Предвид изложеното настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. Водим от горното, Върховният касационен съд