Определение № 60250 от 07.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1382/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Обжалвано е решение № 260080 от 03.11.2020г. по гр.д.№ 405/2020г. на Софийски окръжен съд, с което в резултат на частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 8 от 15.01.2020г. по гр.д. № 1181/2017г. на Костинбродски районен съд е постановено по същество следното: 1/ признато е за установено по отношение на К. Г. Ц., че Л. К. С. е собственик на основание давностно владение и наследство на втори и трети /тавански/ етаж, всеки с площ 93 кв.м., от двуетажна масивна жилищна сграда с тавански подпокривен етаж и на дворното място, в което е изградена, съставляващо парцел в кв. 186 по плана на Костинброд от 1983г., понастоящем поземлен имот с идентификатор * по кадастралната карта на [населено място] и е осъден ответника да предаде владението върху описаните имоти на основание чл. 108 ЗС; 2/ признато е правото на задържане на ответника К. Г. Ц. върху гореописания имот - втори и трети /тавански/ етаж от жилищната сграда и върху дворното място до заплащане от страна на Л. К. С. на сумата 100 000 лв., представляваща част от вземане с размер 152 501 лв., с която се е увеличила пазарната стойност на имота в резултат на извършени от ответника подобрения, на основание чл.72, ал.3 във вр. с чл.74, ал.2 ЗС. С въззивното решение е постановено и обезсилване на първоинстанционното решение в частта за признаване право на задържане в полза на ответника по отношение на ищцата върху първия етаж от двуетажната масивна жилищна сграда, описана по-горе, до заплащане на горепосочената сума за подобрения в имота; в тази част производството е прекратено като недопустимо.

Касационната жалба е подадена от ответника по главния иск К. Г. Ц.. Оплакванията в нея са срещу извършеното обезсилване на първоинстанционото решение и прекратяването на производството по предявеното от касатора възражение за право на задържане върху първия етаж от жилищната сграда. Твърди се, че правото на задържане е неделимо и не би могло да бъде признато върху обособени части от недвижимия имот, каквито са отделните етажи, а следва да е върху целия недвижим имот - жилищната сграда и дворното място. Изтъкват се аргументи, че признатите подобрения са извършени в целия имот, а не само във втория и трети етажи и дворното място. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди, че решението е постановено в противоречие със задължителната практика на ВКС, както и че съдържа произнасяне по материалноправни и процесуални въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, а именно: 1/ допустимо ли е признаване на право на задържане само на части от недвижим имот, включващ жилищна сграда, която не е в режим на етажна собственост, при липса на обособени в нея отделни самостоятелни обекти; 2/ какви са пределите и обхвата на подобно право на задържане върху части от имота, които нямат самостойно значение и не могат да бъдат отграничени от цялата съвпупност от постройки и съоръжения върху имота; 3/ изпълнимо ли е правото на задържане върху подобни отделни обекти и изпълняемо ли е съдебното решение - при реализиране правото на въвод във владение от страна на ищеца как би могло правото на задържане да се осъществява чрез преминаване през необособен първи жилищен етаж от сградата; 4/ длъжен ли е съдът да обсъди и да изложи съображения относно техническите особености и най-вече индивидуализацията на частите от имота, обособени от гледна точка пределите и обхвата на правото на задържане, което е признато на ответника по ревандикационния иск. Сочи се и основанието по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК - очевидна неправилност. Изказано е опасение от последващо произнасяне на съдилищата в противовес с гарантирани права на гражданите и при неспазване принципа на справедливостта.

Ответницата по касационната жалба Л. К. С. не е представила писмен отговор.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срок срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.

Производството пред първата инстанция е по иск за собственост на втори и трети/тавански/ етаж от жилищна сграда и на дворното място, в което е построена, предявен от Л. С. против нейния син К. Ц.. С предходно влязло в сила решение е отхвърлен предявен от ответника против ищцата установителен иск за собственост на същия имот - втория и третия етаж от сградата и дворното място, основан на давностно владение, като със същото решение ищцата е осъдена да заплати на ответника 100000лв., част от вземане с размер 152 501лв., на основание чл.72, ал.1 вр. с чл.74, ал.2 ЗС, представляваща увеличена стойност на имота вследствие на извършени от него подобрения. В настоящия процес от страна на ответника е предявено право на задържане върху имота до заплащане на подобренията, установени и присъдени в предходния процес. Не се спори, че първият етаж от същата сграда е собственост на ищцата, като според заявеното от нея в исковата молба тя живее на първия етаж, а ответникът държи втория и третия етаж, както и двора. В отговора на исковата молба ответникът признава, че държи посочените обекти.

Първоинстанционният съд, почти без мотиви, е постановил отхвърляне на иска за собственост /в диспозитива липсва описание на спорния имот/ и е признал право на задържане в полза на ответника върху цялата двуетажна жилищна сграда и дворното място. Задоволил се е само да посочи, че искът би бил основателен, ако задължението на ищцата спрямо ответника е изпълнено.

Въззивният съд е намерил иска за собственост на втория и трети етаж от сградата и на дворното място за основателен. Ищцата се лигитимира като собственик на имота по наследство от родителите си, а ответникът владее имота, въпреки че правата му, основани на давностно владение, са отречени с влязло в сила решение. Възражението за право на задържане върху спорния имот до заплащане на подобренията съдът също е намерил за основателно, тъй като вземането за подобрения е уважено с влязъл в сила съдебен акт. По отношение обема на правото на задържане съдът е посочил, че то може да се упражни само върху обектите, които са предмет на иска по чл. 108 ЗС и които са във владение на ответника - втория и третия етаж от сградата и терена. Извършеното от първата инстанция признаване на право на задължане и върху първия етаж съдът е намерил за недопустимо, тъй като този етаж не е предмет на иска по чл. 108 ЗС и се владее от ищцата.

При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване настоящият състав намира следното:

Формулираните правни въпроси касаят допустимостта да се признае право на задържане върху части от жилищна сграда, които не са обособени като самостоятелни обекти; възможността това право да се реализира и задължението на съда да изложи съображения относно техническите особености и индивидуализацията на частите от имота, които са в обхвата на правото на задържане. Тези въпроси не са разрешени от въззивния съд, а и не са определящи за изхода на спора. Съдът не е дължал разрешаването им, защото не е бил сезиран с такъв спор. В исковата молба ищцата е заявила, че живее на първия етаж, а ответникът държи и ползва втори и третия етаж, както и двора. Ответникът е признал тези обстоятелства в отговора си и в становището си в съдебно заседание. Спор дали отделните етажи на сградата представляват самостоятелни обекти и са надлежно обособени като такива не е повдиган. Отделно, самият касатор е поддържал в исковата си молба по гр.д. № 406/2016г. на Софийски окръжен съд, че е собственик по давност на втория и третия етаж, т.е. по този начин самият той признава съществуването им като самостоятелни обекти. Въззивният акт не е постановен в противоречие със сочената от касатора практика /Тълкувателно решение № 111 по гр.д. № 104/1962г. на ОСГК, Решение № 234 от 13.05.2010г. по гр.д. № 1099/2009г. на II г.о., Решение № 71 от 10.03.2015г. по гр.д. № 7189/2014г. на IV г.о./, според която правото на задържане е акцесорно, обезпечително право на владелеца-кредитор срещу собственика-длъжник; то е потестативно по своя характер и дава възможност на добросъвестния подобрител да задържи вещта до заплащането на дължимото му обезщетение за разноските и подобренията. Няма съмнение от посочената практика, че обект на правото на задържане /което е отбранително средство/ е същият имот, който е предмет на иска по чл.108 ЗС. Именно от това виждане е изходил ивъззивният съд, постановявайки прекратяване на производството по правото на задържане върху първия етаж от сградата, който етаж не е предмет на спора за собственост /а и не е във владение на касатора, така че да може да го задържи/. Тук следва да се отбележи, че диспозитивът на въззивния съд за уважаване на иска за собственост и признаване правото на задържане не е формулиран изрично като условен такъв, но това се дължи на възприетия подход да се отмени първоинстанционното решение по иска за собственост и да се потвърди досежно правото на задържане. Няма съмнение обаче, че волята на съда е за уважаване на иска за собственост под условие, а именно условието да бъде заплатено задължението за подобрения.

Не може да се възприеме тезата на касатора за очевидна неправилност на съдебния акт. Решението не разкрива явни нарушения на закона, на основополагащи съдопроизводствени правила и на правни принципи. Съдебната практика по приложението на чл.72 ЗС осигурава защита на правата на добросъвестните подобрители, което е сторено и в настоящия случай.

На основание изложеното следва да се откаже допускане на касационно обжалване по тази жалба.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.