Определение № 79 от 22.02.2022 г. на ВКС по т. д. № 2187/2020 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „БААМ Бюти“ ЕООД срещу решение № 11611/21.07.2020г. по т.д.№839/2020г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 13 състав. С него е потвърдено решение №58/05.01.2020г. по гр.д.№3384/2018г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, 23 състав, с което е отхвърлен предявеният от „БААМ Бюти“ ЕООД срещу К. Д. В. иск с правно основание чл.145 от ТЗ за присъждане на сума в размер на 203 403,20 лв., ведно със законната лихва, считано от 13.03.2018г. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касационният жалбоподател изразява несъгласие с извода на въззивния съд, че страните не спорят по фактите, установени от първоинстанционния съд, а само по направените от него правни изводи. Поддържа, че апелативният съд не е направил пълен анализ на събраните по делото доказателства, не е обсъдил доводите във въззивната жалба, с които се оспорва правилността на извода на първоинстанционния съд за отхвърляне на иска, както и че ответницата не е представила никакви доказателства в изпълнение на разпределението на доказателствената тежест от съда. Поддържа още, че изводът на въззивния съд за преклудиране на възраженията от въззивната жалба, че вредоносните действия на ответницата са били неизвестни на Общото събрание, не отговаря на обективната действителност и противоречи на събраните по делото доказателства. Твърди липса в доклада по делото по чл.146 от ГПК на детайлни указания относно разпределянето на доказателствената тежест за съществените за спора факти. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касационният жалбоподател поддържа основанията по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за достъп до касация. Сочи като обуславящи въпросите: 1/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в цялост доказателствата, които ищецът е представил с исковата си молба, както и тези събрани от него в хода на първоинстанционното производство в изпълнение на даденото в доклада по чл.146 от ГПК от първоинстанционния съд разпределение на доказателствената тежест и следва ли въззивният съд да приеме за установена фактическата обстановка по делото, при положение че първоинстанционният съд не е обсъдил събраните в хода на производството съществени доказателства, установяващи невъзможността на новия едноличен собственик на капитала на дружеството да знае за умишлено укрити от управителката действия, с които е нанесла значителни вреди на дружеството, а именно: 1/ подписаните и умишлено скрити симулативни договори, създадени с цел незаконосъобразно разпореждане с фирмени средства; 2/ протоколите от проверки на НАП, представляващи официални свидетелстващи документи; 3/ приетите без възражения заключения на съдебно – счеводната и съдебно – технически експертизи по делото?; 2/ Задължен ли е въззивният съд при изрично оспорване във въззивната жалба правилността на правен извод, въз основа на който първоинстанционният съд е постановил своето решение, и при изключително общо разпределение на доказателствената тежест, дадено в доклада по чл.146 от ГПК от първоинстанционния съд, а именно: „Същата принадлежи на страната, позоваваща се на онези обстоятелства, от които черпи права. Ответникът следва да докаже направените от него възражения.“, да се произнесе по оспорването на извода на първоинстанционния съд и да извърши собствен анализ на действията на страните в процеса и при необходимост да им даде допълнителни указания?; 3/ Следвало ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви по всички релевантни доводи на въззивната жалба срещу обжалваното решение, и конкретно в случая да обсъди въпроса за безспорно установените по делото факти относно действията на ответницата по укриване на сключените от нея симулативни договори, заключението на съдебно – счетоводната експертиза, в което категорично е установено, че не е изпълнено законовото изискване при всяко от извършените дейности по посочените симулативни договори да бъдат издадени съответните счетоводни документи, както и установените от съдебно – техническата експертиза факти, че никаква строително – монтажна дейност не е извършвана в хотела – собственост на бащата на ответницата, нито е извършвана семинарна дейност? Поддържа, че първият въпрос е разрешен в противоречие с Тълкувателно решение №1/09.12.2013г. по тълк.д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Твърди, че по втория въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС, но без да сочи такава. Поддържа, че третият въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, като се позовава на решение №185/02.01.2019г. по гр.д. № 1161/2018г. на ВКС, III г.о., решение №150/29.05.2015г. по гр.д. № 5272/2014г. на ВКС, IV г.о., решение №156/21.06.2017г. по гр.д. № 5182/2016г. на ВКС, IV г.о. и т.19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001г. по тълк.д. №1/2000г. на ОСГК на ВКС. Ответницата К. Д. В. оспорва касационната жалба, като твърди липса на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Излага съображения и за неоснователност на жалбата по същество. Претендира присъждане на разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Въззивният съд е констатирал, че въззивникът „БААМ Бюти“ ЕООД е основал иска си по чл.145 от ТЗ на твърдения за незаконосъобразно разпореждане със значителни по размер финансови средства на дружеството на стойност 203 403,20 лв. от страна на бившия управител К. Д. В., което обстоятелство е установено след придобиване на дяловете от капитала на дружеството от лицето Н. М. на 17.11.2017г. и след поемането на управлението на дружеството от нея. Съдебният състав е възприел установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, изтъквайки, че страните не спорят по фактите, а по направените въз основа на събраните доказателства правни изводи. По релевираното от ответницата възражение въззивният съд е приел, че предявеният иск е процесуално допустим, тъй като едноличният собственик на капитала на ищцовото дружество е взел решение по чл.137, ал.1, т.8 от ТЗ преди датата на предявяване на иска – 13.03.2018г. Апелативният съд е възприел изводите на първоинстанционния съд относно неоснователността на иска и на основание чл.272 от ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционното решение. С оглед релевираните във въззивната жалба възражения, решаващият съд е изтъкнал липсата на оспорване от ищеца на представеното с отговора на исковата молба решение на общото събрание на „БААМ Бюти“ ЕООД от 10.11.2017г., с което ответницата е освободена от отговорност за дейността й от датата на избирането й до датата на провеждане на извънредното общо събрание – 10.11.2017г., съответно за липсата на доказателства, че процесното решение не е породило целените правопогасяващи правни последици, изключващи отговорността на управителя. Изтъкнал е още, че за периода от време, за който ищецът претендира вреди от действията на управителя – от 07.03.2017г. до 05.10.2017г., последният е освободен от отговорност от общото събрание. В допълнение, въззивният съд е отбелязал липсата на твърдения в исковата молба и допълнителната искова молба, че към момента на вземане на решението по чл.137, ал.1, т.5, пр. последно от ТЗ действията на управителя, от които произтичат претендираните вреди, са били неизвестни на общото събрание на дружеството. С оглед на това е приел изложените във въззивната жалба доводи в тази насока за преклудирани на основание чл.266, ал.1 от ГПК. С оглед на това апелативният съд е заключил, че не следва да се обсъждат по същество представените доказателства, установяващи настъпването на претендираните вреди и техния размер. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Трите въпроса в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаят правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото. Те са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР №1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. По същия въпрос е формирана и постоянна съдебна практика на ВКС, обективирана в цитираните от касатора решения, така и в редица други решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 от ГПК /решение №212/01.02.2012г. по т.д. №1106/2010г. на ВКС, ТК, II отд., решение №202/21.12.2013г. по т.д. №866/2012г. на ВКС, ТК, I отд., решение №76/12.06.2012г. по т.д. №377/2011г. на ВКС, ТК, II отд., решение №581/30.09.2010г. по гр.д. №1019/2009г. на ВКС, ГК, III отд. и др./, с които е прието, че задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, което произтича от характера на въззивното производство, а фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението, като изпълнението на посочените задължения - за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. И трите въпроса в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК са поставени с оглед оплакването на касатора, че съдът не е обсъдил събраните по делото доказателства, установяващи настъпването на претендираните вреди от действията на освободения управител на дружеството К. В. и техния размер. В тази връзка въззивният съд е изразил становище, че не следва да обсъжда тези доказателства поради липсата на твърдения в исковата молба и допълнителната искова молба, че към момента на вземане на решението по чл.137, ал.1, т.5, пр. последно от ТЗ действията на управителя, от които произтичат претендираните вреди, са били неизвестни на общото събрание на дружеството. Процедирайки така съдът не се е отклонил от формираната практика на ВКС относно правомощията на въззивната инстанция, доколкото отказът му да обсъжда представените доказателства е обусловен от преценката му, че същите не са от значение за основателността на иска. Решението за освобождаване на управителя от отговорност няма действие по отношение на вреди, които не са били известни на лицата – съдружници, формиращи върховния орган на дружеството към момента на вземане на решението по чл.137, ал.1, т.5, пр. последно от ТЗ за освобождаване на управителя от отговорност. С оглед на това въззивният съд е съобразил като значимо обстоятелството, че с исковата молба не са въведени твърдения за липсата на знание за действията на управителя у лицата, имащи качеството на съдружници към датата на решението по чл.137, ал.1, т.5, пр. посл. от ТЗ – 10.11.2017г., а се твърди, че новият едноличен собственик на капитала е узнал за причинените на дружеството вреди след придобиването на дружествените дялове от него с договор от 17.11.2017г. Изводът на въззивния съд, че при преценката на правните последици на решението по чл.137, ал.1, т.5, пр. последно от ТЗ, е от значение знанието за действията на управителя у лицата, имащи качеството на съдружници в дружеството при приемането на решението, е изцяло в съответствие и с практиката на ВКС по приложението на чл.145 от ТЗ, формирана с постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение №29 от 23.07.2019г. по т.д.№1212/2018г. на ВКС, ТК, І т.о. В същото се приема, че вземането на изрично решение от Общото събрание на съдружниците за освобождаването на управителя от отговорност /чл.137, ал.1, т.5 от ТЗ/ е един от способите за погасяване на отговорността за управителския деликт. Волеизявлението на общото събрание по чл.137, ал.1, т.5 от ТЗ не обхваща вреди от поведение, което не е било отразено надлежно по начин, който да би го направил достояние на персоналния субстрат, образуващ върховния орган на дружеството, за да би формирал той обосновано волята си за снемане на отговорността от управителя. По изложените съображения следва да се приеме, че не са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационен контрол на постановеното от Софийски апелативен съд въззивно решение. При този изход на спора касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация направените в касационното производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2500 лева. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд