Определение № 45 от 09.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1359/2021 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. П. Б. срещу решение № 9 от 20.01.2021г. по гр.д. № 767/2020г. на Сливенски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 260110 от 30.09.2020г. по гр.д. № 5225/2019г. на Сливенски районен съд. С последното е постановено: 1/ отхвърляне на предявения от жалбоподателката против Е. Г. К. установителен иск за собственост по завещание и наследство върху девет недвижими имота, подробно описани в исковата молба; 2/ отхвърляне на предявения от Е. Г. К. против Е. П. Б. инцидентен установителен иск за неистинност на документ - саморъчно завещание, представено от ищцата; 3/ обявено е за нищожно на основание чл. 42, б.”б” във вр. с чл. 25, ал.1 ЗН саморъчно завещание на И. П. Д. в полза на Е. П. Б. относно цялото му имущество, като неотговарящо на изискванията на закона за форма поради наличие на две дати в него - 05.07.2007г. и 07.07.2007г. Във връзка с оплакванията в касационната жалба, че предявеният от жалбоподателката установителен иск за собственост е основан както на правата й, произтичащи от завещанието от 07.07.2007г., така и евентуално на правата й като наследник по закон, а въззивният съд не се е произнесъл по второто наведено основание - наследство по закон, то с определение на настоящия състав от 01.06.2021г. делото е изпратено на Сливенски окръжен съд за провеждане на производство по чл. 250 ГПК. С Решение № 260134 от 30.06.2021г. Сливенски окръжен съд е оставил без уважение молбата за допълване на решението. Срещу това решение също е подадена касационна жалба от Е. П. Б.. С оглед на това предмет на настоящето производство са двете касационни жалби - срещу основното и срещу допълнителното решение. Ответникът по жалбите Е. Г. К. счита, че те не следва да се допускат до касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащи на обжалване съдебни актове и са допустими. Производството е по предявен от Е. Б. установителен иск за собственост на девет подробно описани недвижими имоти в землището на [населено място] и [населено място], които ищцата счита, че притежава по „завещание и наследство” от И. П. Д., неин съпруг, починал на 16.09.2015г. Изложено е в исковата молба, че ищцата е наследник като преживяла съпруга и от брака нямат деца, както и че в нейна полза е съставено саморъчно завещание от 07.07.2007г. за цялото имущество на наследодателя. Същевременно ответникът, който е племенник на наследодателя, се е снабдил с констативен нотариален акт за собственост на спорните имоти въз основа на съставено в негова полза саморъчно завещание от 17.02.2007г., което също има универсален характер. При тези твърдения е поискано признаване, че ищцата е собственик „по завещание и наследство” на описаните недвижими имоти. От страна на ответника е предявен инцидентен установителен иск за установяване неавтентичност на саморъчното завещание в полза на ищцата и втори инцидентен установителен иск за нищожност на саморъчното завещание поради неспазване на предвидената в закона форма поради наличие на две дати - 05.07.2007г. и 07.07.2007г. В отговора на исковата молба ответникът приема, че ищцата основава правото си на собственост на наследяване по закон като преживяла съпруга и на саморъчно завещание; счита, че предвид продължителността на брака делът й като наследник по закон е 1/2 от имуществото. С отговора си на предявените инцидентни искове ищцата предявява възражение за нищожност на завещанието, от което се ползва ответника, поради неспазване на законовата форма предвид наличието на две дати в него - 17.02.2007г. и 117.02.2007г. При така наведените обстоятелства е видно, че страните противопоставят една на друга по едно саморъчно универсално завещание в полза на всяка от тях. Автентичността и на двете завещания е безспорно установена в първоинстанционното производство, а именно, че те са написани и подписани от лицето, посочено за техен автор - И. Д.. Спорът е концентриран върху това дали завещанията отговарят на изискванията на закона за форма, като наведеният порок и за двете завещания касае датата. Първоинстанционният съд е приел, че завещанието в полза на ищцата е нищожно поради наличие на две дати в него. По отношение на завещанието, от което се ползва ответника, е приел, че то отговаря на законовите изисквания за форма в чл.25, ал.1 ЗН, както и че ищцата не е доказала възраженията си нищожност и унищожаемост на това завещание. Поради това и е отхвърлил предявения от нея установителен иск за собственост и е отказал по реда на чл. 537, ал.2 ГПК за отмени констативния нотариален акт, издаден на ответника. Въззивният съд е приел, че предявеният от ищцата иск се основава на наследствено правоприемство с източник универсално саморъчно завещание. По отношение на саморъчното завещание с бенифициент ищцата, съдът е посочил, че съдържа в антетната си част изписана цифром дата „05.07.2007г.“ и словом - „пети юли две хиляди и седма година“, а в края му, преди подписа, е изписана само цифром дата „07.07.2007г.“. С оглед на това е приел за очевидно наличието на две различни дати. Тъй като липсват данни, че първата дата бележи началния момент на съставяне на завещанието, а втората - крайния такъв, то е споделен изводът на районния съд, че е нарушена формата за действителност и завещателното разпореждане е нищожно. Развитата от въззивницата теза, че датата „07.07.2007г. [населено място]” е отстрани, извън завещанието и не е свързана пряко с него, съдът е намерил за несъстоятелна. Посочил е, че поради пространственото им разположение - изразът „07.07.2007г.“ вляво, а сигнатурата на завещателя - вдясно, на един и същи ред, като и двете са след и под текста на завещателното разпореждане, то следва, че подписът е след датата и тя се счита част от завещанието. Изтъкнал е, че съгласно правилата за писане и четене в българския език изписването на текст и четенето му става от ляво на дясно; поради това изписването на датата в лявото поле, я прави положена преди подписа и като такава е част от съдържанието на завещанието. Отбелязал е, че нищожността на завещателния акт може да се избегне при доказване, че двете дати заключват периода на съставяне на завещанието, но такива доказателства не са ангажирани. По-нататък съдът е разгледал възражението на ищцата за нищожност на по-рано съставеното завещателно разпореждане в полза на ответника, също поради неспазване на предвидената в закона форма относно датата. За разлика от първоинстанционния съд е приел, че това завещание също е нищожно поради наличие на две дати в него. Първата дата е в началото на текста и е „17.02.2007г.“, цифром и словом. В края на текста, преди подписа на завещателя, е поставена втората дата „117.02.2007г.“. Тази втора дата, според съда, е несъществуваща в официалния календар дневна дата, тъй като е изписана с трицифрено число. Това обаче не може да обезсмисли целия израз „117.02.2007г.“, тъй като месецът и годината са напълно разбираеми. Невъзможно е в случая да се определи коя е реалната двуцифрена дата от календара от двете възможни 11 и 17, а предположение, че завещателят е имал предвид по-горе изписаната дата 17, не би могло да се прави поради необходимостта от стриктно спазване на нормата на чл. 25, ал.1 ЗН. В този контекст съдът е заключил, че липсва достоверна дата по смисъла на чл. 25 ал. 1 от ЗН и завещанието е нищожно, поради неспазена форма за действителност. Тъй като твърдението за нищожност на завещанието в полза на ответника е направено като възражение, то самостоятелен диспозитив съдът не следва да постановява, а и въззивницата не прави оплаквания, че първостепенният съд не се е произнесъл по всички искове. Приел е, че ищцата претендира признаването й за собственик на основание наследяване по завещание, а тази претенция е неоснователна. Само ако е претендирала евентуално признаване на права на основание наследяване по закон, то нищожността на завещанието в полза на ответника, макар и призната само в мотивите на съдебния акт, би могла да й осигури защита до размера на квотата й по ЗН, но такъв иск не е предявен. По тези съображения атакуваното първоинстанционно решение е потвърдено. В решението от 30.06.2021г., с което е отказано допълване на съдебния акт, Сливенски окръжен съд е приел, че в исковата молба липсва претенция за признаване право на собственост на основание наследяване по закон; такова произнасяне не е направено от първоинстанционния съд, нито от въззивния. Ако е налице пропуск, то той не е на въззивния съд, който не може да осъществи контрол на липсващ диспозитив, а на първоинстанционния съд, който би следвало да допълни решението си и едва след това окръжният съд да осъществи функциите си като въззив. По тези съображения е счетено, че не е налице пропуск на въззивния съд да се произнесе по предмет, включен в рамките на въззивното обжалване. При преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване настоящият състав намира следното: По касационната жалба срещу основното въззивно решение се претендира допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 и 3 ГПК, както и поради очевидна неправилност. Изтъква се противоречие на въззивния акт с посочена практика на Върховния касационен съд по правни въпроси, които не са ясно формулирани, но се свеждат до следните: 1/ дължи ли въззивният съд произнасяне по направения довод във въззивната жалба, че по отношение на завещанието в полза на ищцата е приложима разпоредбата на чл. 26, ал.4 ЗЗД, тъй като то би било извършено и без неговата недействителна част - втората дата; 2/ длъжен ли е съдът за изложи мотиви защо не възприема експертното мнение на вещото лице от графологичната експертиза, според което датата 07.07.2007г. и подписа се намират в две различни полета; 3/ при изложени фактически обстоятелства в исковата молба, че ищцата е собственик на основание наследяване по закон като преживяла съпруга и въз основа на саморъчно завещание и при предявен петитум за установяване право на собственост „по завещание и наследство” може ли да се направи извод, че няма претенция за евентуално признаване на права на основание наследяване по закон; основанието „завещание и наследство”, посочено в диспозитива, идентично ли е с „наследяване по завещание”, както счита въззивния съд; 4/ длъжен ли е съдът да се произнесе в диспозитива на съдебния акт по предявено правоизключващо и правоунищожаващо възражение на ищеца по нищожност на завещанието, ползвано от ответника. Поддържа се и очевидна неправилност на обжалваното решение; сочи се и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК спрямо горните въпроси. Първият въпрос досежно приложението на чл.26, ал.4 ЗЗД по отношение на втората дата в завещанието не е разгледан от въззивния съд и не е обусловил решаващите му мотиви. Вярно е, че довод в тази насока се съдържа във въззивната жалба, но съдът не му е отговорил изрично. Съдът е обосновал подробно защо счита, че втората дата е част от съдържанието на завещанието. Предвид императивните изисквания на чл.25, ал.1 ЗН към формата на саморъчното завещание, то приложение на правилото на чл. 26, ал.4 ЗЗД /според което нищожността на отделни клаузи не води до нищожност на договора, ако сделката би била сключена и без недействителните части/ е немислимо. Втората дата не е клауза от завещанието, а опорочава изискуемата от закона форма. Вторият правен въпрос е свързан с преценката на заключение на вещо лице и необходимостта от излагане на мотиви когато експертното мнение не се възприема. Конкретните оплаквания са, че съдът не е мотивирал защо не възприема мнението на вещото лице, изложено в устните обяснения, според което датата и подписа са в две различни полета. В случая съдът подробно е обосновал становището си, че втората дата 07.07.2007г. е част от завещанието, като положена преди подписа - датата е вляво, а подписът вдясно, на един и същи ред. В същия смисъл е и писменото заключение на вещото лице - че датата е изписана преди подписа. Що се отнася до устното уточнение, че се намират в две различни полета, то касае констатацията, че няма пресичащи се щрихи, въз основа на които да се определи последователността на изписване. Предвид изложеното е видно, че въззивният съд е изпълнил задълженията си по преценка заключението на вещото лице и противоречие с посочената от касатора практика не се разкрива. Третият въпрос всъщност е израз на доводите в касационната жалба, че съдът не се е произнесъл по цялото искане на ищцата, тъй като след установената нищожност на завещанието, не е разгледал иска й за собственост на основанието наследяване по закон. Въз основа на тях е инициирано производството по чл. 250 ГПК и тези въпроси са релевантни спрямо постановеното решение, с което е отказано допълване на въззивното решение чрез произнасяне по евентуално предявен иск. Поради това този въпрос няма отношение към изхода на спора по предявения иск за собственост, основан на универсалното саморъчно завещание, съставено от наследодателя И. Д. в полза на ищцата. Последният правен въпрос е дали съдът дължи произнасяне в диспозитива на съдебния акт по предявено правоизключващо и правоунищожаващо възражение на ищеца за нищожност на завещание, от което се ползва ответника. Изводът на решаващия съд, че не дължи такова произнасяне в диспозитива е в пълно съответствие с практиката и със закона - чл. 298, ал.4 ГПК. Несъмнено, съдът следва да се произнесе по наведените възражения, включително възражения за нищожност, в мотивите си /в този смисъл е посочената от касатора практика/, но в диспозитива на съдебния акт намират място само възраженията за право на задържане и за прихващане. Предвид изложеното касационен контрол на решението от 20.01.2021г. не може да бъде допуснат. По касационната жалба срещу решението по чл. 250 ГПК поддържаните основания за допускане на касационно обжалване са по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по въпросите: 1/ неизпълнението на указанията на касационния съд обуславя ли неправилност на въззивното решение поради допуснато нарушение на съдопроизводствените правила; 2/ когато първоинстанционния съд е посочил, че отхвърля иска за собственост по „завещание и наследство”, означава ли това, че липсва диспозитив относно правата по наследство по закон; 3/ ако в исковата молба са изложени фактически обстоятелства, че ищцата е собственик на основание наследяване по закон като преживяла съпруга и въз основа на универсално саморъчно завещание и е предявен петитум за установяване правото на собственост „по завещание и наследство”, може ли да се направи извод, че няма претенция за евентуално признаване на права на основание наследяване по закон; основанието „завещание и наследство” идентично ли е с „наследяване по завещание”, както счита съда. Спрямо това решение също се поддържа очевидна неправилност. Първият въпрос не е релевантен, защото в случая не е налице хипотезата на чл. 294, ал.1, пр.2 ГПК - няма дадени указания от касационната инстанция към въззивния съд, които да не са изпълнени. Съставът на Върховния касационен съд единствено е констатирал, че жалбата съдържа искане за допълване на съдебния акт и затова е изпратил делото на Сливенски окръжен съд, който е компетентен да се произнесе. Указания по начина на произнасяне не могат да бъдат давани и такива не са дадени в определението от 01.06.2021г. От значение за изхода на производството по допълване са следващите два правни въпроса, които се припокриват с третия въпрос в изложението към основната касационна жалба и могат да бъдат обобщени и доуточнени така: налице ли е непълнота на решението когато в исковата молба са изложени фактически обстоятелства, че ищцата е собственик на основание наследяване по закон като преживяла съпруга и въз основа на универсално саморъчно завещание, и е формулиран петитум за установяване правото на собственост „по завещание и наследство”; в диспозитива на първата инстанция е посочено, че отхвърля иска на основание „завещание и наследство”, а въззивният съд се е произнесъл само по претенция за собственост, основана на универсално саморъчно завещание. Въпросът е разрешен в обжалвания акт като Сливенски окръжен съд е приел, че търсената защита по предявения иск е за установяване правото на собственост само на основание „наследяване по завещание” и в тези рамки се е произнесъл както първоинстанционния, така и въззивния съд. По така уточнения въпрос не е посочена и не се открива съдебна практика, с оглед на което следва да се допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК поради значението на въпроса за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на II г. о.