Определение № 3919 от 04.08.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4034/2024 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. Н. Х. и К. Н. С., подадена чрез адв. Д. П., срещу въззивно решение № 670/18.06.2024 г. по в. гр. д. № 2509/2023 г. на Варненския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 3507/02.11.2023 г. по гр. д. № 1292/2023 г. на Варненски районен съд в частта, с която е признато за установено по отношение на тях, че ищецът Н. К. Н. е собственик на 52,65 кв. м. ид. ч. от дворно място в [населено място], съставляващо поземлен имот с идентификатор ***, съгласно КККР, одобрени със Заповед РД-18- 40/14.07.2006 г. на ИД на АК, като са осъдени да му предадат владението на така описания имот, на основание чл.108 ЗС и в частта, с която е отменен констативен нотариален акт № 176, том XIX, дело 13199/12.12.1995 г., с който те двамата са признати за собственици при равни квоти - или всеки един от тях на по 26,325 кв. м. ид. ч., по наследство от баща си Н. С. Х. върху процесния недвижим имот. В изложението към подадената касационна жалба се излагат съображения, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следния въпрос: „За задълженията на въззивния съд като втора инстанция по същество съгласно правомощията по чл. 269 от ГПК да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и да извърши собствена преценка на всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност“, за който се твърди, че е разрешен в противоречие с т. 3 на ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7 от 30.12.1959 г., ТР № 1 от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОГГТК на ВКС. В допълнение се позовават на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, във връзка с което е поставен следния въпрос: „След като в диспозитива на съдебно решение, с което е намалено дарението не е посочено, че надареният следва да заплати на наследниците със запазена част суми, възникват ли между страните облигационни отношения или наследниците със запазена част стават съсобственици на имота с надарения“. Считат, че е налице и очевидна неправилност на обжалваното решение – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационната жалба – Н. К. Н., представляван от адв. Т. П., изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване. Касационната жалба е подадена в срок срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК. Предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице, като причините за това са следните: По делото е прието за безспорно, че с нотариален акт № 94, т. 4, д. № 1141/21.02.1991 г. Н. С. Х. дарил на своя внук Н. К. Н. 1/2 ид. ч. от дворното място, находящо се в [населено място], [улица], съставляващо поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], с площ от 234 кв. м. Безспорно е още, че фактическа власт по отношение на дворното място се осъществява от ответниците Н. Н. Х. и К. Н. С., низходящи наследници на дарителя, които предявили иск за намаляване на дарственото разпореждане и възстановяване на техните запазени части. С влязло в сила решение от 30.07.1994 г. по гр. д. № 1563/1993 г. на Варненския районен съд, предявеният иск бил уважен до размера на 6 846 лв. от стойността на завещаното имущество 15 210 лв., или по 3 423 лв. за всеки от ищците, на основание чл. 30, ал. 1 ЗН. Съдът констатирал, че в процесното решение, обаче не били уредени последиците от намаляването и това, възстановена ли е запазената им част и по какъв начин, дали имотът остава изцяло в наследството, а надареният получава стойността на разполагаемата част или надареният задържа целия имот и възмездява наследниците с пари по реда на чл. 36 ЗН. Тази непълнота не била преодоляна и по пътя на тълкуването на решението по гр. д. № 5335/2005 г. на Варненския районен съд. Съдът приел за установено, че след влизане в сила на решението Н. К. Н. поискал да заплати стойността на запазените части, но вместо да получат определените от съда суми, двамата ответници се снабдили с констативен нотариален акт за собственост № 176/12.12.1995 г., с който са признати за собственици по наследство от баща си Н. С. Х. на 52,65 кв. м. ид. ч. от процесния имот. С оглед така установената фактическа обстановка съдът приел, че ответниците не доказали, че са собственици на процесните идеални части по силата на съдебното решение по гр. д. № 1563/1993 г. на Варненски районен съд. Прието е, че постановеното с последното намаляване било определено в парична стойност на запазените части на ответниците, поради което между страните е възникнало облигационно правоотношение. За да остави без уважение направеното от тях възражение за придобивна давност съдът приел, че от събраните по делото свидетелски показания не се установявало да са завладели дворното място и да го владеят до момента с намерение за своене. Констатирано е, че показанията на доведените от тях свидетели или възпроизвеждали споделеното от Н. Н. Х. с тях, или са колебливи и противоречащи си в последователността като изложение. Съдът кредитирал свидетелските показания на В. и Г., които посочили, че Н. Н. посещавал имота, тъй като ползвал като склад една от постройките в него и ответниците не са възпрепятствали тези посещения. В обобщение, съдът приел, че предявените искове са основателни, което обуславяло и основателността на искането по чл. 537, ал. 2 ГПК. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: Първият поставен въпрос касае задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства. В представеното изложение не се посочва конкретно кои доводи на жалбоподателите или кои събрани по делото доказателства не са били обсъдени от съда. Наведени са единствено оплаквания за необоснованост на извода на съда, че ищецът е собственик на процесните 52,65 кв. м. идеални части въз основа на сключения договор за дарение и че на основание решението по гр. д. № 1563/1993 г. е възникнало само облигационно отношение, доколкото не се подкрепял от писмените доказателства по делото. Сочи, че с решението по гр. д. № 1563/1993 г. на Варненския районен съд само е намалено на основание чл. 30, ал. 1 от ЗН дарението, извършено с нотариален акт № 94, том IV, н. д. № 1141/1991 г., но съдът не е постановил, че на основание чл. 36, ал. 1 от ЗН надареният може да задържи целия дарен имот и да възмезди с пари наследниците, които имат запазена част. Настоящият състав намира, че поставеният въпрос е обуславящ, но не е разрешен както се твърди, а в съответствие със съдебната практика. В случая обжалваното решение е съобразено с обема на търсената защита, като са разгледани и обсъдени всички направени от страните доводи и възражения, с което е изпълнено задължението на съда по чл. 236, ал. 2 ГПК. Мотивите и диспозитивът на решението са израз на предоставената на съда компетентност при решаване на конкретния правен спор и съдържат неговата преценка за установените факти и приложението на закона към тях, в съответствие с основните начала на гражданския исков процес. Въззивният съд е аргументирал защо приема, че в случая ищецът се легитимира като собственик на процесните идеални части от недвижимия имот въз основа на сключения с неговия дядо Н. Х. договор за дарение, както и защо приема, че с решение от 30.07.1994 г. по гр. д. № 1563/1993 г. на Варненски районен съд той не е изгубил правото на собственост върху идеална част от него. Решаващите му изводи са изведени от приетото, че между облагодетелствания от дарственото разпореждане и наследниците, поискали възстановяване на запазените си части, не е възникнала съсобственост. Изложените от касаторите в тази посока доводи за неправилност на изводите на въззивния съд не може да бъдат обсъждани в настоящото производство съгл. дадените указания в т.1 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС. Въззивният съд е обсъдил и въведеното при условията на евентуалност възражение на жалбоподателите за придобиване на имота по давност и е изложил своите мотиви, защо, с оглед на събраните по делото доказателства намира същото за неоснователно. Този подход на съда е напълно в съответствие и с цитираната по-горе съдебна практика. Вторият поставен въпрос се отнася до обсъждане на събраните по делото доказателства и в частност влязлото в сила решение от 30.07.1994 г. по гр. д. № 1563/1993 г. на Варненския районен съд. Съгласно задължителните постановки в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е включен в предмета на делото, обусловил решаващата правна воля на съда и от значение за изхода на делото, но не и за правилността на обжалвания съдебен акт, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Предвид това, поставеният от касаторите втори въпрос не удовлетворява общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен в цитираното тълкувателно решение, тъй като отговорът му предпоставя обсъждане на събраните по делото доказателства и преценка за правилността на изградените от въззивния съд въз основа на него изводи. Липсата на формулиран въпрос, който да удовлетворява основния селективен критерий за достъп до касация изключва необходимостта от преценка налице ли е въведеният допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не е налице соченото основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, а именно - очевидна неправилност. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. От мотивите към въззивното решение, по посочените касационни основания за обжалване, не се установява нарушение на правилата на формалната или на правната логика. Не е налице очевидна необоснованост, доколкото от обсъдените в мотивите към решението доказателства следват, по правилата на формалната логика /законът за причинността/, фактическите изводи на въззивния съд. Изложените от касаторите оплаквания за противоречие между очертания от съда предмет на доказване и направените от съда правни изводи представляват доводи за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение, които не са в състояние да обосноват соченото основание за допускане на касационно обжалване. При този изход на спора касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника по касационната жалба сторените разноски за адвокатска защита в касационното производство в размер на 1 200 лв. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение