Определение № 103 от 12.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3327/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищцата Н. А. К. срещу решение № 2737/30.04.2020г. по в.гр.д. № 14208/2019г. на Софийски градски съд, ГК, ІV-Г въззивен състав, в частта му, с която е отхвърлен като неоснователен предявеният от касаторката срещу ответника Б. Х. С. иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 18 363 лв., съставляваща стойността на направени разноски за ремонт на апартамент № 32, находящ се в [населено място],[жк] – собственост на ответника. Касаторът – ищца поддържа в касационната си жалба, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон (чл. 59 ЗЗД), поради съществено нарушение на процесуалния закон (чл. 266 ГПК) и поради необоснованост. Моли то да бъде отменено, а вместо него да бъде постановено друго решение, с което предявеният иск да бъде уважен за сумата 18 363 лв., съобразно заключението на техническата експертиза, прието по делото. Претендира съдебно - деловодните разноски пред всички съдебни инстанции. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставя следните правни въпроси в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК: 1. „Събраните във въззивното производство доказателства, въпреки забраната на чл. 266 ГПК, които са послужили за формиране решаващите изводи на въззивния съд, могат ли да обосноват правилен и законосъобразен въззивен съдебен акт?“, по който навежда значимост за точното прилагане на закона и за развитието на правото, и 2. „Длъжен ли е въззивният съд да извърши преценка на целия доказателествен материал, както и да направи правните си изводи основаващи се на възраженията и доводите на двете страни?“, по който сочи противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ППВС № 7/1965г., в ТР № 1/17.01.2001г. на ОСГК, в решение № 331/04.07.2011г. на Четвърто г.о. и в решение № 36/24.03.2014г. по т.д. № 2366/2013г. на Второ т.о.. Поддържа и основанието на чл. 280, ал 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност, изразяваща се в противоречие в мотивите на въззивното решение – противоречие между твърденията на страните и доказателствата и установените факти. Ответникът по касационната жалба (ответник и в исковия процес) - Б. Х. С., подава отговор на същата, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Претендира сторените пред касационната инстанция съдебно - деловодни разноски. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема по допустимостта на касационното обжалване следното: Касационната жалба на ищцата е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт – въззивно решение по иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, с цена над 5 000 лева, поради което е допустима. Предявеният иск е с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за заплащане на стойността на полезни и необходими разноски за ремонт на собствен на ответника апартамент, реализирани със средства на ищцата. Въззивният съд е приел за установено от доказателствата в процеса, че ответникът е собственик на процесния апартамент, подарен му от баща му Х. Н. С. през 2008г., като последният е запазил пожизнено вещно право на ползване върху подарения имот. Твърденията на ищцата в исковата молба, че като дългогодишна съжителница на бащата на ответника Х. Н. С., починал през 2017г., е поела разходите по извършения в началото на 2016г. ремонт на процесния апартамент, които са увеличили стойността му, е счел за недоказани. С оглед носената от ищцата тежест досежно този главен доказателствен факт е намерил същият за неустановен от приетите писмени и гласни доказателства, вкл. показанията на изслушаните пред въззивната инстанция свидетели К. К. (свидетел на ищцата) и А. С. (свидетел на ответника). Поради това е счел за неосъществен кумулативно изискуем елемент от фактическия състав на чл. 59, ал. 1 ЗЗД – обедняване на ищцата под формата на вложени нейни средства за процесния ремонт, което е достатъчно основание за отхвърляне на предявения иск. Във въззивната си жалба ищцата Н. А. К. се е позовала на допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, изразяващо се в недопускане на втори свидетел за приетия за неосъществен факт на заплащане на процесния ремонт със средства на ищцата, поискан своевременно в първата съдебна инстанция. Доколкото последната е приела за неоснователен предявеният иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД поради неосъществяване на фактическия състав на неоснователното обогатяване, СГС е допуснал на основание чл. 266, ал. 3 ГПК поисканият от ищцата втори свидетел досежно сочения правнорелевантен факт, допускайки за паритет втори свидетел и на ответника за опровергаване на същия факт. Решаващите си правни изводи второинстанционният съд е основал на всички приети по делото доказателства, вкл. тези в хипотезата на чл. 266, ал. 3 ГПК, които е обсъдил поотделно и в тяхната взаимовръзка касателно главния доказателствен факт. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема, че не са налице общото и допълнителните основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Поставените процесуалноправни въпроси не съдържат прецизна формулировка, от която да може да се изведе правен въпрос от значение за изхода на конкретния спор по смисъла на т. 1 ТР № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Допуснатите от въззивния съд гласни доказателства в хипотезата на чл. 266, ал. 3 ГПК не са в нарушение на забраната - правило, съдържаща се в чл. 266 ГПК за попълване на делото с нови факти и доказателства. Ищцата се е позовала във въззивната си жалба на допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, изразяващо се в недопускане на поискан своевременно втори свидетел за установяване на факта на заплащане на процесния ремонт с нейни средства, поради което в съответствие с правомощията си и с нормата на чл. 266, ал. 3 ГПК, въззивният съд е поправил допуснатото процесуално нарушение от първоинстанционния съд на нормата на чл. 159, ал. 2 ГПК, като е събрал поисканото и относимо към спора доказателство. Основавайки решаващите си фактически и правни изводи във въззивното решение на всички приети доказателства, вкл. във въззивното производство, СГС е процедирал изцяло в съответствие с правомощията си на втора съдебна инстанция по съществото на спора, при съобразяване с ограниченията в събирането на доказателства (чл. 266 ГПК) и при проверката на правилността на първоинстанционния акт (чл. 269 ГПК), очертани в ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Не се преклудират доказателствени искания в хипотезата на чл. 266, ал. 3 ГПК, когато те са били своевременно направени и не са били допуснати от първостепенния съд поради допуснати нарушения на съдопроизводствени правила (в случая на чл. 159, ал. 2 ГПК). Нормата на чл. 266, ал. 3 ГПК е ясна и по тълкуването й има многобройна съдебна практика на ВКС, обективирана в решение № 26/19.03.2018г. по гр. д. № 554/2017г. на Четвърто г.о., решение № 123/29.10.2018г. по гр. д. № 3357/2017г. на Второ г.о., решение № 7/27.01.2015г. по гр. д. № 2427/2014г. на Четвърто г.о., решение № 72/09.07.2012г. по т.д. № 398/2011 г. на Второ т.о., решение № 174/12.01.2011г. по т.д. № 36/2010г. на Първо т.о. и много др.. Ето защо по първия поставен въпрос не са осъществени нито общото, нито допълнителното основание за допускане на касационен контрол. Приетите от въззивния съд доказателства не са в нарушение на чл. 266 ГПК, а по последната правна норма е постановена многобройна практика на ВКС, изключваща необходимостта от тълкуването й в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Вторият въпрос не е формулиран достатъчно разбираемо, но доколкото се отнася до задължението на въззивния съд да обсъди всички относими към спора доказателства, възражения и доводи на страните, той е съобразен с безпротиворечивата практиката на ВКС, вкл. цитираната от касаторката, доколкото в атакуваното въззивно решение са анализирани и ценени всички приети по делото доказателства, поотделно и в тяхната взаимовръзка, относими към главния доказателствен факт и съобразно носената от ищцата доказателствена тежест за установяването му чрез пълно главно доказване, както и всички твърдения на страните досежно същия, след което е изведен решаващият правен извод за неосъществен фактически състав на чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Касаторката е релевирала като основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и неговата очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, като не е изложила различни съображения от наведените по поставените въпроси на основание чл. 280, ал. 1 ГПК. Като самостоятелно основание за допускане на касационен контрол, различно от основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти - явна необоснованост. Такива не са осъществени по конкретното дело, следователно не е налице релевираната очевидна неправилност. На основание гореизложеното не следва да бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение в атакуваната му част. Ответникът по касационната жалба не е представил доказателства за сторени съдебно – деловодни разноски пред ВКС, поради което такива не му се присъждат на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,