Определение № 319 от 17.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1059/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Производството e образувано по касационна жалба на М. С. С. и С. Г. С. срещу въззивно решение № 650 от 09.12.2019 г. по възз. гр. д. № 1525 /2019 г. на Окръжен съд – гр. Стара Загора, с което е потвърдено решение № 927 /24.06.2019 г. по гр. д. № 4305 /2017 г. на Старозагорски районен съд, с което на основание чл.108 ЗС е признато за установено по отношение на ответниците М. С. С. и С. Г. С., че ищцата Е. С. П. е собственик на 1 /2 идеална част от гараж, находящ се в [населено място], със застроена площ от 23.03 кв.м., индивидуализиран в решението и М. С. С. и С. Г. С. са осъдени да предадат на Е. С. П. владението върху този имот. Жалбоподателите твърдят, че обжалваното решение е неправилно и иска то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излага основания за това, които ще бъдат разгледани по-долу. Ответникът по жалбата Е. С. П. твърди в отговор, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Третото лице помагач нотариус Д. З. Н. е изразил писмено становище по жалбата, че се присъединява към аргументите, изложени в нея. Третото лице помагач К. И. К. не е взел становище. Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение по иск за защита на право на собственост на недвижим имот, за който след изменението на чл.280,ал.2 ГПК с ДВ, бр.50 от 2015 г. не съществува ограничение за касационно обжалване. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел въз основа на събраните по делото писмени доказателства, че е бил отчужден личен имот на съпруга К. К. на стойност 5 581.53 лева, но отстъпените в обезщетение жилище и гараж са били на стойности, надхвърлящи стойността на отчуждения личен имот (28 453 лева за апартамента и 6 999 лева за гаража, следвало е да бъде заплатена сумата 29 870.47 лева, отразяваща стойността на двата имота), а заплащането им безспорно е станало през време на брака. Въззивният съд е приел, че плащанията на цените на апартамента и гаража са съобразно съдържанието на отчуждителната заповед, т.е. за апартамента при доплащане на разликата между стойността му и стойността на отчуждения имот (съгласно приетото с ППВС 5 /1972 г. има частична трансформация на лични средства на К. К. в придобиването му, а доплатената разлика се включва в съпружеска имуществена общност), а за гаража – със заплащане на цялата цена (няма трансформация на лични средства в придобиването му). Като последица от този извод въззивният съд е приел, че процесният гараж е бил придобит от Е. П. и К. К. в режим на съпружеска имуществена общност (с.и.о.), която с прекратяването на брака между двамата се е превърнала в обикновена съсобственост при равни квоти. Поради което по силата на договора за покупко-продажба на гаража, сключен между К. К. и С., С. е придобила (само) притежаваната от К. К. 1 /2 ид.ч. (по време на брака със С.). Въззивният съд е изложил мотиви за неоснователността на възражението на ответниците за придобиване на имота по давност. Въззивният съд въз основа на приетото с ТР 1 /06.08.2012 г. на ОСГК на ВКС е приел, че след развода през 2004 г. К. К. е владял своята идеална част от гаража и е бил държател на идеалната част на Е. П. и че по делото не е доказано, че считано от 2004 г. К. К. е извършил действия, с които е обективирал спрямо Е. П. отблъскване на владението й, както и че са събрани гласни доказателства за това, че гаражът е бил отдаван под наем със съгласието на Е. П., а парите от наема са били предоставяне на бащата на К. К. за закупуване на лекарства, както и че гаражът е бил деклариран като съсобствен от 1998 г. до 2016 г. По основанията за допускане на касационно обжалване: Жалбоподателите извеждат правни въпроси, за които твърдят, че осъществяват основания по чл.280, ал.1,т.1 ГПК: Във връзка с доводи, че със събраните по делото гласни доказателства по делото не е доказано заплащането на обезщетение за придобиването на процесния имот по време на брака, жалбоподателите извеждат следните процесуалноправни въпроси: · В случай, че съдът е постановил решението си на базата на показанията на евентуално заинтересован по смисъла на чл.172 ГПК свидетел, то има ли задължението съда да извърши обоснована преценка за достоверността на свидетелските показания чрез съпоставката им с всички събрани по делото доказателства, като изложи мотиви в решението си защо счита тези свидетелски показания за достоверни? Има ли задължението съдът при надлежно заявено от страната в хода на делото възражение за заинтересоваността от изхода на спора на определен свидетел, да изложи мотиви в решението си по това възражение на страната, при положение, че с решението си по спора кредитира с доверие показанията на този свидетел? По тези въпроси, жалбоподателят счита, че е налице противоречие с решение № 131 от 12.04.2013 г. по гр.д. № 1 /2013 г., на ВКС, ІV г.о., решение № 182 от 15.07.2019 г. по гр.д. № 3322 /2017 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 205 от 02.11.2016 г. по гр.д. № 1499 /2016 г. на ВКС, І г.о.. Двата въпроси не са обуславящи за делото, защото в съответствие с установената практика въззивният съд е приел, че за това дали процесният гараж е придобит в индивидуална собственост от К. К. или в съпружеска имуществена общност, е от значение фактът дали е придобит като обезщетение за отчужден имот или е придобит възмездно, тъй като към момента на придобиването му К. К. е бил в брак с Е. П.. А изводът за изцяло възмездното придобиване е основан на преценка на представените по делото писмени доказателства от отчуждителната преписка (обсъдени по-горе). Както беше посочено, въззивният съд е приел, че срещу отчужденият имот и доплащане е предоставен апартамент, а процесният гараж е предоставен изцяло срещу заплащане (срещу заплащане на цялата му стойност). При обсъждането на доказателствата от преписката въззивният съд е приел и че заплащането на определените в заповедите цени е доказано със заверки върху самите заповеди (от 03.06.1992 г. върху заповедта за апартамента и от 09.06.1992 г. върху заповедта за гаража. · Има ли задължения съдът да прецени всички доказателства и доводи на страните, както и конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не? Жалбоподателите твърдят, че този въпрос е разрешен в противоречие с решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр. д. № 761 от 2010 г., на ВКС, ІV г.о., съгласно което съдът е длъжен да обсъди в мотивите си всички доказателства, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други не. Жалбоподателите твърдят, че съдът не е коментирал възражението за липса на доказателства за извършено плащане на процесния гараж, че не може да се направи извод нито кога, нито от кого, нито в какъв размер е било плащането от отбелязването на гърба на заповедта. Въпросът е обуславящ, но не е разрешен в противоречие с цитираната съдебна практика. Въззивният съд е изложил мотиви за доводите на страните въз основа на преценка на събраните по делото доказателства за релевантните за спора факти. Както беше посочено въззивният съд е приел, че гаражът не е придобит срещу отчужден от К. К. имот, а възмездно, срещу заплащане на цена по време на брака на ищцата и бившия й съпруг въз основа на отразеното в документите по отчуждителната преписка, които са приети неоспорени по делото. · Жалбоподателят се позовава на очевидна неправилност на въззивното решение. чл.280,ал.2, предложение трето ГПК с аргумент, че съдът е определил неправилно квотите в съсобствеността. Настоящият състав намира, че за да е очевидна, неправилността на обжалваното решение трябва да е толкова съществена, че да може да бъде констатирана при прочит на решението (на мотивите към него). В конкретния случай при запознаване със съдебното решение настоящият състав не установи то да е постановено в явно нарушение на материалния закон. При извод, че процесният гараж е бил придобит възмездно по време на брака между страните и че този брак е прекратен с развод през 2004 г., изводът на съда, че имуществената общност е прекратена с развода е в съответствие с чл.26,ал.1 СК от 1985 г. (отм.), а изводът, че при прекратяването на с.и.о. дяловете на съпрузите са равни е в съответствие с чл.27 СК от 1985 г. (отм.), доколкото не е доказано никаква част от процесния гараж да е предоставен като обезщетение за отчужден личен имот на К. К.. Настоящият състав не установи и обжалваното решение да е постановено в явно нарушение на процесуалния закон, нито извън материалния и процесуалния закони, нито да е явно необосновано (фактическите изводи на съда да не съответстват на обсъдените от него доказателства). Поради изложеното следва да се приеме, че не са осъществени основания по чл.280,ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Жалбоподателите искат да им бъдат присъдени разноски, но с оглед изхода от това производство, искането им е неоснователно. Искането на Е. С. П. жалбоподателите да бъдат осъдени да и заплатят съдебно – деловодни разноски в размер на 1 250 лева е основателно и доказано с представения договор за правна защита и съдействие от 03.02.2020 г. (л. 43 от касационното дело), в който е отразено уговарянето и заплащането на сумата. Воден от изложеното, съдът