Определение № 209 от 14.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1125/2014 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна жалба на Б. Т. А., подадена от пълномощника му адв. Д. А. С., срещу въззивното определение на Пловдивския окръжен съд, В., Х с-в, № 125 от 13.01.2014г. по ч.гр.д. № 3687/2013г., с което е оставена без уважение частната жалба на Б. Т. А. срещу разпореждането на Пловдивския районен съд, Х гр. с-в, от 09.10.2013г. по гр.д. № 18162/2012г., с което е отказано връщане на жалбоподателя изцяло или отчасти на внесената от него държавна такса по исковата молба, по която е образувано същото дело, поради прекратяване на делото. Частната жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу определение на въззивен съд, което подлежи на обжалване съгласно правилото на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. ВКС допуска касационно обжалване на тези определения когато са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК. За да се произнесе по допускане на касационно обжалване на въззивното определение ВКС взе предвид следното. Първоинстанционният съд е отказал да върне на жалбоподателя изцяло или отчасти внесената от него държавна такса по исковата молба, по която е образувано делото с мотиви, че независимо от прекратяването на производството по делото поради неотстраняване на нередовността на исковата молба, внесената държавна такса не може да бъде върната. В. съд е потвърдил първоинстанционното определение със същите мотиви. Приел е, че таксата се внася в приход на бюджета при предявяване на исковете и не подлежи на връщане освен когато е неправилно или в повече събрана и поради това се явява недължимо платена и подлежи на връщане съгласно чл. 4б ЗДТ. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК частният жалбоподател моли да се допусне касационно обжалване на въззивното определение на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради липса на съдебна практика по въпроса „следва ли да бъде частично върната внесена държавна такса, ако производството по делото е било прекратено не поради неоснователно заведен или недопустим иск, а поради неотстраняване нередовността на исковата молба”. ВКС намира, че поставеният въпрос е от значение за решаването на делото, но не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото поради наличието на съдебна практика. С постановените по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК определение № 126 от 15.03.2013г. по ч.гр.д. № 1193/2013г. ІІ г.о. ВКС и определение № 459 от 10.07.2012г. по ч.т.д. № 226/2012г. І т.о. ВКС е дадено тълкуване на разпоредбите на чл. 3 и 4б ЗДТ и чл. 71 и чл. 73, ал. 2 ГПК с оглед правомощието на съдилищата да връщат внесени държавни такси. Прието е, че основанието за внасянето на държавната такса е отправяне на искане до съдилищата за защита на лични или имуществени права чрез провеждане на съдебно производство, без то да е обвързано с очакван от вносителя правен резултат. Разпоредбата на чл. 4, б. „а” ЗДТ изрично предвижда, че държавната такса се заплаща за искови молби, т.е. основание за заплащането й е предявяването на иск чрез подаване на искова молба до съда, а не извършването на определено съдопроизводствено действие от страна на съда. И по двете дела исканията за връщане на внесената държавна такса са мотивирани с прекратяване на делото – първото дело е прекратено поради недопустимост на исковете, а второто поради наличието на арбитражна клауза. В настоящия случай искането за връщане на таксата също е мотивирано с прекратяването на производството по делото. Конкретната причина за прекратяване на делото е без значение, поради което посочената съдебна практика е приложима и в настоящия случай. По изложените съображения не следва да се допусне касационно обжалване на определението на Пловдивския окръжен съд. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение