Определение № 50001 от 03.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1909/2022 г.

Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК, образувано по касационната жалба на И. И. М. и С. М. М., двамата от [населено място], чрез пълномощника им адв. М. З., против въззивното решение № 43 от 14.01.2022 год. по гр. д. № 1481/2021 год. на Бургаския окръжен съд. С него е потвърдено първоинстанционното решение от 15.06.2021 год. по гр. д. № 8823/2019 год. на Бургаския районен съд, с което е прието за установено по предявения от Г. П. Г. иск, че касаторите не са собственици на поземлен имот с идентификатор *** в землището на [населено място], в местността „М. м.“, с площ 356 кв. м. и на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен нотариалния им акт № 59/2019 год. на нотариус Ив. К.. Касаторите поддържат оплаквания за недопустимост на въззивното решение поради липса на правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск от ищцата. Поддържат се и оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния и процесуалния закон - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Считат, с оглед поддържаното от тях придобивно основание – давностно владение, за допустимо и основателно възражението им относно незаконосъобразността на възстановяване на собствеността в патримониума на ищцата, въз основа на представените от тях доказателства по делото. В изложението към касационната жалба се релевира на първо място основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по формулираните въпроси относно обосноваването на правния интерес у ищцата да предяви отрицателния установителен иск за собственост на имот, при липса на валидно решение за възстановяване на собствеността, с позоваване на противоречие с ТР № 8/2012 год. на ОСГТК на ВКС. Поставен е и материалноправен въпрос за приложението на чл. 68 и чл. 69 ЗС в контекста на приетото от въззивния съд значение за качеството на ползвател на имота на брата на касатора, както и значението на водените съдебни производства с трети лица, с довод за противоречие в произнасянето с ТР № 1/2012 год. на ОСГК на ВКС. Поставен е и процесуалноправен въпрос за задължението на съда да обсъди всички релевантни за спора доказателства, заявени възражения в тяхната съвкупност, както и да се произнесе по отношение на всички оплаквания и доводи и да изложи мотивите си. Произнасянето по този въпрос е в противоречие със сочената съдебна практика – ТР № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС, ППВС № 1/1953 год., ППВС № 7/1965 год., № 1/1985 год., както и с редица решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 и сл. ГПК /напр. № 8 от 19.01.2018 год. по т. д. № 2435/2016 год. ІІ т. о., № 134 по т. д. № 34/2013 год. на ІІ т. о. на ВКС/. В противоречие на тази практика въззивният съд не се е произнесъл по поставеният от касаторите въпрос за характера на срока, предвиден в параграф 31, ал. 4 ДР на ППЗСПЗЗ, предмет на релевирано от тях възражение. Налице е формално позоваване и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, както и на чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК. В писмения отговор ответницата по касация Г. П. Г., чрез пълномощника й адвокат Ат. Т., оспорва наличието на релевираните основания за допускане на касационното обжалване на решението с довод за неотносимост на поставените в изложението правни въпроси, респ. липса на твърдяното противоречие със съдебната практика. Поддържа и становище за неоснователност на оплакванията на касаторите с искане да не се допуска касационно обжалване, респ. да се потвърди въззивното решение с присъждане на направените в касационното производство разноски. Върховният касационен съд, в настоящият състав на ІІ г. о., при проверката за наличие на основанията за допускане на касационното обжалване на решението, намира следното: На първо място, с оглед поддържаното от ответниците, сега касатори, възражение за недопустимост на предявения срещу тях отрицателен установителен иск, въззивният съд приел, че е налице правен интерес от предявяването му с оглед установяване от ищцата на нейното защитимо право на собственост върху земеделския имот, предмет на възстановяване по ЗСПЗЗ, засегнато от правния спор с ответниците, които са се снабдили през 2019 год. с нотариален акт по давностно владение за този имот. Установено е от заключението на техническата експертиза, че спорният имот е част от земеделските земи, предмет на решението на ПК от 1993 год. за признаване и възстановяването им на наследниците на П. Х.. Имотът е идентичен с имот пл. № * по стария кадастрален план на м. „М. м.“ в землището на [населено място], в помощния план от 2004 год. и ПНО от 2007 год., като същият е част от имота в терен по параграф 4 ПЗР на ЗСПЗЗ. В изработения за зоната по параграф 4 списък на имотите на старите собственици имотът с пл. № *, част от който е спорният пл. № *, е записан на името на наследодателя на ищцата и бивш собственик П. Х., а в разписния лист към кадастралния план от 1995 год. – на Н. М., в помощния план от 2004 год. – на А. М.. С влязло в сила съдебно решение от 2005 год. по отношение на Н. М., брат на касатора И. М., и А. М. е отказано придобиването от тях на правото на собственост върху спорния имот № * по реда и условията на пар. 4к, ал. 7 ПЗР на ЗСПЗЗ, като ползватели, а с решение от 2013 год. по тяхна жалба е увеличена оценката на извършените от тях подобрения в имота, дължима от наследниците на бившия собственик на имота. Установено е по делото, че със заповед на кмета на община Созопол по реда на пар. 4к, ал. 7 ПЗР на ЗСПЗЗ К. М., майка на касатора И. М., той и брат му Н. М., са придобили собствеността върху новообразуван имот № * в м. „М. м.“, съседен на спорния № *. И. М. е придобил и друг съседен имот - № *, чрез покупко-продажба с нот. акт № 20 от 2015 год., като сред продавачите е и ищцата Г. Г.. При установената идентичност на предмета на спорното право – отричаното право на собственост на ответниците на поддържаното от тях придобивно основание давностно владение върху спорния имот, представляващ част от подлежащия на възстановяване по ЗСПЗЗ имот, и при осъществяваната от ищцата фактическа власт върху него, изводът за наличието на правен интерес от предявения отрицателен установителен иск е в съответствие с разясненията в т. 1 на ТР № 8 от 27.11.2013 год. по т. д. № 8/2012 год. на ОСГТК на ВКС. Затова и първите два въпроса в изложението на касаторите не могат да обосноват допускане на касационно обжалване нито по чл. 280, ал. 1, т. 1, нито по т. 3 ГПК. Статутът на имота като земеделска земя в територия по параграф 4 ПЗР на ЗСПЗЗ не е бил спорен по делото. Не е спорно и обстоятелството, че касаторите не са имали качеството на ползватели по параграф 4, такива са претендирали да са били неговият брат и съпругата му, като това им качество е отречено със сила на пресъдено нещо в предходно съдебно производство. Касаторите обосновават претендираното от тях право на собственост върху имота по давностно владение за период до снабдяването им с нотариален акт № 59/2019 год. при установените по делото данни за изработване на ПНИ през 2007 год. Т.е. същите са трети лица, оспорващи правото на възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ на ищцата, имащи правото в спорния исков процес да правят възражение срещу валидността и материалната законосъобразност на това решение /чл. 17, ал. 2 ГПК/. Същите обаче не могат да оспорват решението на ПК с възражението, че лицето, на което е възстановена собствеността, не е бил собственик на имота към момента на образуване на ТКЗС или относно идентичността на възстановения имот с притежавания преди кооперирането. В този смисъл са разясненията в ТР № 9/7.11.2012 год. на ОСГК на ВКС, което макар и да има за предмет колизията между правата на бившите собственици и правоимащите по пар. 4а и пар. 4б ПЗР на ЗСПЗЗ е относимо и при колизията на правата на първите с трети лица, легитимиращи се като собственици на имоти, попадащи в терени по параграф 4, какъвто е настоящият случай. Затова и въпросът относно валидността на решението на поземлената комисия и осъществяването на косвен съдебен контрол, доколкото е налице имплицитно произнасяне по него в обжалваното решение, не е в противоречие със съдебната практика - съдът е приел решението за действителен административен акт, а с оглед противопоставимите от ответниците права преценка за законосъобразност не следва да се прави, доколкото те не могат да поддържат възражения, че наследодателят не е бил собственик на земеделския имот или възстановеният такъв не е идентичен с притежавания преди кооперирането /ТР № 9/2012 год. ОСГК на ВКС/. За установяване на релевираното от ответниците по иска, сега касатори, придобивно основание – давностно владение, въззивният съд е кредитирал показанията на свидетелите на ищцата, установяващи нейната фактическа власт върху имота от 2014 год., независимо от това, че същият е ограден с обща ограда със съседния имот, този на касаторите, като са изложени и съображения за кореспондирането им с останалите доказателства по делото. Доколкото имотът попада в терен по параграф 4 ПЗР на ЗСПЗЗ и възстановяването на собствеността е по реда на пар. 4к, ал. 7 от с. з., то придобиването му по давност е изключено до приключване на административната процедура по възстановяването му с индивидуализирането на имота със заповедта на кмета на общината. Такава не е издадена, като и до влизане в сила на ПНИ – през 2007 год., придобивна давност не е могла да тече, още повече, че определянето на оценката на подобренията върху новообразувания имот № * по ПНИ е влязла в сила чак на 11.04.2014 год. с постановяване на съдебно решение, то и преди този момент ищцата не би могла да защити правата си върху имота поради това, че не е приключила административната процедура по възстановяването му. Поради това и доколкото е установена от касаторите, както и от бащата и брата на първия, фактическа власт върху имота, същата не обосновава наличие на елемент на владение, а представлява държане с оглед установените по делото данни за предоставено право на ползване на първите. Изводът на въззивния съд за неоснователност на поддържаното от ответниците придобивно основание е обосновано от преценката на събраните по делото доказателства, като съдът приел, че същите не установяват упражняване на непрекъснато и необезпокоявано владение от тяхна страна в продължения на необходимия десетгодишен срок преди снабдяването с нотариален акт. Затова и поставеният в тази връзка в изложението на касаторите въпрос /т. 3/ се явява неотносим към решаващия извод, тъй като същият не е обусловен от посочването на качеството на ползвател на роднини на ответниците, а от липсата на доказателства за установяване на придобивната давност в полза на касаторите, вкл. и по отношение на необходимия по закон срок по чл. 79, ал. 1 ЗС. Въззивният съд не е отрекъл възможността същите да придобият имота по давност поради това, че роднините им са били ползватели, а поради липсата на елементите на фактическия състав на владението. По въпроса за началния момент на давностното владение произнасянето не противоречи на съдебната практика относно възстановяване на земи в терен по параграф 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, при отчитане на спецификата на индивидуализацията на имота с приключване на административната процедура по възстановяване на собствеността, като относим правен въпрос в този смисъл не е поставен, нито се релевира такова противоречие в изложението. Горното съображение е относимо и към поставения процесуалноправен въпрос относно задължението на съда да обсъди всички доказателства и доводи, като изложи и съответни мотиви, което, видно от данните по делото, е налице. Липсата на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, като обсъждането на сочената съдебна практика се явява безпредметно. И последният от поставените в изложението въпроси не може да обоснове допускане на касационното обжалване на релевираните основания, тъй като съдът не се е произнасял по него, още по-малко същият да е обусловил изхода на спора. С оглед вида и обема на избраната от ищцата защита и с оглед разясненията в т. 1 на ТР № 8/2012 год. на ОСГТК на ВКС относно наличието на правен интерес за допустимостта на отрицателния установителен иск, произнасянето на въззивния съд е в рамките на предмета на спора – отричаното от нея право на ответниците, които имат доказателствената тежест да изчерпят всички основания за възникването му, в каквато насока са и указанията за разпределението й. Наличието на засегнато от спора право на ищцата не е предмет на иска, а е относимо към обосноваване на правния й интерес за предявяването на отрицателен установителен иск. Затова и поддържаните от касаторите доводи за липса на право на собственост на основание възстановяване по ЗСПЗЗ не са предмет на иска, поради което и не са обусловили изхода на настоящия спор, който има за предмет отричаното от ищците право на ответниците. По този предмет, и в съответствие със закона и съдебната практика, е формираният извод относно липсата на поддържаното от тях придобивно основание –давностно владение, а оплакванията срещу него не могат да бъдат обсъждани в настоящето производство. Поради това не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради недопустимост на въззивното решение – чл. 280, ал. 2, предл. 2, нито поради очевидна неправилност – чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Независимо от изхода на настоящето производство, на ответницата в него не се присъждат разноски, тъй като липсват доказателства такива да са направени от нея. Поради изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение