Определение № 1852 от 15.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3526/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България, чрез С. Л.- прокурор в Апелативна прокуратура- Пловдив, и насрещна касационна жалба на Й. В. С., ЕГН [ЕГН], чрез пълномощника й адв. К. Б., против Решение №80 от 09.05.2023г. по в. гр. д. №114/2023г. по описа на Апелативен съд- Пловдив.

С жалбата на Прокуратурата на Република България решението се обжалва в частта му, с която е било потвърдено Решение №441 от 07.12.2022г., постановено по гр.д.№76/2022г. по описа на Окръжен съд- Пазарджик, в частта му, с която Прокуратурата на Република България е била осъдена да заплати на Й. В. С., ЕГН [ЕГН], сумата от 7000 лв.- обезщетение за неимуществени вреди, настъпили от образувано наказателно производство за престъпление по чл.323, ал.1 във връзка с чл.26, ал.1 от НК по пр.преписка №1390/2013г. на РП- В. и следствено дело №57/2014г. на ОслС- Пазарджик, което е прекратено на 08.02.2017г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба- 07.02.2022г. до окончателното й заплащане, както и сумата от 2133,06 лв.- мораторна лихва върху главницата за периода от 07.02.2019г.-07.02.2022г. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение- касационно основание по чл.281, т.3 от ГПК, като се иска отмяната му в обжалваната част.

Към касационната жалба е приложено изложение, в което касаторът се позовава на основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал.2 от ГПК.

Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от Й. В. С., ЕГН [ЕГН], чрез пълномощника й адв. К. Б., с който изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

С насрещната касационна жалба на Й. В. С., ЕГН [ЕГН], решението се обжалва в частта му, с която е било потвърдено Решение №441 от 07.12.2022г, постановено по гр.д.№76/2022г. по описа на Окръжен съд- Пазарджик, в частта му, с която е бил отхвърлен предявения от Й. В. С. против Прокуратурата на Република България иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над уважения размер от 7000 лв. до пълния му предявен размер от 25500 лв., както и иска за мораторна лихва за разликата над присъдените 2133,06 лв. до предявения размер от 8777,50 лв. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение- касационно основание по чл.281, т.3 от ГПК, като се иска отмяната му в обжалваната част и постановяване на ново решение, с което предявените искове за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди и мораторна лихва върху същото да бъдат уважени за пълните им предявени размери от 25500 лв. и 8777,50 лв.

Към касационната жалба е приложено изложение, в което касаторът се позовава на основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Срещу подадената от Й. В. С. насрещна касационна жалба не е постъпил отговор от Прокуратурата на Република България.

Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 от ГПК и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение, поради което са процесуално допустими.

За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, съобрази следното:

С обжалваното решение въззивният съд е приел, че с постановление от 14.02.2014г. на Районна прокуратура- В. е било образувано досъдебно производство срещу „неизвестен извършител“ за престъпление по чл.323,ал.1 от НК въз основа на жалба вх.№1390/23.10.2013г. от група граждани на [населено място] срещу действията на ищцата Й. В. С. по разораване и засаждане на земеделски имоти- тяхна собственост, без разрешението и знанието им и след извършена предварителна проверка по ЗМ860/2013г. по описа на РУП-В., пр.преписка №1390/2013г. на РП- В.. С. е депозирала писмени обяснения на 20.11.2013г., на 27.05.2014г. и на 14.07.2014г. С постановление от 21.05.2015г. наказателното производство по ДП №57/2014г. на ОСлО-Пазарджик е прекратено. Постановлението е отменено с определение №189 от 09.06.2015г. по ЧНД №223/2015г. на РС-Велинград, потвърдено с определение от 17.09.2015г. по ВЧНД №395/2015г. на ОС-Пазарджик. На 13.04.2016г. ищцата С. е била разпитана като свидетел и на 26.04.2016г. са извършени очни ставки между нея и други седем свидетели. С постановление от 01.06.2016г. тя е привлечена като обвиняем за престъпление по чл.323,ал.1 във връзка с чл.26,ал.1 от НК и разпитана в това качество, като спрямо нея е взета мярка за неотклонение „подписка“. На 27.06.2016г. й е предявено разследването, като с постановление от 19.08.2016г. на РП-Велинград наказателното производство спрямо С. е прекратено на основание чл.243,ал.1,т.1 във връзка с чл.24,ал.1,т.1 от НПК. Постановлението за прекратяване е отменено с определение №1 от 03.01.2017г. по ЧНД №1/2017г. на РС-Велинград, а определението на районния съд е отменено с окончателно определение №54 от 08.02.2017г. по ВЧНД №53/2017г. на Окръжен съд- Пазарджик, от която дата постановлението за прекратяване на наказателното производство е влязло в сила. Съдът е приел, че поначало всеки индивид, подложен на незаконно наказателно преследване, търпи типичните за това му положение неимуществени вреди, изразяващи се в негативни изживявания, свързани с притеснения във връзка с воденото производство, страх от осъждане, накърняване на доброто име и достойнството, отчуждение, като настъпването на същите при ищцата в случая се установява и от показанията на свидетелите Е. Д.-нейна дъщеря, В. З. и Н. Г., според които тя станала изнервена, затворила се, избягвала контактите. Съгласно заключението на изготвената по делото съдебно-психологична експертиза при С. вследствие на воденото спрямо нея наказателно производство в психо-емоционален план са налични данни за преживявания в страхово-тревожния регистър, свързани с негативни емоционални състояния, провокиращи психосоматика, проява на депресивни симптоми и са установени промени в когнитивната сфера - умерено нарушение на параметрите на внимание и паметови годности, като при проведеното изследване за психологично напрежение е отчетено средно ниво на стрес. Според експертът наказателното производство е довело С. до ограничение в социалните контакти, загуба на приятели, загуба на обществено положение, нарушаване на семейната цялост, липса на професионална перспектива, преживени страхови ситуации за членове на семейството, проблеми от здравословно естество, общо влошаване на качеството на живот. По делото е прието и заключение на съдебно-медицинска експертиза, според което у С. е оформен неврастенен синдром, съставляващ невротично разстройство, характеризиращо се с променливо емоционално спокойствие, умора, чести главоболия, замаяност, отслабване на паметта, когнитивни нарушения /концентрация, внимание, памет/, причинени от нарушена активност на мозъчните клетки /функционални нарушения/ и/или нейните органични увреждания. Неврастенията като заболяване на централната нервна система е свързана с изчерпване на тялото в резултат на продължителен психически и физически стрес. При преценката на така приетите заключения въззивният съд е посочил, че установеното от вещите лица актуално психо-емоционално и здравословно състояние на ищцата не е резултат единствено на процесното наказателно производство, а се дължи и на предходни събития, свързани с проверки и предприети спрямо нея действия от правоохранителните органи, както и на неблагополучията й в семеен план /раздялата със съпруга й/, които нямат връзка с наказателното производство. При определяне на размера на дължимото на ищцата обезщетение за причинените й вреди въззивният съд е отчел тези обстоятелства, както и че повдигнатото на С. обвинение е за престъпление, което не е тежко по смисъла на чл.93,т.7 от ДР на НК, че наказателното производство е протекло само на досъдебна фаза, общата продължителност на предприетите спрямо нея действия от първото снемане на обяснения на 20.11.2013г. до окончателното му прекратяване на 08.02.2017г. от три години и два месеца, както и това, че й е била взета най-леката мярка за неотклонение „подписка“. Посочил е, че при съобразяване на икономическата обстановка в страната към 2017г., когато е прекратено наказателното производство и е възникнало основанието за ангажиране на отговорността на ответната прокуратура, на ищцата се дължи обезщетение за неимуществени вреди в размер на 7000лв., поради което е потвърдил първоинстанционното решение.

Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:1.решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а съгласно ал.2 на същата разпоредба независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

По касационната жалба на Прокуратурата на Република България:

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК Прокуратурата на РБ, позовавайки се на основанието по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК, твърди, че при определяне на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд се е произнесъл по въпроса за причинната връзка между наказателното производство и вредите в противоречие с т.3 от ТР № 3/22.04.2005 г. по гр. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и с Решение №449 от 17.06.2009г. на ВКС по гр.д. №3696/2007г., четвърто г.о. Твърди и че в обжалваното решение материалноправният въпрос за дължимостта на обезщетение за неимуществени вреди е бил разрешен от въззивният съд в противоречие с ТР № 3/22.04.2005 г. по гр. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, Постановление №4/23.12.1968г. на Пленума на Върховния съд, Решение №832 от 18.12.2010г. на ВКС по гр.д.№593/2010г., четвърто г.о; Решение №5 от 13.03.2013г. на ВКС по гр.д.№638/2012г., трето г.о., и Решение 25 от 11.02.2014г. на ВКС по гр.д.№5302/2013г., трето г.о. Прави се искане за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и на основание чл.280, ал.2 от ГПК като очевидно неправилно по отношение на размера на присъденото обезщетение.

Според настоящия състав на съда е налице соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по въпросите от изложението, уточнени от настоящата инстанция съобразно правомощията й по т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, а именно: относно критериите и обстоятелствата, които са от значение за определяне дължимото обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат на незаконно обвинение, при предявен иск по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ. Касационното обжалване следва да се допусне, за да бъде извършена проверка за съответствието на въззивното решение в обжалваната му от Прокуратурата на Република България част с Постановление № 4/1968г. на Пленума на Върховния съд, както и с формираната практика на ВКС по приложението на чл.52 от ЗЗД в случаите на ангажиране на отговорността на държавата по чл.2 от ЗОДОВ за дейност на правозащитните органи /Решение №281 от 30.11.2018г. по гр. д. № 582/2018

г. на IV ГО на ВКС, № 233 от 13.01.2020 г. по гр. д. № 1482/2019 г. на III ГО на ВКС, № 50077 от 16.05.2023 г. по гр. д. № 937/2022 г. на III ГО на ВКС, № 150 от 20.12.2018 г. по гр.

д. № 871/2018 г. на III ГО на ВКС и много други, включително посочените от касатора в изложението/.

По насрещната касационна жалба на Й. В. С.:

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касаторката поставя като основание за допускане на касационното обжалване следните въпроси, по които се е произнесъл въззивният съд:

1. Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства във връзка с доводите на страните и да направи собствени правни изводи по възраженията и доводите на страните, имащи значение за решението по делото?

2. Длъжен ли е въззивният съд да посочи конкретните обстоятелства, които са обусловили извод за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, като ги разгледа поотделно и в тяхната съвкупност?

3. Длъжен ли е съдът при оценяването на моралните вреди да извърши проучване на релевантната съдебна практика, за да сравни поставения пред него случай с подобни дела?

По първия въпрос се твърди, че решението е в противоречие с Решение №77 от 17.03.2015г. на ВКС по гр.д.№2040/2014г., четвърто г.о.; Решение №217 от 09.06.2011г. на ВКС по гр.д.№761/2010г., четвърто г.о.; Решение №228 от 01.10.2014г. на ВКС по гр.д.№1060/2014г., първо г.о.; Решение №403 от 23.01.2015г. на ВКС по гр.д.№3902/2014г., четвърто г.о.; Решение №229 от 18.10.2013г. на ВКС по гр.д. №3099/2013г., първо г.о.; Решение №212 от 01.02.2012г. на ВКС по т.д.№1106/2010г., второ т.о., а по втория въпрос- в противоречие с ППВС №4/1968г., Решение №151 от 12.11.2013г. на ВКС по т.д.№486/2012г., второ т.о., и Решение №130 от 09.07.2013г. на ВКС по т.д.№669/2012г., второ т.о. По третия въпрос се твърди, че въззивното решение не е съобразено с §62 на Решение от 12.07.2007г. на Европейския съд по правата на човека по делото „П. С. срещу България“.

Според настоящия състав на съда не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му от Й. В. С. част.

И трите поставени от касаторката правни въпроси са от значение за изхода на делото, поради което по отношение на тях е налице общата предпоставка на чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Не е налице обаче специалната такава по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, тъй като така поставените въпроси не са били разрешени от въззивния съд при постановяване на обжалваната от касаторката част от решението в противоречие с формираната съдебна практика. Съгласно задължителните указания, дадени в т. II от Постановление на Пленума на Върховния съд № 4/68г. понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, като в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Така дадените в постановлението указания са доразвити във формираната практика на ВКС по приложението на чл.52 от ЗЗД в случаите на ангажиране на отговорността на държавата по чл.2 от ЗОДОВ за дейност на правозащитните органи /Решение №281 от 30.11.2018г. по гр. д. № 582/2018 г. на IV ГО на ВКС, № 233 от 13.01.2020 г. по гр. д. № 1482/2019 г. на III ГО на ВКС, № 50077 от 16.05.2023 г. по гр. д. № 937/2022 г. на III ГО на ВКС, № 150 от 20.12.2018 г. по гр. д. № 871/2018 г. на III ГО на ВКС, Решение №145 от 27.09.2022г. на ВКС по гр.д. № 3365/2021г., IV ГО; и много други/. Според същата съдът съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК е длъжен да извърши преценка на всички установени обстоятелства, имащи отношение към приложението на чл. 52 ЗЗД, а също така и да посочи какво е тяхното значение за определяне на обезщетението по справедливост. За да определи справедливо обезщетение за неимуществени вреди от неоснователно предприето наказателно преследване, съдът следва да вземе предвид данните за личността на увредения, за предишни осъждания, за начина му на живот и обичайната среда; за тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението; за продължителността на наказателното производство и наложените мерки на процесуална принуда, за отражението върху личния, обществения и професионалния живот на лицето; за разгласата и отзвука в общественото пространство; за това стигнало ли се е до разстройство на здравето и ако има такова - трайно ли е увреждането и каква е медицинската прогноза за развитието му, както и обществено- икономическите условия в страната и стандарта на живот. Отчитайки посочените критерии, съдът е длъжен да определи обезщетение само за тези неимуществени вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането. В случая при постановяване на решението в обжалваната му от касаторката част въззивният съд се е съобразил с така формираната съдебна практика, като е обсъдил всички установени по делото факти, които са от значение за определяне на размера на обезщетението, и въз основа на същите е направил извода си, че за сумата над 7000 лв. исковата претенция е неоснователна и следва да се отхвърли. В тази връзка въззивният съд е изложил съображения, че установеното от експертизите актуално психо- емоционално и здравословно състояние на ищцата не е резултат само на воденото спрямо нея наказателно производство, а и на други предшестващи, съпътстващи и последващи наказателното производство събития, които нямат връзка с последното. Взел е предвид, че повдигнатото обвинение не е за тежко престъпление, че спрямо нея е била взета най- леката мярка за неотклонение „подписка“, както и че наказателното производство е протекло само в досъдебната му фаза. Въз основа на събраните по делото доказателства въззивният съд е изложил мотиви кои вреди са установени, както и по отношение на кои от тях е налице причинно-следствена връзка с незаконното обвинение. Съобразил е икономическата обстановка към 2017г., когато е било прекратено наказателното производство и е възникнало основанието за ангажиране на отговорността на държавата. По въпроса за значението на формираната съдебна практика по сходни дела при определяне на паричния еквивалент на обезщетението за неимуществени вреди също е налице трайно установена съдебна практика. Съгласно същата /Решение №146 от 07.10.2020г. на ВКС по гр. д. 4129/2019г., четвърто г.о.; Решение №145 от 27.09.2022г. на ВКС по гр.д. № 3365/2021г., четвърто г.о.; Решение № 179 от 09.01.2019г. на ВКС по гр.д. № 4551/2017г., трето г.о., и др./ принципът на справедливост по чл. 52 от ЗЗД изисква в най-пълна степен обезщетяване на реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди, а размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди се определя според вида и тежестта на причинените физически или психични увреждания и продължителността и интензитета на претърпените страдания и неудобства. Справедливостта изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на възприетото в обществото разбиране за обезщетяване на неимуществени вреди от един и същи вид, поради което следва да се съобразява и съдебната практика в сходни хипотези, но като се има предвид, че във всяко решение размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя след преценка на конкретните, различни за всеки случай, обстоятелства, относими към предявената претенция. Паричният еквивалент на неимущественото увреждане съдът определя към датата на деликта, изхождайки от обществено- икономическите условия в страната, стандартът на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на увреждането. Размерът на присъденото обезщетение не може да служи като източник за неоснователно обогатяване, а трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост, което не е абстрактно понятие, а се базира винаги на конкретни факти и на конкретна преценка за стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В обжалваната му от касаторката част въззивното решение не противоречи на така формираната съдебна практика. За да приеме, че за сумата над 7000 лв. исковата й претенция е неоснователна, въззивният съд е съобразил конкретните обстоятелства по делото и реално доказаните неимуществени вреди, претърпени от нея, които се намират в причинна връзка с повдигнатото й незаконно обвинение. Фактите по посочените от касаторката дела, по които са били определени обезщетения за неимуществени вреди по ЗОДОВ в резултат на незаконно повдигнато обвинение в по- високи размери от този, до който е била уважена претенцията й, не са аналогични на фактите по настоящия казус, поради което и не може да се направи извод за наличието на различна практика на ВКС във връзка с определяне на справедлив размер на обезщетението съобразно критерия на чл. 52 от ЗЗД. От страна на касаторката не е посочена съдебна практика по идентичен казус, с която въззивният съд да е следвало да се съобрази при преценката си за размера на обезщетението. По така изложените съображения в обжалваната му от Й. В. С. част въззивното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,