Определение № 5944 от 18.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2709/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ю. В. Р., представляван от адв. Р. Р., срещу въззивно решение № 53/04.04.2024 г., постановено по възз. гр. д. № 45/2024 г. по описа на Апелативен съд – Варна в частта, с която е потвърдено решение № 138/05.12.2023 г. по гр. д. № 136/2023 г. на Окръжен съд – Търговище за отхвърляне на предявения от касатора против Прокуратура на РБ иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за разликата над присъдената сума от 10 000 до предявения размер от 45 000 лв. – претендирано обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие незаконно повдигнато и поддържано обвинение за извършено престъпление по чл. 235, ал. 3, т. 3 и т. 5, вр. с ал. 1 НК, по което лицето е оправдано с влязла в сила присъда по нохд № 862/2016 г. по описа на Районен съд – Търговище. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касационният контрол следва да се допусне по въпросите: 1) кои обстоятелства са от значение за определяне на размера на обезщетението за причинени неимуществени вреди по иск с правно основание чл. 2 ЗОДОВ и задължен ли е съдът да мотивира всяко едно от тях, как влияе на определянето на крайния размер; 2) следва ли съдът в решението си да определи каква част от глобално определеното обезщетение се дължи за неразумния срок на производството. По първия въпрос се твърди, че въззивното решение противоречи на приетото в решение № 243/21.01.2020 г. по гр. д. № 1111/2019 г., III г. о., решение № 50154/13.12.2022 г. по гр. д. № 4756/2021 г., III г. о. и решение № 12/30.04.2020 г. по гр. д. № 1513/2019 г., III г. о. на ВКС, а по втория – т. 1. от ТР от 27.11.2023 г. по тълк. д. № 1/2022 г. на ОСГК на ВКС. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационно обжалване намира следното: За да счете, че сумата от 10 000 лв. е достатъчна да овъзмезди ищеца за моралните вреди, претърпени от незаконно упражнена спрямо него процесуална принуда, въззивният съд е посочил, че наказателното производство е продължило над 8 години; делото се е отличавало с фактическа и правна сложност с оглед продължителността на инкриминираната дейност (добив на дърва, извършване на горска сеч и извозване на дървесината), начина на нейното извършване и съдействието на различни лица с различни функции, което е наложило събирането на множество доказателства чрез различни процесуални действия и способи. Съобразени са взетата лека мярка за неотклонение („подписка“) през цялото наказателно производство; тежестта на престъпленията, за които е повдигнато обвинение - по чл. 235, ал. 5, вр. с ал.3, т. 3, вр. с ал. 1 НК, предвиденото наказание (лишаване от свобода от една до осем години и глоба от пет до петнадесет хиляди лева), както и цената на приетите за съвместно разглеждане граждански искове на собствениците на горите. Подробно е проследена хронологията на наказателното производство, поведението на страните в наказателния процес, обема и интензивността на извършените с участието на ищеца процесуални действия. Посочено е, че Р. е участвал във всички проведени открити съдебни заседания (14 бр.), като по първоначално внесения обвинителен акт е бил признат за виновен в извършване на престъпленията и му е било определено наказание - „лишаване от свобода“ за срок от 2 г. и 6 мес., чието изтърпяване е било отложено с изпитателен срок от 3 години, както и глоба в размер на 2 500 лв. След отмяната на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане, първоинстанционният съд е постановил оправдателна присъда, потвърдена и от въззивната инстанция, с което на 04.07.2018 г. наказателното производство е приключило. Паралелно с това производство срещу ищеца са били висящи и още две наказателни дела – отново за извършено престъпление по основния състав на чл. 235, ал. 1 НК, по което е признат за виновен и му е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от 6 месеца, отложено с изпитателен срок от 3 години; както и за престъпление по чл. 255, ал. 3, вр. с ал. 1, т. 6 и т.7, вр. чл. 26, ал. 1 НПК, за което също е признат за виновен. Установено е, че преди това ищецът е бил вече осъждан за извършени други престъпления – по три от делата за управление на МПС след употреба на алкохол и по едно – за противозаконно повреждане на чужди движими вещи. Обсъждайки събраните по делото писмени и гласни доказателства, съдът е приел, че за периода на процесното наказателно преследване ищецът е изживял обичайните за такива случаи негативни емоции и притеснения; че не са установени те да са с по-висок интензитет и да са довели до трайни и значителни неблагоприятни последици, вкл. влошаване на здравословното му състояние и до сериозно дискредитиране на името му пред семейството и обществото. Посочено е, че лицето не е било с безупречна репутация в обществото, както и че негативните изживявания са били свързани и с водените по същото време две други наказателни дела за тежки умишлени престъпления, за чието извършване е бил осъден. Съобразено е, че за част от изследвания период ищецът е имал влязла в сила осъдителна присъда, с наложено наказание „лишаване от свобода“ от 6 месеца, отложено за изпитателен срок от 3 години, като до изтичането му (на 04.09.2015 г.) той е имал основание да изпитва по-големи притеснения, че при втора осъдителна присъда по процесното обвинение с наложено наказание „лишаване от свобода“, изпълнението на наказанието би могло да е ефективно. Въззивният съд е посочил още, че взетата по време на производството мярка за неотклонение („подписка“) е възможно най-леката и не е довела до ограничаване на личната свобода и правото на свободно придвижване на лицето. Отчетени са и възрастта, семейното положение, съдебното минало на ищеца, както и социално-икономическия стандарт на живот в страната за изследвания период. При съвкупната преценка на всички тези обстоятелства, съдът е приел, че за конкретно установените по вид и интензитет морални вреди обезщетение в размер на сумата 10 000 лв. е справедливо и достатъчно да ги репарира, без да става източник на неоснователно обогатяване за ищеца. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване. Поставените въпроси в изложението нямат претендираното от касатора значение и не обуславят селектирането на жалбата. По иска за обезщетение на неимуществени вреди от незаконно обвинение (чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ) съдът определя обезщетението по справедливост след преценка на всички конкретно проявени обективно съществуващи обстоятелства, с оглед особеностите на конкретния случай и при наличие на причинна връзка с незаконните актове на правозащитните органи по приключилото наказателно дело. Съдът съобразява тежестта на престъплението, за което е било повдигнато незаконното обвинение, продължителността на незаконното наказателно преследване, интензитетът, с който мерките на процесуална принуда са засегнали личната и/или имуществената сфера на увреденото лице, начинът, по който обвинението и взетите мерки са се отразили на личността, общественото доверие и професионалната реализация на увреденото лице (ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 13 ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. ОСГК на ВКС и установената практика на ВКС). Когато като основание на иска са включени и твърдения, че правозащитните органи са нарушили и правото по чл. 6, § 1 ЕКПЧ, а съдът установи правопораждащите факти по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и по чл. 2б ЗОДОВ, забавеното правосъдие е обстоятелство, което също се съобразява при определяне размера на обезщетението. За да се приеме, че съдът е дал защита и на правото по чл. 6, § 1 ЕКПЧ (т. 1 ТР № 1/27.11.2023 г. по тълк. д. № 1/2022 г. ОСГК на ВКС), е необходимо в мотивите на решението: 1) да са приложени критериите за бавно правосъдие – фактическа и правна сложност на наказателното дело, поведението на правозащитните органи и поведението на носителя на правото и на неговия адвокат; и 2) да е изяснено дали и в каква степен лицето с повдигнатото незаконно обвинение се е обезпокоило от това, че се намира твърде дълго в положение на несигурност за съдбата си и дали, и в каква степен е изгубило доверие в правозащитните органи, т. е. дали от нарушеното право по чл. 6, § 1 ЕКПЧ са настъпили неимуществени вреди, които държавата дължи да обезщети (вж. - решение на ЕСПЧ по дело „Д. и Х. срещу България“ по жалби № 48059/06 и № 2708/06 относно наказателните производства и другите решения, цитирани в него). Когато в обстоятелствената част на иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ не е включено твърдението за „неразумен срок“, тези обстоятелства са извън предмета на доказване. И в двата случая обаче, понесените физически и душевни болки, страдания и неудобства от незаконното обвинение не могат да се разграничат с точно парично остойностяване, доколкото всички те имат за първопричина незаконното обвинение и проявяват общ противоправен резултат. В този смисъл, поотделното остойностяване на неимуществените вреди от всеки незаконен акт не е условие за допустимост, за да се направи извод, че по същество е дадена защита и на правото по чл. 6, § 1 ЕКПЧ, щом в мотивите към решението по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ са обсъдени релевантните за срока на производството критерии и доколкото в посочената хипотеза обезщетението се определя и присъжда глобално (чл. 52 ЗЗД, т. 13 ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. и т. 1 ТР № 1/27.11.2023 г. по тълк. д. № 1/2022 г. ОСГК на ВКС). Въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения. Видно от съдържанието на въззивното решение, като инстанция по съществото на материалноправния спор, съдът е изложил подробни и ясни мотиви относно наличието на всички елементи от фактическия състав на специалния деликт по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Обсъдил е и е анализирал кои претендирани от ищеца вреди са произтекли от незаконното обвинение (т. е. налице е причинна връзка с незаконно упражнената процесуална принуда) и в какъв размер е справедливо да се обезщетят; както и по отношение на кои вреди такава връзка не се установява и поради това не подлежат на обезщетяване. В случая, с въззивното решение е даден отговор и на оплакването във въззивната жалба на Р. относно продължителността на срока на наказателното преследване, като съдът обстойно е анализирал хронологията на делото (от образуването до приключването), фактическата и правната му сложност; значителния обем процесуални действия, извършени с участието на ищеца; поведението на всяка от страните; значението на делото за ищеца; както и степента, в която е доказано, че незаконното обвинение е засегнало личната и професионалната сфера на лицето. Несъгласието на касатора с обсъждането и анализа на доказателствата, извършени от въззивния съд и постановения краен резултат, касаят правилността на решението по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, която не е предмет на проверка в селективната фаза по чл. 288 ГПК. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение