Определение № 1974 от 01.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 1400/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. И. А. и Д. А. А. срещу постановеното по реда на чл.294 от ГПК решение №22 от 21.03.2025г. по в.т.д. №176/2024г. на Великотърновски апелативен съд, поправено с решение №38 от 24.04.2025г. по в.т.д. №176/2024г. на Великотърновски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260091 от 25.11.2021г. по т.д. № 65/2020г. на Плевенски окръжен съд. С първоинстанционното решение е отхвърлен искът с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с чл.430 от ТЗ, предявен от Т. И. А. и Д. А. А., за признаване на установено, че в полза на „Юробанк България” АД не съществува вземане в размер на 190 666,42 лв., представляващо курсова разлика, включена без правно основание в главницата по договор за кредит за рефинансиране на жилищен/ипотечен кредит HL58066/04.07.2012г., преструктуриран с допълнително споразумение от 16.06.2014г., която сума е формирана при рефинансиране на задълженията по договор за кредит за покупка на недвижим имот HL 40074/27.06.2008г. от кредитната сделка на продажба на евро срещу швейцарски франкове, както и предявеният от Т. И. А. иск с правно основание чл.55, ал.1, предл. първо от ЗЗД за осъждане на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД да заплати сумата в размер на 58488,90 лева, представляваща възнаградителна лихва, неправомерно начислявана през периода от 02.04.2015г. до 13.05.2020г. върху включената без правно основание в главницата при превалутирането през 2012г. и преструктурирането през 2014г. курсова разлика от 190 666,42 лв., формирана от продажбата на евро срещу швейцарски франкове, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на завеждане на исковата молба – 14.05.2020г. до окончателното й изплащане. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради съществено нарушение на процесуалния и материалния закон. Жалбоподателите поддържат, че въззивният съд неправилно е съобразил решение №106 от 15.07.2024г. по т.д. № 2746/2022 г. на ВКС, II т.о., с което е прието, че кредитополучателите А. А. и Т. А. нямат качеството на потребители по договор за кредит от 2008г., нито по договора за рефинансиране от 2012г., предназначен за погасяване на задълженията по договора за кредит от 2008г. Навеждат доводи, че решението на първия състав на Върховния касационен съд, противоречи на практиката на СЕС относно механизма за определяне на качеството „потребител“, включително относно релевантността на факта на отдаване под наем на имот, формирана с решение от 24 октомври 2024г. по дело С-347/2023г. на Съда на ЕС, постановено след произнасянето по т.д.№2746/2022г. на ВКС, II т.о. Според касаторите ВКС не е ценил всички обстоятелства по делото, като е формирал изводите си преимуществено върху стопанския характер на обектите, придобити с договора за кредит, без да направи преценка дали процесният договор е такъв с „двойна цел“. Като неправилни касаторите оспорват изводите на касационния съд, че след като стопанските постройки са отдавани под наем, тоест те са ползвани според инвестиционното им предназначение, този факт е релевантен за установяване на търговското им качество, както и извода, че кредитополучателите са встъпили в наемните правоотношения на продавача по реда на чл.237 от ЗЗД. Твърдят, че са потребители, на които банката не е разяснила икономическите последици на поетия валутен риск, поради което договарянето през 2008г. е неравноправно и това обуславя нищожност на целия договор за кредит. Считат, че банката не е изпълнила задължението си по чл.58 и чл.59 от ЗКИ да предостави на кредитополучателите по ясен и разбираем начин реална и проверима информация, която да им позволи да преценят пълния финансов ефект от договора. Оспорват извода на въззивния съд, че договорът за рефинансиране на жилищен/ипотечен кредит HL 58066/04.07.2012г. е действителен, тъй като между него и договор за кредит за покупка на недвижим имот HL 40074/27.06.2008г. съществува пряка връзка, при която пороците на договора от 2008г. се отразяват върху договора от 2012г. Считат, че рефинансирането от 2012г. осъществява и фактическия състав на новацията по чл.107 от ЗЗД, въпреки възприетото по т.д. № 2746/2022 г. на ВКС, II т.о. Навеждат доводи за смесване на понятията предмет на делото и предмет на престацията по кредитна сделка и неправилно интерпретиране на разясненията на Тълкувателно решение №4/2014г. от 29.04.2015г. по т.д.№4/2014г. на ОСГТК на ВКС. Считат, че съставът на ВКС, ІІ т.о., разгледал т.д.№2746/2022г., е извършил смешение на понятията предмет на делото и предмет на престацията по кредитната сделка. Допускането на касационното обжалване обосновават с предпоставките по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 и ал.2, пр.3 от ГПК. Касаторите поддържат, че съдът се е произнесъл по следните съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: 1. Задължена ли е долустояща съдебна инстанция да приложи указания или съдебна практика на по-горна национална юрисдикция, когато същите противоречат на правото на Европейския съюз в областта на защитата срещу неравноправни клаузи, и следва ли при наличие на такова противоречие тази практика да бъде оставена без приложение? 2. Допуска ли се извод за изпълнение на задълженията на банката по чл.58, ал.1 и чл.59, ал.2 от ЗКИ въз основа единствено на обща договорна клауза, която съдържа декларативно позоваване на валутен риск, без в преддоговорния етап да е предоставила на кредитополучателя конкретна, количествено измерима и проверима информация относно механизма за неговото възникване, икономическите последици и начина на изчисляване на задълженията? По първия въпрос поддържат наличието на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК, като твърдят, че решението е постановено в противоречие с актове на Съда на Европейския съюз – определение на Съда от 17 януари 2023г. по дело C-379/21, решение на Съда от 30 юни 2022г. по дело C‑170/21, решение на Съда от 21 декември 2016 г. по съединени дела C-154/15, C-307/15 и C-308/15, решение на Съда от 5 октомври 2010г. по дело C-173/09, решение на Съда от 19 април 2016 г. по дело C-441/14, решение на Съда от 5 юли 2016 г. по дело C-614/14, решение на Съда от 8 ноември 2016 г. по дело C-554/14, решение на Съда от 24 октомври 2024г. по дело C-347/23, решение на Съда от 3 септември 2015 г. по дело C-110/14, определение на Съда от 19 ноември 2015г. по дело C-74/15, решение на Съда от 21 март 2019г. по дело C-590/17, решение на Съда от 8 юни 2023г. по дело C-455/21, решение на Съда от 8 юни 2023 г. по дело C-570/21, решение на Съда от 4 октомври 2018г. по дело C-105/17. По втория въпрос въвеждат допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, като твърдят, че той е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Позовават се и на очевидна неправилност на постановеното по делото решение. Ответникът по касация „Юробанк България“ АД, оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, съответно основателността на жалбата. Подробни съображения излага в писмен отговор. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е установил, че при първоначалното разглеждане на делото, първият въззивен състав е постановил решение №98 от 15.07.2022г. по в.т.д. №91/2022г. на Великотърновски апелативен съд, с което е отменил решение № 260091 от 25.11.2021г. по т.д. № 65/2020г. на Окръжен съд – Плевен и претенцията на Т. И. А. и Д. А. А. за недължимост на сумата 190 666,42 лв. е уважена, както и на основание чл.55, ал.1, предл. първо ЗЗД, дружеството „Юробанк България“ АД е осъдено да заплати на Т. И. А. и Д. А. А. сумата 19 214,92 лв., представляваща неправомерно начислена възнаградителна лихва върху курсовата разлика, а за разликата над тази сума до претендирания размер от 58 488,90 лв. искът е отхвърлен. С решение №106 от 15.07.2024г. по т.д. №2746/2022г. на ВКС, II т.о. е отменено решение №98 от 15.07.2022г. по в.т.д. №91/2022г. на Великотърновски апелативен съд в частта, с която исковете на Т. И. А. и Д. А. А. с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК и чл.55, ал.1 предл.1 от ЗЗД са уважени, както и в частта за присъдените в полза на двамата ищци разноски от 25 785,17 лв. и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд в отменената част с дадени задължителни указания: апелативният съд да разгледа и да се произнесе по наведените от жалбоподателите доводи за нищожност на клаузи на договора за кредит от 2008 г. поради нарушение на закона (чл.58, ал.1 и 59, ал.2 от ЗКИ), съответно на добрите нрави (чл.26, ал.1, предл.1 и 3 от ЗЗД), както и поради привидност по чл.17, ал.1 от ЗЗД, и за нищожност на договора от 2012г. поради невъзможен предмет (чл.26, ал.2, предл.1 от ЗЗД) и на основание чл.366 от ЗЗД. Въззивният съд е приел за установено, че между „Юробанк И Еф Джи България“ АД и Т. и А. Анастасови e сключен Договор за кредит за покупка на недвижим имот HL 40074/27.06.2008г., по силата на който на кредитополучателите е предоставен кредитен лимит в CHF в размер на равностойността на 320 000 евро по курс „купува“ на Банката за CHF към евро в деня на усвояване на кредита за закупуване на имот с построени в него фабрична триетажна сграда и две магазинни помещения. Кредитополучателите са се задължили да върнат ползвания лимит на вноски съгласно подписан от тях погасителен план – на 180 месечни вноски, считано от датата на усвояването на кредита, с краен срок на погасяване 09.07.2023г. В чл.3, ал.1 страните са договорили възнаградителна годишна лихва в размер на сбора на базовия лихвен процент за жилищни кредити в CHF, който към датата на договора е 4,5%, плюс договорна на добавка от 1,65 пункта. В чл.6, ал.2 е договорено погасяването на кредита да се извършва във валутата, в която кредитът е разрешен и усвоен – CHF, като в случай, че кредитополучателят не е осигурил тази валута, но има налични по негови сметки средства в лева или евро, погасяването да се реализира чрез тях след служебно им превалутиране от Банката по курс „продава“ за CHF към BGN/EUR. В чл.24, ал.1 от договора кредитополучателите са декларирали, че са запознати и са съгласни с обстоятелството, че промяната в курс „купува“/„продава“ на CHF към BGN/ EUR, както и превалутирането по чл.22 може да има за последица, повишаване на размера на дължимите погасителни вноски, както и са съгласни да поемат всички вреди, произтичащи от промяната на валутните курсове и новите лихви, приложими по превалутирания кредит. С допълнително споразумение от 08.04.2011г. страните са договорили 12-месечен период на облекчено погасяване на кредита при фиксирана лихва от 7,65%. На 04.07.2012г. е сключен договор за кредит за рефинансиране на кредита по договор № HL 40074/27.06.2008г. с цел цялостното му предсрочно погасяване, като на кредитополучателите е отпуснат кредит в размер на 391 100 евро, като част от тази сума – 384 169 евро служебно е превалутирана в CHF по официален курс на Централната банка в деня на превалутиране – 1,2013 за погасяване на задълженията по първоначалният кредит, посочени в размер на 461 502,90 CHF, от които 458 967,11 CHF редовна главница и 2 535,79 CHF – редовна лихва. Новият договор е със срок на погасяване 180 месеца. Въззивният съд е анализирал данните на ССчЕ, в която е проследено изменението на CHF спрямо EUR за периода от 1993г. до 2020г. и видно от която през 2003г. – 2007г. се наблюдава леко снижение на курса – от 0,659607 до 0,608884, след което е налице повишение до 0,651862 през 2008г., до 0,666056 през 2009г. и по-голямо – 0,751038 през 2010г. CHF е останал непроменен през 2011 г. През 2012 г. е налице по-съществено повишаване на курса – на 0,829015, като най-високи стойности спрямо еврото CHF е достигнал през 2015г. поради намеса на Швейцарската национална банка, която премахва фиксирания курс на CHF спрямо EUR и това води до шоков скок от 30% в курса му спрямо еврото. Апелативният съд се е позовал на приетото в решение № 106 от 15.07.2024г. по т.д. № 2746/2022г. на ВКС, II т.о. относно липсата на качество „потребител“ на кредитополучателите Т. И. А. и Д. А. А., тъй като договорът за кредит от 2008г. е предназначен за реализиране на инвестиционни и стопански цели, а договорът за рефинансиране от 2012г. е предназначен за погасяване на задълженията по договора за кредит от 2008г. Приел е, че банката не е нарушила разпоредбата на чл.58 ЗКИ за предоставяне на необходимата преддоговорна информация, достатъчна да се направи информиран избор за сключване на договор в чуждестранна валута при получаван доход в местна валута. Решаващият съд е счел, че проследяването на растежа на CHF въз основа на официални източници на информация не е съставлявало трудност за кредитополучателите при полагане на грижа за собствените им работи, особено при положение, че сключеният от тях кредит е с инвестиционна цел. Приел е за общоизвестно соченото от ищците обстоятелство, че в периода на сключването на договора за кредит банката е предлагала и рекламирала кредити във валута CHF като такива с по-нисък лихвен процент между 15% – 20%, в сравнение с отпусканите на физически лица кредити в лева и евро, а управителят на БНБ към този период - И. И. на заключителна пресконференция на мисията на МВФ от 26.10.2005г. и на 05.12.2005г. пред Асоциацията на търговските банки е отправил предупреждения за потенциалните рискове, които крият кредитите във валута, различна от евро, и конкретно рекламираните такива в CHF с акцент единствено върху размера на лихвата. С оглед на гореизложеното, както и въз основа на декларираното от кредитополучателите в чл.24 от договора съгласие с промяната в курс „купува“/„продава“ на CHF към BGN/ EUR, Великотърновският апелативен съд е приел, че банката добросъвестно е информирала кредитополучателите за възможна промяна на курс купува и/или продава на CHF спрямо този при сключване на договора, която промяна ще рефлектира върху размера на финансовите им задължения. Решаващият съд е аргументирал, че не е налице нарушение и на чл.59, ал.2 от ЗКИ, тъй като клаузите, касаещи основния предмет на договора - валутата, размерът, правата и задълженията на страните, начина на погасяването на задължението, размера на дължимото на банката възнаграждение, условията, при които може да се променя лихвата до пълното погасяване на кредита, са ясни и не създават двусмисленост и необходимост от тълкуването им за изясняване на съдържанието им. Въззивният съд е приел, че не е налице и противоречие с добрите нрави. Изложил е мотиви, че погасяването на задължението във валута, различна от тази, в която кредитополучателите получават доходите си и която има нефиксиран спрямо националната валута курс, носи за всяка от страните по сделката валутен риск. Като неоснователно е преценил твърдението, че поемането на валутния риск от кредитополучателите и последващото повишаване на CHF е довело до нееквивалентност на престациите. Изложил е, че преценката за нееквивалентност на престациите следва да бъде направена към момента на възникване на правоотношението. Навел е доводи, че кредитополучателите изрично са заявили съгласието си фактическото предоставяне на кредита да бъде в EUR, а не в CHF, което съответства и на тяхната нужда от конкретната валута във връзка със сделката по придобиване на имотите, за осъществяването на която се нуждаят от финансиране, следователно усвояването на отпуснатата сума е станало съобразно специфичните уговорки в самия договор за кредит като израз на предвидената в чл.9 от ЗЗД свобода на договаряне. Относно твърденията за нищожност поради невъзможен предмет на основание чл.26, ал.2, предл.1 от ЗЗД на договора за рефинансиране от 2012г., съдът е приел, че ищците обосновават нищожността на договора като изхождат от тезата, че този договор е новационен и е обусловен от договора от 2008г. Изложил е съображения, че договорът от 04.07.2012г. има самостоятелен характер – той не е нито допълнително споразумение към договора от 2008г., преуреждащо отношенията между страните по него, нито е спогодба във връзка със същия договор, съответно не е обусловен от валидността му, за да се коментира дали представлява спогодба върху непозволен договор. Въззивният съд е приел, че решението на първоинстанционния съд, в частта, с която е отхвърлена исковата претенция на основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД също следва да бъде потвърдено. Изложил е, че с оглед неоснователността на отрицателния установителен иск, касаещ размера на дължимата по договора от 2012г. главница, не е налице неоснователно събрана възнаградителна лихва върху главницата и искът за връщане на такава се явява неоснователен. Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Настоящият състав на ВКС счита, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Съгласно нормата на чл.295, ал.1 от ГПК касационното обжалване след отмяна по чл.293, ал.3 от ГПК на първото въззивно решение може да се основе само на нарушения, допуснати от въззивния съд при повторното разглеждане на делото и при наличието на предпоставките по чл. 280, ал.1 от ГПК. По силата на чл. 294, ал. 1 от ГПК указанията на ВКС по прилагането и тълкуването на закона са задължителни за съда, на който е върнато делото. В случая с решение №106 от 15.07.2024г. по т.д. №2746/2022г. на ВКС, II т.о. е решен въпросът за това, че Т. И. Анастова и А. Д. А., като кредитополучатели по Договора за кредит за покупка на недвижим имот HL 40074/27.06.2008г. и по договора за рефинансиране от 2012г., нямат качеството на потребители. Този правен извод е част от указанията на касационната инстанция за въззивния съд и не представлява нарушение по смисъла на чл.295, ал.1 от ГПК, на което касаторът може да се позовава при повторно разглеждане на делото от ВКС. В отменителното решение на ВКС са дадени указания на апелативния съд да разгледа и да се произнесе по наведените от жалбоподателите доводи за нищожност на клаузи на договора за кредит от 2008 г. поради нарушение на закона (чл.58, ал.1 и 59, ал.2 от ЗКИ), съответно на добрите нрави (чл.26, ал.1, предл.1 и 3 от ЗЗД), както и поради привидност по чл.17, ал.1 от ЗЗД, и за нищожност на договора от 2012г. поради невъзможен предмет (чл.26, ал.2, предл.1 от ЗЗД) и на основание чл.366 от ЗЗД. Въззивният съд е съобразил точно дадените указания и е изложил мотиви по изброените основания за нищожност на процесните договори за кредит. Първият поставен от касаторите въпрос е израз на тяхното становище, че постановеното при първото разглеждане на делото решение на ВКС противоречи на практиката на Съда на ЕС в областта на защитата срещу неравноправни клаузи. Проверка на тези твърдения на касационните жалбоподатели не би могла да се осъществи в производството по чл.288 от ГПК. Настоящото производство е за осъществяване на касационен контрол на второ въззивно решение, постановено след връщане на делото от ВКС за ново разглеждане, поради което на основание по чл.295 от ГПК, в него не могат да бъдат преразглеждани въпроси, на които ВКС е дал разрешение в първото касационно производство. Предвид на дадените от касационния съд задължителни указания, с които въззивният съд се е съобразил при повторното разглеждане на делото, не са налице предпоставките по чл.295, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване по първия поставен въпрос. Не е налице и допълнителното основание за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК,на което се позовават касаторите. Цитираната от касаторите практика на СЕС предвижда,че долустоящата инстанция трябва да остави без приложение практиката на висшестоящата юрисдикция относно неравноправни клаузи, в хипотеза, в която посочената съдебна практика би била несъвместима с правото на Съюза. Тази несъвместимост на решението на първия състав на ВКС с правото на Съюза касаторите обосновават с твърдението за допуснато противоречие с постановеното след решението на ВКС решение от 24 октомври 2024г. по дело С-347/2023г на Съда на ЕС. Това твърдение не съответства на данните по делото и на мотивите на решението на първия състав на касационната инстанция. С това решение СЕС е дал задължително тълкуване на член 2, буква б) от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори, в смисъл, че физическо лице, което сключва договор за ипотечен кредит, за да финансира покупката на само един жилищен имот с цел възмездното му отдаване под наем, попада в обхвата на понятието „потребител“ по смисъла на тази разпоредба, когато това физическо лице действа поради интереси, които са извън рамките на неговата търговска или професионална дейност. Самият факт, че физическото лице се стреми да получи доходи от управлението на недвижимия имот, не може сам по себе си да доведе до изключването на същото лице от понятието „потребител“ по смисъла на посочената разпоредба. Даденото тълкуване е неотносимо към настоящия спор с оглед фактическите обстоятелства, приети за установени с решението на ВКС при първото разглеждане на делото, а именно, че със сключения договор е финансирано придобиването на няколко стопански обекти – фабрика, две магазинни помещения и складови помещения към всеки от магазините, част от които са били отдавани под наем за осъществяване на търговска дейност от други лица. Следва да се отбележи, че с Решение на Съда от 29 февруари 2024 година по дело С-724/2022 е прието, че съдебната проверка за евентуална неравноправност на договорните клаузи, съдържащи се в договор, сключен между потребител и продавач или доставчик, е в съответствие с принципа на ефективност с оглед на Директива 93/13, ако, от една страна, потребителят е уведомен за наличието на тази проверка и за последиците, които пасивността му поражда от гледна точка на преклудирането на правото му да се позове на евентуална неравноправност на договорните клаузи, и от друга страна, постановеният вследствие на въпросната проверка акт е достатъчно мотивиран, така че позволява да се установят проверените клаузи и причините, дори да са изложени в обобщен вид, поради които съдът е приел, че тези клаузи не са неравноправни. Съдебният акт, който отговаря на тези изисквания, може да е пречка за извършването в последващо производство на нова проверка за евентуална неравноправност на договорните клаузи. В настоящата хипотеза доводите на ищците за приложение спрямо тях на потребителската защита и за неравноправността на клаузите на сключения договор за покупка на недвижим имот HL 40074/27.06.2008г. и договора за рефинансиране на същия са били изтъкнати изрично в първото разглеждане на спора от трите инстанции и въпросът за неравноправността на клаузите е бил разгледан в производството, в което е постановено касационното решение, като е обусловен от мотивираната преценка за това дали кредитополучателите имат качеството на потребители по двата договора за кредит. Вторият формулиран от касаторите въпрос насочва към оспорване фактическите констатации на решаващия състав на апелативния съд и на изградените въз основа на тях правни изводи, съответно е свързан с правилността на въззивното решение, а тя не е предмет на проверка в производството по чл.288 от ГПК. Чрез поставения въпрос се въвежда тезата на касаторите, че клаузите на договора са общи и декларативни, която изрично е отречена от състава на апелативния съд. Наред с това чрез въпроса наред с императивните изисквания на разпоредбите на чл.58 и чл.59 от ЗКИ се въвеждат изисквания за предоставяне на информация за механизма на възникване на валутния риск и неговите икономически последици, основани на практика на СЕС и ВКС във връзка с тълкуване на неравноправни клаузи, а в конкретния спор е прието, че ищците по делото не се ползват от потребителската защита. Следователно, този въпрос не отговаря на критериите по чл.280, ал.1 от ГПК, очертани в т.1 на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, тъй като не съответства на изводите в обжалваното решение. Същевременно по поставения от касаторите въпрос не е обоснована и допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК за достъп до касация. Разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК намира приложение в случаите, когато е посочена непълна, неясна или противоречива по съдържание правна норма, приложението на която е обусловило решаващите мотиви на въззивния съд, както и когато е създадена противоречива съдебна практика по тълкуването на тази норма или е налице непротиворечива съдебна практика, но подлежаща на преодоляване като неправилна или на осъвременяване с оглед промяна в законодателството или в обществените условия. В случая не е обоснована някоя от посочените форми на основанието по чл. 280, ал.1, т.3 от ГПК по отношение на посочените от касаторите разпоредби на чл.58 и чл.59 от ЗКИ. Касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касаторите основание по чл. 280, ал. 2, пр.3 от ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Съгласно практиката на ВКС очевидно неправилен е съдебният акт, който е постановен contra legem до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл, който е постановен extra legem, т. е. съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, който е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на логическите и опитни правила и който е постановен при нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В случая тези пороци не са налице. Не се установява въззивното решение да е основано на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Фактическите констатации на съда от значение за правните изводи не са направени при допуснато грубо нарушение на правилата на формалната логика, установимо от мотивите на въззивното решение, съответно не може да се приеме, че атакуваният акт е явно необоснован. Това следва и от аргументирането на тезата на касаторите за очевидна неправилност на въззивния акт с повтаряне на доводите в касационната жалба относно безкритично възприемане на указанията и правните изводи на ВКС и игнориране на практиката на Съда на ЕС, по които са изложени съображения в настоящото определение. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 и ал.2 предл.3 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. На ответника по касационната жалба следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 евро. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд