Определение № 551 от 17.06.2016 г. на ВКС по т. д. № 2179/2015 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 522 от 21.03.2015г. по в.гр.д. № 7/2015г. на Окръжен съд - Варна, с което е потвърдено решение № 5309 от 13.11.2014г. по гр.д. № 6870/2014г. на Районен съд - Варна. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради всички, предвидени в чл.281, т.3 ГПК основания - нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът намира, че съдът е приел, че между страните е съществувало правоотношение, но не е изложил мотиви какъв е неговият характер, кой е правопораждащият му факт и какво е неговото съдържание – конкретните права и задължения на страните по него. Ответникът по жалбата, [фирма], твърди липса на посочените основания за допускане на касационен контрол по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, съответно счита жалбата за неоснователна. Иска присъждане на разноски за настоящото производство в размер на 500 лева – заплатен адвокатски хонорар, като представя списък по чл.80 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че е въведено нормативно изискване за производителите на електрическа енергия от възобновяеми източници, ползващи преференциални цени, за сключване на договор за достъп, но не е утвърдена от регулаторния орган цената, по която може да бъде доставяна услугата достъп до електроразпределителната мрежа на тези производители. Съдът е установил, че между страните не е бил сключен изискуемия по закон договор за достъп, като въпреки това е бил осигуряван достъп на [фирма] до електроразпределителната мрежа. ДКЕВР е била сезирана с искане да бъде определена временна цена като част от условията за достъп до преди сключване на изискуемите от закона договори цена за достъп. Съдът е обосновал извод, че решенията на ДКЕВР за утвърждаване на цените, които задължително се регулират, съставляват индивидуални административни актове. Съдът е счел, че тъй като между страните не е имало сключен договор за достъп до електроразпределителната мрежа на енергийното предприятие /защото такъв договор не би могъл да се сключи до преди одобряване от ДКЕВР на цената за достъп/, а на практика [фирма] е ползвало такъв достъп, основанието за заплащане на платената цена е решението на ДКЕВР, а с неговата отмяна е отпаднало основанието, на което е заплатена процесната сума, защото тя не е платена по силата на сключен между страните и обвързващ ги договор или по силата на приети и действащи общи условия. Предвид отмяната с обратна сила на решението, с което са одобрени временни цени и определяне на окончателни цени заплатената сума не се дължи от [фирма] и подлежи на връщане. В изложението по чл. 280, ал. 1 ГПК допускането на касационно обжалване е обосновано с твърдението, че въззивният състав се е произнесъл по следните правни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд или евентуално са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: „/1/ Следва ли ищецът да направи уточнение в исковата молба какви са взаимоотношенията между него и ответника и да посочи, дали тези отношения се основават на облигационна връзка или административен акт?, /2/ Редовна ли е искова молба, в чиято обстоятелствена част не са изложени ясно и безпротиворечиво твърдения за източника на правоотношението, съответно фактите, от които произтичат претендираните права?, /3/ Води ли до невъзможност да се индивидуализира спорния предмет несъответствието между посочените в исковата молба основание и петитум? /решени в противоречие с решение № 494/15.06.2010г., гр.д. № 673/201 0г. на ВКС, решение № 348/26.10.2011г., гр.д. № 473/2010г. на ВКС/ и решение № 270/28.06.2010г., гр.д. № 448/2009г. на ВКС; /4/ Каква е правната характеристика и кой е правопораждащият юридически факт на облигационното правоотношение по осигуряване на достъп до електропреносната мрежа между оператора на електроразпределителната мрежа и производителя на електрическа енергия от възобновяеми източници и от кой момент възниква?; /5/ Представлявали решението на ДКЕВР, издадено на основание чл. 30, ал. 1, т. 13 и чл. 21, ал. 1, т. 8 ЗЕ правно основание за възникване на правоотношение по осигуряване на достъп до електропреносната мрежа между оператора на електропреносната мрежа и производителя на електрическа енергия от възобновяеми източници?“, /6/ „Неопределеността на дължимото възнаграждение по договора за осигуряване на достъп до електропреносната мрежа между оператора на електропреносната мрежа и производителя на електрическа енергия от възобновяеми източници води ли до отпадане на основанието за възникване на облигационното правоотношение по смисъла на чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД?, /решени в противоречие с постановление № 1/28.05.1979 г., гр.д. № 1/1979г. на Пленума на ВС, решение № 36/30.03.2011г., гр.д. № 384/2009г. на ВКС, решение № 97/03.07.2013г., т.д. № 533/2012г. на ВКС, решение № 47/08.04.2013г., т.д. № 137/2012г. на ВКС, решение № 404/13.03.2000г., гр.д. № 1493/1999г. на ВКС/. Първите четири въпроса касаят допустимостта на иска, като настоящият състав намира, че липсва вероятна недопустимост на иска. В исковата молба ясно е посочено, че се иска връщане на заплатени цени за достъп до електроразпределителната мрежа с оглед отмяна с обратна сила на акта на регулаторния орган за определянето на временните цени, поради което не е налице твърдяната нередовност на исковата молба- липса на конкретизация или противоречие между обстоятелствената част и петитума на исковата молба, като правната квалификация на иска е от компетентността единствено на съда. Ето защо, тези въпроси не могат да обусловят допускането на касационния контрол. По останалите въпроси даденото разрешение от въззивния съд е в пълно съответствие с практиката на ВКС, материализирана в решения чл.290 ГПК по т.д. № 2956/14г., т.д. № 2611/14г., т.д. № 3018/14г., т.д. № 353/15г. и т.д. № 3196/14г. на ВКС, ТК. Цитираната от касатора практика не е относима към конкретната фактическа обстановка, поради което не може да бъде взета предвид при определяне на критерия по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. С оглед изхода на делото, на ответника по касацията следва да се присъдят разноски в размер на 500 лева – заплатено адвокатско възнаграждение. Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд