Определение № 149 от 22.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3283/2017 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 59 от 23.05.2017г. по гр.д. № 57/2017г. на Силистренски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 137 от 24.01.2017г. по гр.д. № 76/2016г. на Тутракански районен съд за отхвърляне иска на А. Н. М. против Д. Д. Х. и А. П. Х. за установяване, че към момента на одобряване на кадастралната карта на [населено място] ищецът е собственик на реална част от поземлен имот с идентификатор № 73496.501.2021, която реална част е с граници: от север - ПИ 73496.500.3349, от изток - заснета на място граница, нанесена с лилав/тъмнорозов контур върху схема към обяснителна записка, съставляваща неразделна част от решението; от юг - [улица]и от запад ПИ 73496.500.2022, което право е придобито на основание давностно владение в периода 1962 - 2016г.; като в кадастралната карта е допусната грешка и тази реална част погрешно е заснета към ПИ 73496.500.2021, вместо като част от ПИ 73496.500.2022. Касационната жалба е подадена от ищеца А. М. чрез пълномощника адв. В.. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване като разрешени в противоречие с практиката на ВКС са посочени въпросите: 1/ към кой момент се установява правото на собственост на ищеца по иск с правно основание чл. 54, ал.2 ЗКИР и 2/ допустимо ли е съдебно решение, в което правото на собственост е установено към момент, предхождащ одобряването на кадастралната карта, при заявен петитум да се установи собствеността към момента на одобряване на кадастралната карта; 3/ при наведени оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение поради нарушение на съдопроизводствените правила, неспазване на материалния закон и необоснованост, следва ли въззивния съд да вземе предвид направените от жалбоподателя възражения и искания в исковата молба, които районния съд не е съобразил. Ответниците А. и Д. Х. са представили писмен отговор, изготвен от адв. Р., в който изразяват становище за недопускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Предявеният иск е по чл. 54, ал.2 ЗКИР за установяване, че ищецът е собственик на реална част от поземлен имот, която неправилно е заснета в кадастралната карта като част от съседния имот, собственост на ответниците. С нотариален акт за дарение от 1962г. ищецът се легитимира като собственик на 1/2 ид.ч. от парцел ІV-521 в кв. 72 по плана на [населено място], с площ 804 кв.м. Останалата 1/2 ид.ч. е останала собственост на праводателката Н. М., респ. на нейните наследници, които с нотариален акт от 1987г. са дарили на В. К. имот с площ 750 кв.м., съставляващ имот пл. № 1094, за който е отреден парцел V в кв. 33 с неуредени сметки по регулация. През 2008г. В. К. продава на С. Ю. И. дворно място от 539 кв.м., а по документ за собственост от 750 кв.м., съставляващо ПИ 73496.501.2021 по кадастралната карта. По силата на договор за замяна от 2014г. този имот е придобит от ответниците Д. Х. и съпругът й А. Х.. Установено е, че по регулационния план от 1976г. на имот пл. № 521 съответства имот пл.№ 1093, за който е отреден парцел V-1093 с площ 853 кв.м. Със заповед за изменение на регулацията от 1996г. от парцел V-1093 се обособяват: УПИ V-1093 с площ 509 кв.м. и УПИ VІІІ-1093 с площ 464 кв.м. При одобряването на кадастралната карта през 2008г. на парцел VІІІ-1093 съответства ПИ № 2021, а на парцел V-1093 съответства ПИ № 2022. Както твърди и ищецът в исковата молба първоначално съществуващият имот пл. № 521 никога не е делен на два имота. В първото съдебно заседание е допуснато изменение на иска, с което ищецът се позовава на давностно владение от последната регулация през 1996г., като твърди, че владее имота в тези граници още от 1962г. от придобиването на 1/2 ид.ч. Районният съд е допуснал изменение на иска, а именно за установяване, че имотът се владее в тези граници от 1962г. до 2016г. и собствеността е придобита по давност, а при заснемането в кадастралната карта е допусната грешка. Първоинстанционният съд се е произнесъл именно по това основание за собственост, претендирано от ищеца, но е намерил, че владението е от момента на поставяне на новата ограда, което е станало най-рано през 2003г. и най-късно през 2013г. Затова е заключил, че към 2008г. когато е изготвена кадастралната карта, не са изтекли 10 години и ищецът не е придобил собствеността на соченото правно основание. Въззивният съд е препратил към фактическите констатации на първата инстанция на основание чл. 272 ГПК. Същевременно, в правните си изводи изобщо не е обсъдил поддържаното от ищеца придобивно основание - давност. Приел е само, че двата поземлени имота ПИ 73496.500.2022, сочен като собственост на ищеца и ПИ 73496.501.2021, собственост на ответниците, всъщност са представлявали един общ имот пл.№ 521, за който е отреден парцел ІV в кв. 72 по регулационния план на Т. от 1943г., действал до 1976г. Изтъкнал е, че са извършвани разпоредителни сделки с идеални части от имота и никога не е извършвана делба, при които имотите са в режим на съсобственост. С оглед на това е заключил, че при наличие на съсобственост искът по чл. 54, ал.2 ЗКИР за установяване право на собственост върху част от имота или за вярно местоположение на граница между имоти, е изначало неоснователен. При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК съдът намира следното: Поставените от касатора правни въпроси не са свързани с решаващите мотиви на въззивния съд, послужили за отхвърляне на иска. Характерът на иска по чл. 54, ал.2 ЗКИР и моментът, към който се установява правото на собственост, са разяснени в Тълкувателно решение № 8/2014г. на ОСГК. В обжалваното решение изобщо няма мотиви по този въпрос. Не може да се приеме, че решението е недопустимо, защото съдът е установил правото на собственост към момент, предхождащ одобряването на кадастралната карта, при заявен петитум да се установи собствеността към момента на одобряването й. От една страна, в посочения по-горе тълкувателен акт се приема, че установяването на спорното право на собственост и неточното отразяване на обема на това право в кадастралната карта, е към момента на предявяване на иска, респ. към момента на приключване на съдебното дирене в инстанцията по същество. От друга страна, в обжалваното решение съдът не е установил правото на към определен момент, а е отхвърлил иска по съображения, че страните не са собственици на съседни имоти, за които спор съществува относно пространствените предели на правото на собственост, а че са съсобственици на заснетите в кадастралната карта два поземлени имота. Предвид констатираното по-горе, че въззивният съд изобщо не е обсъдил заявеното от ищеца с изменението на иска основание за собственост - придобивна давност, а е изходил от правото на собственост върху 1/2 ид.ч. от целия поземлен имот, придобито през 1962г., то е налице основание за допускане на касационно обжалване за проверка допустимостта на обжалвания акт. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.