Определение № 610 от 09.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4171/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ц. Н. П., ЕГН [ЕГН], чрез пълномощниците му по делото адв. Р. Р. и адв. В. Р., против Решение №5678 от 16.09.2025г. по в. гр. д. №5913/2023г. по описа на Софийския градски съд, с което е било потвърдено Решение № 147580/13.07.2020 г., постановено по гр.д. № 79292/2018 г. на Софийски районен съд, 167 състав, в частта му, с която са отхвърлени предявените от Ц. Н. П. срещу Д. И. Д. искове с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на Д. И. Д. да заплати на Ц. Н. П. следните суми: сумата от 12 793,71 лева, представляващи имуществено обезщетение за вреди от неизпълнението на предварителен договор от 10.10.2012г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба- 14.12.2018г., до окончателното изплащане, както и сумата от 3074,05 лева, представляващи обезщетение за забава за периода 02.08.2016 г.- 14.12.2018 г. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение, като се иска отмяната му и уважаване на предявените искове. Към жалбата е представено изложение по чл.284, ал.1, т.3 от ГПК, в което касаторът се позовава на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 от ГПК. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от ответната страна по нея Д. И. Д., ЕГН [ЕГН], чрез пълномощника й по делото адв. Е. В., с който се изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, съобрази следното: Въззивният съд се е произнесъл по въззивна жалба на Ц. Н. П. срещу Решение № 147580/13.07.2020 г., постановено по гр.д. № 79292/2018 г. на Софийски районен съд, 167 състав, в частта му, с която са отхвърлени предявените от Ц. Н. П. срещу Д. И. Д. искове с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на Д. И. Д. да заплати на Ц. Н. П. следните суми: сумата от 12 793,71 лева, представляващи имуществено обезщетение за вреди от неизпълнението на предварителен договор от 10.10.2012г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба- 14.12.2018г., до окончателното изплащане, както и сумата от 3074,05 лева, представляващи обезщетение за забава за периода 02.08.2016 г.- 14.12.2018 г. По посочената въззивна жалба първоначално е било образувано в.гр.д. № 10108/2020 г. на СГС, IV-В състав, по което с протоколно решение от 10.02.2022г. обжалваното първоинстанционно решение е било обезсилено като постановено по нередовна искова молба, а производството по делото- прекратено, тъй като съдът е приел, че ищецът не е отстранил съществуващото противоречие в исковата молба, в която е посочил, че главницата от 12 793,71 лева е платена по предварителен договор за покупко-продажба, но се претендира като обезщетение за вреди от неизпълнен договор. С Решение № 50066/03.05.2023 г. на ВКС по гр.д. № 1568/2022г., IV г.о., протоколно решение по в.гр.д. № 10108/2020 г. на СГС, IV-В състав, е отменено и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. В решението на ВКС са дадени задължителни указания, че исковата молба не е нередовна, поради което спорът трябва да бъде разгледан по същество, като се съобрази частичното влизане в сила на първоинстанционното решение във връзка с иска за мораторна лихва. С обжалваното решение въззивният съд е приел от фактическа страна, че на 10.10.2012г. ищецът Ц. Н. П. и ответницата Д. И. Д. са сключили предварителен договор за покупко-продажба, по силата на който Д. И. Д. е поела задължението да прехвърли на Ц. Н. П. собствеността върху апартамент № 40, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] заедно с прилежащото му мазе № 90, 2,501 % ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж, както и 2,745 % ид.ч. от гараж на сутерена, съответстващи на паркомясто № 15 и паркомясто № 16, срещу сумата от 75 000 евро. Според чл. 2.1 от предварителния договор продавачът се е задължил да прехвърли на купувача правото на собственост върху горепосочените имоти в срок до 30.11.2012г. С окончателния договор за покупко-продажба, сключен на 19.10.2012г., ответницата е прехвърлила на ищеца правото на собственост само върху апартамент №40 и прилежащото мазе №90 срещу сумата от 75 000 евро. С нотариална покана от 14.07.2015г. от Ц. Н. П. до Д. И. Д. ответницата е поканена да се яви на 25.08.2015г. пред нотариус В. К., за да прехвърли на Ц. Н. П. собствеността върху идеалните части от гаража, с разпределено ползване на паркомясто № 15 и паркомясто № 16. С нотариален акт за покупко-продажба на идеални части от недвижим имот № 88, том I-А, рег. № 12143, дело № 65/02.08.2016 г. на нотариус Р. Б., вписан в С. – [населено място] с вх.рег. № 47191/02.08.2016 г., Д. И. Д. е продала на В. С. С. 14,34/2829,66 ид.ч. от самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.1608.3590.1.141, с разпределено ползване на паркомясто № 15. С влязло в сила на 28.05.2019г. съдебно решение по гр.д. № 45327/2016 г. на СРС, 33 състав, е обявен за окончателен предварителният договор, сключен на 10.10.2012 г. между Ц. Н. П. и Д. И. Д. относно 1,249 % ид.ч. от самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.1608.3590.1.141, с разпределено ползване на паркомясто № 16, при условие че Ц. Н. П. заплати на Д. И. Д. покупната цена от 5458,68 евро в двуседмичен срок от влизане в сила на решението. Със същото решение е бил отхвърлен евентуалният иск на Ц. Н. П. за осъждане на Д. И. Д. да му върне сумата от 6541,32 евро, претендирани като дадени без основание по предварителен договор от 10.10.2012г. за паркомясто № 15. При така установените факти от правна страна съдът е приел, че действително ответницата Д. И. Д. не е изпълнила задължението си да сключи окончателен договор за покупко-продажба на 1,496 % ид.ч. от самостоятелен обект с идентификатор 68134.1608.3590.1.141, представляващ гараж, с разпределено ползване върху паркомясто № 15, като посочените идеални части са били прехвърлени от нея на трето за спора лице на 02.08.2016г. Въпреки това обаче за ищеца не е възникнало правото да претендира обезщетение по смисъла на чл. 79, ал. 1, предл. 2 ЗЗД за вредите от неизпълнението, тъй като не е изправна страна по договора. За да направи този извод, съдът е изложил съображения, че с влязлото в сила решение по гр.д. № 45327/2016г. на СРС, 33 състав, е бил отхвърлен кондикционният иск по чл. 55 ЗЗД на Ц. Н. П. за осъждане на Д. И. Д. да върне сумата от 6541,32 евро, претендирана като заплатена без основание за идеалните части с разпределено право на ползване на паркомясто №15, с което е била формирана сила на пресъдено нещо, че Ц. Н. П. не е заплатил покупната цена на същите. Доколкото ищецът е неизправна страна по процесния предварителен договор, то според съда той не може да търси обезщетение за допуснатото от продавача Д. И. Д. неизпълнение на задължението й по предварителния договор от 10.10.2012г. Според съда поради формираната между страните сила на пресъдено нещо не е възможно в производството чрез свидетели да се установяват обстоятелства във връзка със сключването и изпълнението на предварителния договор от 10.10.2012г. На следващо място съдът е посочил, че дори и да се приеме, че обезщетение за неизпълнение по чл. 79, ал. 1, предл. 2 ЗЗД може да се търси и от страна на неизправен кредитор, то искът отново би бил неоснователен, тъй като ответницата Д. И. Д. е навела възражение за прихващане на търсеното обезщетение за неизпълнение с вземането й за дължимата покупна цена за 2,745 % ид.ч. от самостоятелен обект с идентификатор 68134.1608.3590.1.141, представляващ гараж, с разпределено право на ползване на паркомясто № 15 и паркомясто № 16. Доколкото с влязлото в сила съдебно решение е установено, че цената за процесните идеални части не е платена, то възражението за прихващане би било основателно, доколкото и самият Ц. Н. П. поддържа, че предварителният договор не е бил развален, а е запазил действието си /л. 42, гръб, от в.гр.д. № 10108/2020 г. на СГС, IV-В състав/, поради което той дължи изпълнение на задължението за заплащане на уговорената цена. Предвид неоснователността на главния иск за неоснователен е приет и акцесорният иск за заплащане на мораторна лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, касаторът иска допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК поради очевидната му неправилност. На следващо място, позовавайки се на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси: 1. За задължителния характер на указанията на касационния съд при връщане делото за ново разглеждане по реда на чл.294 от ГПК; 2. За възможността да бъдат установени със свидетелски показания обстоятелствата, при които е сключен даден договор, характерът на преговорите между страните и как са изпълнявани задълженията по него след сключването му; 3.За задължението на съда да приеме за несъществуващо писмено доказателство, на което ответникът основава възраженията си, след като съответното доказателство не е представено в преклузивния срок по чл. 131, ал.3 от ГПК. Според настоящия състав на съда не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:1.решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а съгласно ал.2 на същата разпоредба независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Обжалваното решение не е вероятно нищожно или недопустимо. Искането на касатопра за допускане на касационно обжалване на решението на основание чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК поради очевидната му неправилност е неоснователно. Съгласно формираната практика на ВКС очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК е съдебно решение, засегнато от особено тежък порок, който може да бъде констатиран пряко от съдържанието му, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта. Такъв би бил прилагането на отменен закон, прилагане на закон в противоречие с неговия смисъл, нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. В конкретния случай от въззивното решение не може да се направи извод за явно нарушение на закона или необоснованост на мотивите при постановяването му; съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Не са налице и сочените от касатора основания по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на решението, мотивирани с формулираните от него въпроси. При постановяване на решението въззивният съд е съобразил задължителните указания за разглеждане на спора по същество, дадени в Решение № 50066/03.05.2023 г. на ВКС по гр.д. № 1568/2022г., IV г.о., с което предходното въззивно решение за прекратяване на производството поради неотстраняване на нередовностите на исковата молба е било отменено и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Ето защо по въпрос №1 от изложението въззивното решение е съобразено със съдебната практика по приложението на разпоредбата на чл.294, ал.1, пр.2 от ГПК за задължителния характер на указанията на касационната инстанция. В касационното решение съставът на ВКС не се е произнасял нито по фактите по делото, нито по правната им квалификация, и не е давал указания в този смисъл, поради което доводите на касатора, че съгласно това решение при новото разглеждане на делото въззивният съд не следвало да съобразява влязлото в сила решение по гр.д. № 45327/2016 г. на СРС, 33 състав, с което претенцията на ищеца за осъждане на ответницата да му върне сумата от 6541,32 евро, претендирана като заплатена без основание за идеалните части с разпределено право на ползване на паркомясто №15, са неоснователни. Не е допуснато отклонение от установената съдебна практика и при разрешаването от въззивния съд на въпрос №2 от изложението- за възможността със свидетелски показания да се установяват обстоятелствата, при които е сключен даден договор, характерът на преговорите между страните и как са изпълнявани задълженията по него след сключването му. Видно от мотивите на съда, отразени в протокола на проведеното на 19.05.2025г. открито съдебно заседание и в обжалваното решение, за да остави без уважение искането на ищеца за събиране на свидетелски показания, въззивният съд е приел, че същите предвид приетите писмени доказателства не са необходими за изясняване на обстоятелствата по делото. Така направените от съда изводи не са в противоречие със съдебната практика, цитирана от ищеца, допускаща възможността за установяване със свидетели на посочените обстоятелства, тъй като въззивният съд не е отрекъл допустимостта на свидетелските показания, а необходимостта от събирането им в конкретния случай. Въпрос №3 от изложението също не е бил разрешен от съда в противоречие със съдебната практика. Същият според посоченото от касатора се отнася до приетото за установено от въззивния съд обстоятелство, че на 19.10.2012г. между страните е бил сключен във формата на нотариален акт окончателен договор за покупко- продажба на апартамента. Това обстоятелство обаче изобщо не е било спорно между страните /самият ищец го е твърдял в приложените към исковата му молба нотариални покани до ответницата и във въззивната му жалба срещу първоинстанционното решение/, поради което даже и с отговора на исковата молба ответницата да не е представила самия нотариален акт, то при това положение за съда не е имало пречки да го приеме за осъществило се. По така изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото и предвид направеното от ответната страа искане касаторът следва да бъде осъден да й заплати направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение за касационното производство в размер на 766,93 евро /1500 лв./. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,