Определение № 655 от 18.08.2023 г. на ВКС по т. д. № 2353/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. К. Ч., чрез пълномощника щ адв. П. Л. П. от АК-П., против решение № 293 от 7.07.2022 г., пост. по в.гр.д.№ 335/2022 г. на Плевенския окръжен съд, с което след частична отмяна на решение № 114/ 31.01.2022 г. по гр.д.№ 6486/2021г. на Плевенския районен съд в частта, с която е уважен предявеният от нея срещу „ДЗИ-Общо застраховане“ЕАД иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ за разликата над сумата от 8 000 лв. до 23 000 лв., представляваща застрахователно обезщетение за неимуществените вреди, причинени на ищцата в резултат на пътнотранспортно произшествие, предизвикано на 29.06.2020 г., въззивният съд е отхвърлил иска за тази разлика. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Оспорен е като неправилен изводът на въззивния съд, че присъденото с първоинстанционното решение „допълнително“ обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 8 000 лв. до претендирания размер от 23 000лв., не съответства на критерия за справедливост при неговото определяне, поради което така присъдената сума излиза извън рамките на обезщетителния си характер. Посочено е, че съдът не е обсъдил всички приети по делото писмени доказателства, в частност амбулаторни листове, съответно № 000031 от 22.04.2021 г., издаден от ортопед-травматолог и № 001019 от 22.04.2021г., в които е описано състоянието на ищцата към съответните дати. Наведен е довод за неправилна преценка на приетото по делото заключение на съдебно-медицинската експертиза с възражението, че е недопустимо нейната напреднала възраст, наличието на предишно счупване на крайника, както и възрастовите щ заболявания и изменения да се тълкуват в нейна вреда. Посочено е, че за определяне на справедливия размер на обезщетението за претърпените от касаторката неимуществени вреди, въззивният съд е приложил формален подход при прилагане разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, като не е съобразил всички относими към критерия за справедливост елементи, посочени в ППВС № 4/1968 г. и не е извършил комплексната им преценка спрямо конкретните обществено- икономически условия. Поддържа се, че за да обоснове присъдения размер на застрахователното обезщетение и да отхвърли иска за разликата до пълния претендиран такъв, въззивният съд не се е позовал на лимитите за размерите на застрахователните обезщетения, съгласно § 27 п.з.р. на КЗ, без да обоснове конкретната връзка на приетия за дължим размер с така определените от законодателя лимити, които във всички случаи са значително по-високи от търсеното обезщетение.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът е обосновал достъпа до касационно обжалване със следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и да мотивира решението си, като се произнесе по доводите и възраженията на страните и след преценка на всички доказателства по спора да изведе собствени фактически и правни изводи?;

2. Следва ли съдът, при приложението на чл. 52 от ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинените неимуществени вреди от непозволено увреждане да обсъди и анализира всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства по делото ?;

3. Следва ли да се вземат предвид конкретните икономически условия, чийто ориентир се явяват нормативно определените лимити на отговорността на застрахователя по риска „Гражданска отговорност на автомобилистите“, както и инфлационните процеси, като критерии, наред с всички останали, при определяне на размера на дължимото обезщетение за причинени от непозволено увреждане неимуществени вреди, в хипотезата на предявен пряк иск по чл. 432, ал. 1 от КЗ ?

Поддържа се, че така формулираните въпроси обосновават наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК и чл. 280, ал. 2 пр. 3 от ГПК. Направено е искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Плевенския окръжен съд.

Ответникът по касация „ДЗИ-Общо застраховане“ ЕАД оспорва касационната жалба и обосноваността на основанията за допускане на касационното обжалване.

В писмения отговор, подаден оп реда на чл. 287, ал. 1 от ГПК чрез пълномощника му юрисконсулт В. Й. се твърди, че в касационната жалба не са изложени конкретни доводи, обосноваващи недоволството от определения размер на обезщетението, който касаторът намира за занижен, въпреки теоретичната обосновка на начина, по който следва да бъде осъществена преценката на съда и изложената многобройна съдебна практика. Поддържа се, че оплакванията на касаторката относно обсъждането на събраните доказателства са свързани с констатираната в амбулаторните листове гонартроза, за която обаче съдебно-медицинската експертиза е дала заключение, че диагнозата на това заболяване не е травматична, а болестна. Затова се твърди, че въззивният съд правилно е съобразил заключението на експертизата, въз основа на което е направил извода, че посочените в него фактори са допринесли за настъпването на второто счупване, а оттам- че не може да се приеме за доказано по несъмнен начин, че влошеното здравословно състояние на ищцата е резултат единствено от второто счупване, причинено от процесното пътнотранспортно произшествие. Твърди се, че първият и вторият въпрос не се нуждаят от „специално касационно разглеждане и произнасяне“, тъй като по отношение на тях няма нито неяснота, нито противоречива съдебната практика. Счита обаче, че третият въпрос за съобразяване на икономическите условия и инфлационните процеси като критерии за определяне размера на обезщетението е обусловил изхода на спора, в частност, по отношение на това, дали те следва да бъдат вземани предвид като самостоятелен фактор, отразяващ се върху размера на дължимо обезщетение по застраховката „Гражданска отговорност“ и дали инфлационните процеси са част от конкретните икономически условия, а оттам и следва ли те да бъдат преценявани на самостоятелно основание при определяне размера на обезщетение. Направено е искане въззивното решение да не бъде допуснато до касационно обжалване, евентуално- да бъде допуснато само по третия въпрос, в редакцията, предложена от ответника по касация. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК, от надлежно легитимирана страна с правен интерес от обжалването и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване.

От събраните по делото доказателства е установено, а това е и безспорно между страните, че на 29.06.2020г. в [населено място] при управление на лек автомобил марка „Опел”, модел „Корса” с рег. [рег.номер на МПС] неговият водач - Х. Ц. К., чиято гражданска отговорност е била застрахована от „ДЗИ-Общо застраховане“ЕАД с полица № BG/06/l20000047507, валидна до 04.01. 2021г., е предизвикал пътнотранспортно произшествие, при което касаторката С. К. Ч. е получила счупване на двете кости на подбедрицата (голям и малък пищял) на десния крак. Това е наложило прилагане на консервативно лечение, с гипсова имобилизация за 60 дни, до месец септември 2020 г., докогато тя се е придвижвала с инвалидна количка. Осъществяването на вредоносното деяние, механизмът на настъпването му и вината на делинквента са установени при условията на чл. 300 от ГПК с влязла в сила присъда от 22.04.2021 г. по НОХД №595/21г. по описа на РС-Плевен. Безспорно е също така, че преди предявяване на иска застрахователят „ДЗИ-Общо застраховане“ЕАД е заплатил на ищцата обезщетение за вредите, причинени от процесното застрахователно събитие в общ размер от 27 000 лв. За установяване вида и обема на вредите в първоинстанционно производство са приети писмени доказателства и две заключения на допусната от съда съдебно-медицинска експертиза. Според данните от амбулаторен лист № 000031 от 22.04.2021г., вписани в графата „обективно състояние“, удостоверяващ извършен на същата дата преглед от ортопед, след причиняване на увреждането касаторката не е била оперирана, изпитва болка и е ограничена в движението на колянната и глезенна става. Констатирана е необходимост от смяна на колянната става и е диагностицирана гонартроза, вследствие на травмата. Според амбулаторен лист № 001019/22.04.21 г., съставен от физиотерапевт, липсват клинични данни за патологична костна нестабилност, като увреденият крайник е опороносен, а невроваскуларният статус е съхранен, но е налице анталгична походка, както и хипотрофия и хипотония на бедрената мускулатура (изтъняване на мускулатурата и намалена мускулна сила), оток и спонтанна болезненост на колянната става, а походката е анталгична. От заключението на съдебно-медицинската експертиза е установено, че през 2007 г. поради счупване на подбедрицата на десния крак, ищцата е била оперирана, като специалните ортопедични имплатни не са били премахнати след зарастването; в резултат на процесното пътнотранспортно произшествие ищцата е била в гипс в продължение на 60 дни, като до м. септември на 2020 г. се е придвижвала с инвалидна количка; налице е пряка причинна връзка между пътнотранспортното произшествие от 29.06.2020 г. и второто счупване; наличието на старо зараснало счупване на дясната подбедрица и на метален ортопедичен имплант, според вещото лице са благоприятствали второто счупване и са обусловили удължаване на нормалния оздравителен процес в сравнение с обичайната му продължителност от 2.5 до 3 месеца при по-млади пациенти. По въпроса за диагностицираната в амбулаторния лист № 31/22.04.2021 г. гонартроза, вещото лице е дало заключение, че тя не е травматична, а болестна, както и че всички хора над 60 години имат в различна степен такова дегенеративно, възрастово болестно изменение на хрущялните повърхности на коленните стави, а продължителното обездвижване на крака е възможно да изостри състоянието на наличната отпреди инцидента гонартроза. Посочило е, че в резултат на процесното повторно счупване ищцата е търпяла по-интензивни болки и страдания през първите 2-3 месеца, а 4-5 месеца след травмата зарастването на счупените кости е напълно приключило.

При тези данни, за да отмени частично първоинстанционното решение - за разликата над 8000 лв. до пълния предявен размер от 23 000 лв., в който искът е бил изцяло уважен, и да отхвърли иска за тази разлика, в обжалваното по касационен ред въззивно решение съставът на Плевенския окръжен съд е основал извода си за обема на причинените от пътнотранспортното произшествие вреди на цитираното заключение на съдебно-медицинска експертиза, в частност на предходно счупване на десния крайник, локализирано в непосредствена близост с процесното такова, при наличието на неотстранен имплант, като благоприятстващ повторното увреждане фактор, който е обусловил и удължаване на обичайната продължителност на оздравителния процес при процесното увреждане. По отношение на констатираната в амбулаторния лист № 31/22.04.2021 г. гонартроза, въз основа на изяснения от експертизата болестен, а не травматичен характер на заболяването, свързан с възрастово дегенеративно изменение на хрущялните повърхности на коленните стави, въззивният съд е приел, че то не се намира в пряка причинна връзка със застрахователното събитие. Като е преценил горните обстоятелства, както и извънсъдебно извършените от застрахователя плащания, съдът е приел, че искът е основателен за сумата от 8000 лв., която по съвкупност с извънсъдебно заплатената от застрахователя сума от 27 000 лв., обуславя общ размер на обезщетението от 35 000 лв.

При горните данни, по допускането на касационно обжалване на въззивното решение настоящият състав на Върховния касационен съд намира следното:

Съгласно задължителните указания, дадени с ТРОСГТК № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, като обща предпоставка за допускане на касационно обжалване във всички хипотези на чл. 280, ал. 1 от ГПК, материалноправният или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на спора по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил формирането на решаващата воля на съда, обективирана в обжалваното решение, но не и за неговата правилност, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства, доколкото основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК. Упражнявайки правомощията си за селекция на касационните жалби, касационният съд следва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, което е предмет на производството по чл. 290 от ГПК. Формулираният въпрос следва да кореспондира на изложените в касационната жалба доводи, предмет на проверка във фазата на произнасяне по съществото на инвокираните в нея оплаквания, определящи границите на касационния контрол за неправилност на въззивното решение (чл. 290, ал. 2 от ГПК). Във всички хипотези на чл. 280, ал. 1 от ГПК, формулираните от касатора въпроси определят рамките, в които касационната инстанция осъществява селекцията за достъп до касационно обжалване, поради което съобразно правомощията си съдът може само да ги уточни и конкретизира, но не и да допусне касация по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, посочен от касатора.

В случая, по първия въпрос относно задължението на въззивния съд да прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и да мотивира решението си, като се произнесе по доводите и възраженията на страните и след преценка на всички доказателства да изложи собствени фактически и правни изводи по спорното материално право, предмет на делото, е налице трайна и непротиворечива съдебна практика, включително и задължителна такава, обективирана в ТРОСГТК № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, в смисъл, че доколкото обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност, въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Оттук и задължението му да осъществи самостоятелна преценка на доказателствата и да субсумира установените въз основа на тях факти под приложимата материалноправна норма като изложи собствени мотиви по съществото на спора. В положителен смисъл съдебната практика се е произнесла и по въпроса относно задължението на въззивния съд за преценка на всички събрани доказателства – както поотделно, така и в тяхната съвкупност, относими към спорното материално право, респ. към правопогасяващите, правоотблъскващи или правопрекратяващи възражения на насрещната страна, независимо дали правните му изводи са законосъобразни, което е предмет на проверка във втората фаза на касационното производство при произнасяне по съществото на жалбата. Така формулираният по т. 1 въпрос е свързан с довода за необсъждане от въззивния съд на събрани доказателства, които ако са били обсъдени биха довели до различни изводи относно спорното материално право. Той кореспондира на оплакването, съдържащо се като пояснение в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, че в обжалваното решение са напълно „изолирани“ представените като писмени доказателства амбулаторни листове, № 000031 от 22.04.2021г. и № 001019 от 22.04.2021г., които като официални свидетелстващи документи се ползват с материална доказателствена сила относно отразените в тях факти, свързани със здравословното състояние на жалбоподателката, установено при извършените на същата дата прегледи от ортопед и физиолог. Този довод не намира опора в данните по делото. В мотивите на решението си въззивният съд не е отрекъл доказателствената стойност на двата документа, но е основал изводите си относно обема на вредите (продължителността и интензивността на търпените от жалбоподателката болки страдания) на заключенията на назначената в първоинстанционно производство съдебно-медицинска експертиза, която е извършена въз основа на представените от нея медицински документи, включително и на двата амбулаторни листа, изрично цитирани от вещото лице, въз основа на което е приел, че поставената диагноза „гонартроза“, посочена в амбулаторния лист № 31/22.04.2021 г., въз основа на която на ищцата е препоръчано оперативно лечение за смяна на коленната става, няма травматичен, а болестен характер и е предизвикана от дегенеративни възрастови изменения на хрущялните ставни повърхности, а не от процесното пътнотранспортно произшествие. Същевременно именно с извършения от вещото лице анализ на съдържанието на амбулаторния лист № 1019 от същата дата, съставен при прегледа от физиотерапевт и от липсата на клинични данни за патологична костна нестабилност, съдът е обосновал извода си, че към същата дата „крайникът е бил опороносен“, със „съхранен невроваскуларен статус“, като във връзка с данните от рентгенографско изследване, което сочи саниране на фрактурата, локализирана над стария имплант, съдът е приел, че счупените кости вече са зараснали и функцията на крака постепенно се е възстановявала. От горното следва, че въззивният съд не е игнорирал споменатите два документа, а е обсъдил удостоверените с тях обстоятелства, съобразно заключението на съдебно-медицинската експертиза, извършена въз основа на тях. Ето защо така формулираният въпрос не удовлетворява общия селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Това се отнася и до втория въпрос относно задължението на съда, при прилагане на чл. 52 от ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени неимуществени вреди от непозволено увреждане да обсъди и анализира всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства по делото. Този въпрос е формулиран във връзка с твърдението на жалбоподателката, че съдът не е съобразил нейния здравословен статус, описан в двата амбулаторни листа, т.е. докато първият въпрос е свързан с довода за необсъждане на двата документа като писмени доказателства, вторият се свежда до несъобразяване на установените с тях обстоятелства при формиране на крайния извод на съда за продължителността и интензивността на понесените от нея болки и страдания. По същество, предвид пояснителния контекст, в който касаторът обосновава значенето му за изхода на спора, този въпрос реферира към оплакване за допуснато от съда процесуално нарушение, довело до необоснованост на решението, поради формиране решаващата воля на съда в противоречие с установени по делото релевантни за предмета на спора факти. Като порок на обжалваното въззивно решение необосноваността е извън приложното поле на общия селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 от ГПК, съобразно цитираните указания, дадени с ТРОСГТК № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС относно спецификата на обуславящия правен въпрос.

Не е от естество да обоснове допускането на касационно обжалване и третият въпрос, дали съдът следва да вземе предвид конкретните икономически условия, чийто ориентир са нормативно определените лимити на отговорността на застрахователя по риска „Гражданска отговорност на автомобилистите“, както и инфлационните процеси, като критерии наред с всички останали при определяне размера на дължимото обезщетение за причинени от непозволено увреждане неимуществени вреди, в хипотезата на предявен пряк иск по чл. 432, ал. 1 от КЗ. По отношение критериите за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди е налице задължителна тълкувателна практика, обективирана в р. ІІ на ППВС № 4 от 23.12.1968 г., в което примерно и неизчерпателно са посочени конкретните обективно съществуващи обстоятелства, които съдът следва да съобрази, и които при телесните увреждания са техният характерът, начинът на извършването им, обстоятелствата, при които са извършени, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и пр., както и бланкетно посочени други установени по делото обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за репариране на неимуществените вреди. Във формираната по реда на чл. 290 от ГПК казуална практика на Върховния касационен съд е прието, че такъв критерий са и икономическите условия в страната към датата на настъпване на увреждащото застрахователно събитие, включително и когато тяхното изменение е индицирано от увеличаване на минималната застрахователна сума (т. нар. „лимит на отговорност“ ). В постановеното по реда на чл. 290 от ГПК решение № 95 от 24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г., Т. К., І т. о. на ВКС е прието, че лимитите на застрахователно покритие са обективен белег за икономическите условия, които следва да бъдат съобразени при определяне на обезщетението, но те не са пряк израз на справедливия размер на обезщетението за конкретното застрахователно събитие и не представляват ориентировъчен критерий по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, доколкото са приложими само по отношение отговорността на застрахователя, но не и на тази на делинквента. Прието е, че лимитите са относими към нормативно определеното ниво на застрахователно покритие и не са свързани с едно застрахователно събитие или с едно увредено лице, а определят минималните нива на отговорността на застрахователя за целия срок на действие на застрахователната закрила при неограничен брой застрахователни събития, като размерът му варира с оглед броя на увредените лица. Затова те нямат самостоятелно значение, а могат да бъдат взети предвид само при отчитане на конкретните икономически условия, имащи значение за формиране на критерия за справедливост. Това се отнася и до нивото и динамиката на инфлационните процеси, които независимо дали са предизвикани от увеличаване на паричната маса в обращение или от дефицит на общото предлагане на стоки и услуги имат за последица намаляване на покупателната способност на парите. Ето защо този критерий няма самостоятелно значение, а функционира като своеобразен коректив на парите като измерител на стойността в сравнение с предходен период, през който е присъдено обезщетение за аналогични вреди, причинени при съпоставими други обстоятелства. В случая така формулираният въпрос не кореспондира на изложени в касационната жалба конкретни оплаквания за начина, по който инфлационните процеси се отразяват върху размера на обезщетението, с оглед принципа за справедливост, установен в чл. 52 от ЗЗД, поради което така формулираният въпрос не е от естество да обоснове допускането на касационно обжалване на въззивното решение.

По същите съображения- липса на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК, не следва да бъде допуснато касационно обжалване на решението и при условията на т. 3 на същата ал. В тълкувателната и казуална практика на ВКС е изяснено, че специалният селективен критерий, който формира дуалистичното основание за допускане на касационно обжалване - точно прилагане на закона и развитие на правото, е налице при липсата на съдебна практика, или при необходимост от осъвременяване на съществуващата такава, за да бъде дадено друго тълкуване на закона, поради изменение в обществено-икономическите условия, при които е създадена практиката по приложението щ, както и когато приложимата правна норма е неясна и вътрешно противоречива, което налага корективното щ тълкуване, за да бъде определено действителното щ съдържание. В случая липсват доводи, свързани с необходимост от тълкуване на конкретна правна норма, която е неясна или противоречиво прилагана от съдилищата, или с нуждата от неговото актуализиране, поради изменение на условията, при които е създадена.

Не се подкрепя от данните по делото и твърдението на касатора за очевидна неправилност на въззивното решение, бланкетно посочено в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. Тази предпоставка за достъп до касация предполага неправилността да е съществена до степен, че да може да бъде констатирана от съда prima facie - без необходимост от анализ или излагане на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилността тя е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, свързана с допуснати от съда нарушения на императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, извън формирането на вътрешното убеждение, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина решаване на правния спор, както и при нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа установените по делото факти, чиито резултат е прилагането на закона в неговия несъществуващ, в т. ч. противоположен или отменен смисъл (contra legem). В обжалваното решение не са налице пороци, от естество да обосноват наличието на такава флагрантна форма на неправилност, която да мотивира допускането на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 2, предл. трето от ГПК.

По изложените съображения, настоящият състав намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение.

Предвид изхода на спора пред настоящата инстанция на ответника по касация „ДЗИ-Общо застраховане“ ЕАД следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение по чл. 78, ал. 8 от ГПК, във връзка с чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ, в размер на 100 лв.

Воден от изложените мотиви, Върховният касационен съд, Т. К., І търговско отделение,