Определение № 5033 от 05.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4980/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Я. Т., Я. Я. А. и И. Х. С., чрез адв. К. П., срещу решение № 110 от 08.06.2023 г., постановено по гр.д. № 45/2023 г. по описа на Апелативен съд – Варна, с което след отмяна на решение № 1216/14.10.2022 г. по гр.д.№ 3389/2020 г. на Окръжен съд -Варна, е признато за установено по отношение на Софийския университет „Свети Климент Охридски“, че Д. И. В. от [населено място], в качеството й на наследник на починалата в хода на процеса И. Я. С., М. Я. Т., Я. Я. А. и И. Х. С. не са собственици на поземлен имот с идентификатор *** по КККР на гр. Варна, одобрени със заповед № РД-18-92/14.10.2008 г. на Изпълнителния директор на АГКК, последно изменение със заповед № КД- 14-03-2101/16.08.2011 г. на Началника на СГКК - Варна, с адрес на ПИ: [населено място], район П., Б. г., местност Б. г. с площ 18865 кв.м. и на основание чл.537,ал. 2 от ГПК е отменен нотариален акт № 8/6.7.2001 г., том IV, рег. 6390, дело 468 /2001 г. на нотариус Александър Ганчев. Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Сочат се основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал.2, предл. трето ГПК за допускането му до касационно обжалване. От ответника по касационната жалба Софийски университет „Свети Климент Охридски“, чрез адв. О., е постъпил писмен отговор, с който се оспорва наличието на основания за допускане на касационното обжалване и основателността на жалбата. Претендира се присъждане на разноски за касационното производство. Постъпил е писмен отговор от Държавата, чрез Министъра на регионалното развитие и благоустройството, чрез юрисконсулт В., с който се оспорва наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване, а по същество е оспорена и основателността на жалбата. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение за касационното производство. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от ищца по делото с правен интерес от обжалване на въззивното решение, което като постановено по иск за собственост на недвижим имот, подлежи на касационно обжалване по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК без оглед цената на иска. За да постанови обжалваното решение, с което след отмяна на първоинстанционното решение, е уважен предявеният отрицателен установителен иск за собственост, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че със заявление вх.№ 40632/26.02.1992 год. ответникът Я. А., като наследник на Я. А. е поискал възстановяване на собствеността върху земеделски земи в землището на [населено място], общ.В., между които е и спорният имот - лозе 16 дка - м."П.". С решение № 426/18.07.1997 год. на ПК - Варна е възстановено право на собственост върху лозе от 5717 кв.м., а за разликата от 10 283 кв.м. е постановен отказ поради изпълнени строителни мероприятия в „Ботаническа градина". С последващо решение № 791/27.04.2001 год. на ПК- Варна е възстановена собствеността на наследниците на Я. А. в съществуващи /възстановими/ стари реални граници върху недвижими имоти, вкл. върху лозе от 18,783 декара, находящо се строителните граници на кв.В., в м. „П.“. За имота е съставен нотариален акт за собственост, възстановена по ЗСПЗЗ № 8, дело № 468/06.07.2001 год. При така установеното за неоснователен е счетен доводът на ищеца за нищожност на решение № 791/27.04.2001 год. на ПК - Варна, основан на твърдения, че правото на собственост е установено с декларация по чл.12, ал.З от ЗСПЗЗ и в тази хипотеза е недопустимо възстановяване на собствеността в реални граници. Съдът е посочил, че няма законови ограничения за установяване на право на собственост чрез декларация. Съдът е приел, че е неоснователен и следващият довод на ищеца за нищожност на решението като издадено от некомпетентен орган, който според ищеца по силата на §4к, ал.7 от ПЗР на ЗСПЗЗ е кметът на общината. Изложени са мотиви, че § 4 - 4л от ПЗР на ЗСПЗЗ, касае придобиване на собственост от ползватели на имоти, а в случая се касае за имот, с възстановено право на собственост във възстановими и съществуващи реални граници с решение на ПК. За основателно е счетено възражението за нищожност на решение № 791/27.4.2001 г. на ПК - Варна поради изчерпана компетентност. Въззивният съд е посочил, че предходното решение № 426/18.7.1997 г. на ПК - Варна е постановено по чл.14, ал.1, т.1 от ЗСПЗЗ и изменение на решението по реда на чл.14, ал.7 от ЗСПЗЗ в редакцията, действаща към датата на постановяването му - ДВ, бр.106/2000 г. е допустимо само при наличие на нови обстоятелства, нови писмени доказателства в срок - до 1 година от откриване на новите обстоятелства или писмени доказателства, но не по-късно от 2 години от влизане в сила на плана за земеразделяне или от постановяване на решението на общинската служба по земеделие и гори, който срок е изтекъл на 18.7.1999 г., като в случая не се установява, че са били налице условията по 14, ал.7 от ЗСПЗЗ. Съдът се е произнесъл и по законосъобразността на решение № 791/27.4.2001 г. на ПК – Варна, като е приел, че то е незаконосъобразно, тъй като възстановеният имот с идентификатор *** е публична държавна собственост, което е пречка за възстановяване на правото на собственост върху него по реда на ЗСПЗЗ. За да направи горния извод, съдът от фактическа страна е приел, че с акт № 2619/24.08.1999 год. е актуван като публична държавна собственост недвижим имот - земя с площ от 360 930 кв.м., ведно с описаните в акта сгради: оранжерии, разливна, битова сграда и склад. С предходен акт за държавна собственост № 1000/21.03.1991 год. на основание Разпореждане на МС № 69/29.12.1979 год. и 3аповед за отреждане от 08.02.1991 год., е актувана като държавна собственост земя, отредена за „Ботаническа градина“ в к-с Д., с площ 709.8 декара или 709 800 кв.м. Въз основа заключението на съдебно- техническата експертиза, изготвена от в.л. Д.П. е прието за установено, че спорният ПИ е включен в площадката на „Ботаническа градина“ по АДС № 2619/24.08.1999 г., а приложените писмени доказателства установяват, че цялата площ от 18,783 дка на имота, възстановен с решение № 791/27.4.2001 г. на ПК - Варна, е публична държавна собственост. Въз основа на съдържащите се в преписката по издаването на АДС № 2619/24.08.1999 г. и АДС № 1000 от 21.03.1991 г. е прието за установено, че от отредените с ПМС № 69/29.12.1979 г. за Ботаническа градина 709,8 дка обработваеми и необработваеми земи, 692 дка са били държавна собственост, а 17,8 дка собственост на лични стопани, които са одържавени, а на бившите им собственици е платено дължимото обезщетение - акт № 3/3.4.1981 г. и АДС № 1000/21.3.1991 г., неоспорени от ответниците. Предвид установената фактическа обстановка, въззивният съд е направил извод, че дори решение № 791/27.4.2001 г. на ПК - Варна да е валидно, то преди влизането му в сила, възстановените с него 18,783 дка земи са станали държавна собственост като част от площта на Ботаническата градина - Варна и са предоставени за управление на СУ „Св. Кл. Охридски“ на 01.07.1998 г. До този момент отреденият за Ботаническа градина терен е управляван съвместно от СУ „Св. Кл. Охридски“ и ГНС - Варна, видно от договор от 01.11.1977 г. и съвместно с Общинския народен съвет - Варна по договор от 26.07.1983 г. Съдът е посочил, че разпоредбата на чл.89,ал.2 от Закона за висшето образование обявява всички държавни имоти, предоставени от държавата на висшите училища, за публична държавна собственост, т.е. целият държавен имот, актуван с АДС № 2619/24.8.1999 г., част от който е и спорният ПИ ***, към 27.04.2001 г. е публична държавна собственост, което е пречка за възстановяване на правото на собственост и съответно наследниците на Я. Я. не се легитимират като собственици на имота с решение № 791/27.04.2001 г. на ПК – Варна. Изложени са и мотиви, че в процесния ПИ ***, е осъществен комплекс от мероприятия, които представляват Ботаническа градина чрез: отреждането на терена за Ботаническа градина с РМС № 69/29.12.1979 г., протокол-опис от 3.4.1981 г., акт № 3/3.4 1981 г., заповед № 432/23.3.1981 г., протокол № 1/26.7.1983 г., АДС № 1000/21.3.1991 г., протокол № 13/22.3.1991 г., договор между ГНС - Варна и СУ „Кл. Охридски" за изграждането и използването на Ботаническа градина - Варна и изграждане на 9 сгради и съоръжения през 1982 г., описани в т.З и т.13 на АДС № 2619/24.8.1999 г. Съдът е посочил също, че са приложени и доказателства за отглежданите в Ботаническата градина растителни видове. Прието е, че изграждането и функционирането на Ботаническа градина върху площ от 360,93 дка, включваща изцяло спорния имот представлява мероприятие за задоволяване на нужди на държавата, непозволяващо възстановяване на собствеността по смисъла на чл.10б, ал.1 от ЗСПЗЗ. Следователно, ответниците не са доказали при условията на пълно и главно доказване твърдяното придобиване на право на собственост върху спорния имот по силата на земеделска реституция. За неоснователен е счетен и и доводът на ответниците, че са собственици на спорния имот на основание изтекла в тяхна полза придобивна давност. Изложени са мотиви, че в периода до 01.06.1996 г. държавен имот не е могъл да бъде придобит по давност поради изричната забрана на чл.86 от ЗС. След тази дата чл.7, ал.1 от ЗДС забранява придобиването по давност на имоти - публична държавна собственост. Спорният ПИ *** е публична държавна собственост въз основа на чл.89, ал.2 от ЗВО най-късно от 04.07.2000 г. - датата на влизане в сила на тази разпоредба, поради което от 01.06.1996 г. до 04.07.2000 г. не е изтекъл дори краткият 5-годишен срок на придобивната давност. С оглед тези мотиви на съда не са налице поддържаните от касаторите основания по чл.280, ал.1, т.3 и ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправен и процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, като поддържат също, че въззивното решение е очевидно неправилно. Изложени са мотиви, че въззивният съд е приел, че решение № 791/27.4.2001 г. на ПК - Варна е незаконосъобразно, тъй като към датата на постановяването му цялата площ от 18.783 дка на възстановения имот е държавна публична собственост, което е пречка за възстановяване на правото на собственост върху него по реда на ЗСПЗЗ. Според касаторите в случая се касае за имот с възстановено право на собственост във възстановими и съществуващи на терена реални граници, а правилата, въведени в §4 - 4л от ПЗР на ЗСПЗЗ, се отнасят до придобиване на собственост от ползватели на такива имоти и поради това въззивното решение е очевидно неправилно и е от значение за точното прилагане на закона. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗСПЗЗ, ЗДС, ЗВО и ГПК в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. Наведените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК доводи сочат на несъгласието на касаторите с приетото от въззивния съд по съществото на спора, но несъгласието на касаторите с изводите на въззивния съд не може да обоснове допускане до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.2, предл. 3 ГПК. Следва да се отбележи, че съдът изобщо не е излагал мотиви и не е приел, че в случая са приложими разпоредбите на § 4 - 4л от ПЗР на ЗСПЗЗ, в който смисъл са твърденията на касаторите в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Съдът, съобразявайки разрешението, дадено в Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 8/2012 г., ОСГТК, относно предмета на доказване и разпределението на доказателствената тежест при предявен отрицателен установителен иск, е посочил, че ответниците твърдят, че са собственици на спорния имот, тъй като правото им на собственост върху него им е възстановено с решение № 791/27.4.2001г. на ПК – Варна, но при осъществяване на инцидентния контрол по чл.17, ал.2 ГПК съдът е приел, че това решение е нищожно. Съдът е изложил и допълнителни мотиви, посочвайки, че дори и да е валидно, решението на ПК- Варна е незаконосъобразно, тъй като се касае за имот- публична държавна собственост, собствеността върху който не подлежи на възстановяване предвид разпоредбата на чл. 7, ал.4 ЗДС и в този имот е изпълнен комплекс от мероприятия, което е пречка за възстановяване на собствеността съгласно чл. 10б, ал.1 от ЗСПЗЗ. Правен въпрос във връзка с тези решаващи изводи на въззивния съд, не е поставен. Иска се допускане на касационно обжалване и на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Според разрешението, дадено в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Посочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело и обусловил решаващите изводи на съда е задължение на касатора, като непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. В случая не е формулиран нито един въпрос – материалноправен или процесуалноправен, поради което и касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК не следва да се допуска. ВКС намира, че не са налице и останалите основания по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му. По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение