Определение № 2197 от 19.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 205/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 от ГПК, вр. чл. 248, ал. 3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Обединена българска банка“ АД срещу решение № 293 от 27.05.2025г. по в.т.д. № 659/2024г. на Апелативен съд – София в частта с характер на определение, с която, като е отменено определение № 4252 от 05.12.2023г. по т.д. № 2194/2021г. на Софийски градски съд, е изменено протоколното определение от 03.05.2023г. на този съд по делото и „Обединена българска банка“ АД е осъдено да заплати на „С.Г.Груп“ ЕАД сумата от 83 712. 48 лева разноски за адвокат с ДДС на основание чл. 78, ал. 4 от ГПК при частичното прекратяване на производството. Оплакванията на касатора в подадената жалба са, че при поизнасянето си въззивният съд не е обсъдил, както и не е отговорил правилно на доводите на банката, че адвокат Димитрова не е била ангажирана да осъществява процесуална защита на „С.Г.Груп“ ЕАД по иск за нищожност на договорите за особен залог, както и дори и да има извършена адвокатска работа, то това е станало преди преупълномощаването на адвоката; че с уважаването на иска по чл. 464, ал. 1 от ГПК делото е спечелено и не следва да се носи отговорност за разноски по искове, включени в предмета на този иск; че възнаграждението е прекомерно с оглед фактическата и правна сложност на делото и действително положената работа. То не е било и платено. Не е било обсъдено и съобразено също обстоятелството, че договорът за правна защита и съдействие е бил сключен от „С.Г.Груп“ ЕАД след изтичане на срока за внасяне на държавна такса по двата иска за нищожност на договорите за особен залог. Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК касационното обжалване на въззивния акт е допустимо поради разрешаването на значими по делото правни въпроси в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, с практиката на Върховния касационен съд, както и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Формулираните въпроси са: 1.) Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства? Според касатора по този въпрос обжалваният акт е постановен в противоречие с решение № 315 от 25.10.2012г. по гр.д. № 1189/2011г. на ВКС, ГК, І г.о., решение № 3 от 15.03.2016г. по гр.д. № 2526/2015г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение № 63 от 24.06.2020г. по гр.д. № 2763/2019г. на ВКС, ГК, І г.о., решение № 65 от 30.07.2014г. по т.д. № 1656/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 222 от 27.03.2018г. по т.д. № 505/2017г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др., с които на въпроса е отговорено положително. 2.) Подлежат ли на обезщетяване сторени разноски от ответника, в случай на частично прекратяване на производството по субективно съединени искове след като ответникът е бил уведомен за частичното прекратяване на производството? Касаторът се позовава на определение № 745 от 19.11.2015г. по ч.гр.д. № 5032/2015г. на ВКС, ГК, ІV г.о., определение № 1128 от 13.03.2024г. по ч.гр.д. № 457/2024г. на ВКС, ГК, ІV г.о., съгласно които условие за възникване на правото по чл. 78, ал. 4 от ГПК е разходите да са извършени преди ответникът да е уведомен за прекратяване на делото. 3.) Длъжен ли е съдът при определяне на отговорност на разноски по искове, по които делото е било прекратено, да прецени дали по тези искове е била в действителност извършена адвокатска работа? Във връзка с въпроса са посочени определение № 632 от 03.08.2022г. по гр.д. № 44469/2021г. на ВКС, ГК, ІV г.о., определение № 50171 от 31.03.2023г. по гр.д. № 3472/2022г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., според които адвокатско възнаграждение се дължи, когато услуги са предоставени. 4.) Длъжен ли е съдът, сезиран с възражение за прекомерност, да съпостави претендирания размер на разноски за един адвокат с действителната правна и фактическа сложност на делото, както и с действително положената работа? Касаторът се позовава на мотивите към т. 3 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013г. по тълк. дело № 6/2012г. на ОСГТК, както и на определение № 60094 от 13.09.2021г. по ч.т.д. № 1118/2025г. на ВКС, ТК, І т.о., определение № 2999 от 24.10.2025г. по ч.гр.д. № 457/2024г. на ВКС, ГК, ІV г.о., определение № 5813 от 12.12.2025г. по гр.д. № 4922/2024г. на ВКС, ГК, І г.о., постановени по приложението на чл. 78, ал. 5 от ГПК. От насрещната страна по жалбата „С.Г.Груп“ ЕАД е подаден отговор, с който жалбата се оспорва като неоснователна. Възразява се по всички оплаквания, изложени в касационната жалба на касатора. По подадената частна касационна жалба на „Обединена българска банка“ АД Частната касационна жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването. По искането за допускане на касационно обжалване, настоящият съдебен приема следното: С искова молба от 11.11.2021г., по която е било образувано т.д. № 2194/2021г. на Софийски градски съд, от „Обединена българска банка“ АД е било поискано установяването по отношение на „С.Г.Груп“ ЕАД, „Евра-Консулт“ ЕООД и „Аграр [населено място]“ ЕООД, че в полза на „С.Г.Груп“ ЕАД не съществуват вземания по Договор за кредитна линия № 044CL-S-000015/05.12.2011г. в общ размер от 249 713. 05 лева, за които са били издадени изпълнителни листове по ч.гр.д. № 328/2018г. и ч.гр.д. № 2009/2017г. на Районен съд – Ямбол. Също с исковата молба е била оспорена валидността на сключените на 06.01.2012г. за обезпечаване на вземанията по договора за кредит Договор за особен залог на търговско предприятие на „Аграр [населено място]“ ЕООД и Договор за особен залог на търговското предприятие на „Евра-Консулт“ ЕООД. Според изложеното от банката – ищец в исковата молба договорите за залог са били нищожни поради нищожността на главното провоотношение на основание чл. 26, ал. 2 от ЗЗД – поради липса на предмет. С подадени отговори „С.Г.Груп“ ЕАД е оспорило исковете, основно по съображения за действителност на договора за кредит от 05.12.2011г. Не се е касаело за нов и неуреден от закона метод за удовлетворяване по смисъла на чл. 152 от ЗЗД, защото с усвояване на сумите по договора за кредитна линия няма удовлетворяване. С разпореждане от 19.10.2022г. съставът на Софийски градски съд е указал на ищеца да обоснове правния си интерес от водените искове за нищожност на договорите за особен залог. В изпълнение на дадените указания с молба от 12.12.2022г. от „Обединена българска банка“АД е било посочено, че нищожността на договора за банков кредит влече нищожност и на акцесорните договори, сключени за обезпечаване на изпълнението му. Съгласно определение от 28.03.2023г. първоинстанционният съд е указал на ищцовата банка да внесе държавна такса по исковете за прогласяване на нищожност на договорите за особени залози от по 22 720 лева за всеки от тях. Указанията не са били изпълнени. В първото проведено открито съдебно заседание на 02.05.2023г. ход на делото не е бил даден. От името на „С.Г.Груп“ ЕАД е било заявено, че ако банката не е изпълнила указанията за внасяне на държавна такса, производството следва да бъде прекратено. В съдебно заседание на 03.05.2023г. ответното дружество е подновило искането си за частично прекратяване на производството. В тази връзка е било поискано присъждане на разноски – 83 712. 48 лева с ДДС, съответно по 41 856. 24 лева с ДДС за осъщественото процесуално представителство относно всеки от договорите (чл. 78, ал. 4 от ГПК). Възнаграждението е било съгласно представен Договор за правна защита и съдействие от 27.03.2023г., сключен между „С.Г.Груп“ ЕАД и Адвокатско дружество „Манчев и Иванов“. С това адвокатско дружество са били свързани адвокатите, които са представлявали „С.Г.Груп“ ЕАД по делото (адвокат Нина Димитрова Маринова по договор за постоянна работа с адвокат от 17.12.2020г.). Данъчна фактура за услугата е била издадена на 02.05.2023г. На тази дата е било наредено плащане по банков път съгласно представено платежно нареждане за кредитен превод. По искането за разноски от името на „Обединена българска банка“ АД е било заявено, че претендираното възнаграждение е прекомерно. С протоколно определение, постановено в заседанието на 03.05.2023г., съставът на Софийски градски съд е прекратил производството по делото в частта на исковете за прогласяване за нищожни на договорите за особен залог. Искането по чл. 78, ал. 4 от ГПК на „С.Г.Груп“ АД за присъждане на разноски е било отхвърлено. С молба вх. № 13804/09.05.2023г. по чл. 248 от ГПК „С.Г.Груп“ ЕАД е поискало изменение на определението от 03.05.2023г. в частта на разноските. Молбата е била оспорена от „Обединена българска банка“ АД. С определение № 4252 от 05.12.2023г. първоинстанционният съд е отказал да измени определението си относно разноските при частичното прекратяване на производството, основно по съображения, че все още е налице висящ правен спор. Определението е било отменено от Апелативен съд – София с решение № 293 от 27.05.2025г. по в.т.д. № 659/2024г. Счетено е било, че е налице хипотезата на чл. 78, ал. 4 от ГПК, при която разноски относно прекратената част от производството са дължими. Стойността на всеки от оспорените договори за особен залог е била 430 000 евро и според Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения минималното възнаграждение е било по 34 880. 21 лева без ДДС, съответно по 41 856. 25 лева с включен ДДС, което и е следвало да бъде присъдено на „С.Г.Груп“ ЕАД. Протоколното определение от 03.05.2023г. на Софийски градски съд е било изменено и „Обединена българска банка“ АД е било осъдено да заплати на „С.Г.Груп“ ЕАД сумата от 83 712. 48 лева. При тези установени обстоятелства втори и трети от въпросите на касатора (материалноправни) не удовлетворяват изискването на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Те не са правни въпроси от значение за изхода на делото съгласно изискванията на т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ, приложимо и към частните касационни жалби съответно на чл. 274, ал. 3 от ГПК. Това е, защото са основани на конкретни фактически обстоятелства (дали сторените от ответника разноски са след като той е бил уведомен за прекратяване на производството, съответно дали по исковете в прекратеното им част е извършвана адвокатска работа) и съдържат питане относно тези обстоятелства. Съгласно постановките на т. 1 от посоченото тълкувателно решение, материалноправният или процесуалноправния въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Третият от въпросите на касатора (процесуалноправен) относно задължението на въззивния съд да се произнесе по доводите и възраженията на страните, като мотивира актовете си, в контекста на задълженията на този съд по чл. 12, чл. 235, ал. 2 и ал. 4 и чл. 236, ал. 2 от ГПК и направените в касационната жалба оплаквания относно допуснати от състава на Апелативен съд - София процесуални нарушения, отговаря на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Не е удовлетворено допълнителното изискване по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК и касационно обжалване по този въпрос не може да бъде допуснато. Въззивният съд не се е отклонил от практиката на Върховния касационен съд, обективирана в посочените от касатора съдебни решения, както и от задължителната практика на Върховния касационен съд в тълкувателни решения в този смисъл (т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 от 04.01.2001г. по гр. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС на РБ и т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС). В мотивите на въззивния съд пряко или имплицитно е отговорено на доводите на касатора дали адвокат Нина Димитрова Маринова е осъществявала процесуална защита по исковете за нищожност на договорите за особен залог, съответно дали това е било свързано с адвокатското дружество, с което е бил сключен договор за правна защита и съдействие; имали ли са връзка исковете за нищожност с отрицателните установителни искове относно вземанията по Договор за кредитна линия № 044CL-S-000015/05.12.2011г.; прекомерно ли е заплатеното адвокатско възнаграждение и дали то е платено преди прекратяване на делото. Касационно обжалване следва да бъде допуснато по четвъртия въпрос на касатора (материалноправен) по приложението на чл. 78, ал. 5 от ГПК (в редакцията на разпоредбата към датата на приключване на устните състезания пред въззивния съд (ДВ, бр. 59/2007г.)) и по-конкретно относно задължението на въззивния съд при възражение за прекомерност на адвокатско възнаграждение да съпостави размера на възнаграждението с действителната правна и фактическа сложност на делото. Въпросът отговаря на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 от ГПК, както и на допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Отговор се съдържа в задължителната практика на ВКС (мотивите към т. 3 на Тълкувателно решение № 6/2012 от 06.11.2013г. по тълк. дело № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС) и с тях на въпроса е отговорено положително. Основанието по чл. 78, ал. 5 от ГПК се свежда до преценка за съотношението на цената на адвокатската защита и фактическата и правна сложност на делото. Съдът не осъществява служебно проверка за прекомерност на тези разноски – това е по възражение на страната. Съгласно трайната практика на ВКС, включително изводима от мотивите към Тълкувателно решение № 1/2017 от 11.12.20218г. по тълк. дело № 1/2017г. на ОСГК на ВКС, разпоредбата на чл. 78, ал. 5 от ГПК в посочената редакция е във връзка с тази на чл. 36 от ЗА (до изм. ДВ, бр. 17/2026г.) Осъществяването на правна защита и съдействие в съдебното производство е въз основа на сключен възмезден договор, основан на правилото, че адвокатът има право на възнаграждение за своя труд (чл. 36, ал. 1 от ЗА). Законът за адвокатурата предвижда при уговарянето на възнаграждение то да е справедливо (адекватно да остойностява труда на адвоката) и обосновано – да съобразява конкретните действия по образуваното съдебно производство и материалния интерес за страната (чл. 36, ал. 2 от ЗА). Заплащането от страната на справедливо и обосновано възнаграждение е обичайно и разумно нейно действие за защита на правата и интересите й. Уговарянето и заплащането на възнаграждение в по-голям размер би било по причина на самата страна и не би подлежало на възстановяване от другата страна. Така при възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК, която разпоредба предвижда намаляване на адвокатското възражение при прекомерност, съдът съобразява идентични обстоятелства – дали възнаграждението е в рамките на разумното и обичайното, каквото то би било, ако съответства на конкретно извършените от адвоката процесуални действия в зависимост от фактическата и правна сложност на делото, както и с оглед защитавания материален интерес. Съобразно практиката на Върховния касационен съд по приложението на чл. 78, ал. 5 от ГПК частната касационна жалба е основателна. Обжалваното въззивно решение в частта му с характер на определение по чл. 248 от ГПК е постановено в отклонение от съдебната практика (чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК), при нарушение на материалния закон и е неправилно (чл. 281, т. 3 от ГПК). Неправилно въззивният съд е игнорирал фактическата и правна сложност в производството по т.д. № 2194/2021г. на Софийски градски съд в частта на исковете за обявяването на нищожност на договорите за особен залог. Действително производството в тази част е продължило около година и половина, като материалният интерес по исковете е бил в размер на 430 000 евро, каквато сума са обезпечавали договорите (лисвали са данни за конкретната стойност на търговските предприятия на „С.Г.Груп“ ЕАД, „Евра-Консулт“ ЕООД и „Аграр [населено място]“ ЕООД, предмет на особените залози). Но относно исковете за нищожност на договорите за особен залог от ищеца „Обединена българска банка“ АД не са били излагани никакви самостоятелни факти или правни съображения. Напротив, при обосноваване на правния интерес от исковете изрично е било посочено, че нищожността на тези договори следва единствено от нищожността на Договор за кредитна линия № 044CL-S-000015/05.12.2011г. В тази връзка в представените отговори на исковата молба от ответника „С.Г.Груп“ ЕАД също не е имало самостоятелно изложени оспорвания, възражения и правни доводи по тези искове. Единственото възражение е било за неотстранена нередовност на исковата молба в тази част (неплатена държавна такса), поддържано в проведените пред Софийски градски съд открити съдебни заседания на 02.05.2023г. и на 03.05.2023г. Или направените от „С.Г.Груп“ ЕАД разноски за адвокат от 83 712. 48 лева с ДДС (без ДДС) по исковете за нищожност на договорите за особен залог се явяват прекомерни. Съответни на фактическата и правна сложност на делото, конкретните извършени действия и материалния интерес са разноски от 10 000 лева, съответно 12 000 лева с включен ДДС. За този сума искането на страната за разноски по чл. 78, ал. 4 от ГПК е следвало да бъде уважено. Възражението на „Обединена българска банка“ АД за прекомерност на претендираните по този ред разноски за адвокат е основателно, макар да са неоснователни другите поддържани от страната възражения. Неоснователно е оплакването, че от ответника „С.Г.Груп“ ЕАД са сторени разноски, след като той е бил уведомен за прекратяване на производството. Производството по т.д. № 2194/2021г. на Софийски градски съд в частта на исковете за нищожност на договорите за особен залог е било прекратено на 03.05.2023г., а договорът за правна защита и съдействие между „С.Г.Груп“ ЕАД и Адвокатско дружество „Манчев и Иванов“ е бил сключен на 27.03.2023г., съответно на 02.05.2023г. е била издадена данъчна фактура за услугата и наредено плащане по банков път на сумата по договора. Не съответства на фактите и доказателствата по делото и възражението, че липсва извършена адвокатска работа, за която е платено възнаграждението. Исковете за нищожност на договорите за особен залог са били предмет на делото, по което „С.Г.Груп“ ЕАД е било представлявано от адвокат Нина Димитрова Маринова по пълномощие от дружеството. Същевременно между адвоката и Адвокатско дружество „Манчев и Иванов“ е имало сключен договор за постоянна работа с адвокат от 17.12.2020г. Представянето на платежно нареждане за сумата по договора за правна защита и съдействие е било достатъчно за установяване, че адвокатското възнаграждение е платено. Документът обективира нареждане за прехвърлянето на средства от сметка на страната по сметка на адвокатското дружество и е бил предназначен за изпълнение на превода. При липса на оспорване на това изпълнение от адвокатското дружество, плащането следва да бъде счетено за доказано. Тези изводи съответстват на трайната практика на ВКС, обективирана в определение № 400 от 09.07.2015 г. по ч. т. д. № 1123/2015г. на ВКС, ТК, I т. о., определение № 70 от 30.03.2022г. по ч. гр. д. № 4384/2021 г. на ВКС, ГК, II г. о., определение № 303 от 15.07.2022г. по ч. т. д. № 1398/2022 г. на ВКС, ТК, II т. о., определение № 766 от 11.03.2025г. т.д. № 1129/2024г. на ВКС, ТК, II т.о. и др. Без значение са били предвидените в Наредба № 1 от 09.07.2004г. минимални размери на адвокатските възнаграждения. Наредбата, в частта на предвидените такива възнаграждения, е несъответстваща на правото на Европейския съюз (решенията на Съда на Европейския съюз по съединени дела С-427/16 и 428/16 (ECLI:EU:С:2017:890), както и по дело С-438/22 (ECLI:EU:С:2024:71)). Поради това наредбата е неприложима. Тя не може да бъде съобразявана съответно на правилото на чл. 101, § 2 от ДФЕС като ограничаваща конкуренцията - хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от чл. 101, § 1 от ДФЕС. Поради целта си, и независимо от размера на определената минимална цена на адвокатските услуги, такова ограничение не може да бъде обосновавано с легитимна цел (осигуряване качеството на адвокатските услуги или друго), нито наредбата може да се ползва като отразяваща реалните пазарни цени на адвокатските услуги. В този смисъл също е трайната практика на ВКС, обективирана в определение № 1239 от 13.05.2024г. по ч.т.д. № 1555/2023г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., определение № 2877 от 05.11.2024г. по ч.т.д. № 973/2024г. на ВКС, ТК, І т.о., определение № 78 от 10.01.2025г. по ч.гр.д. № 4575/2024г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и др. С оглед изложеното обжалваното въззивно решение с характер на определение по чл. 248 от ГПК, следва да бъде отменено като частично неправилно. Първоинстанционното определение от 03.05.2023г. в частта за разноските е следвало да се измени, но като на „С.Г.Груп“ ЕАД, съобразно на молбата на дружеството по чл. 248 от ГПК, се присъдят разноски не от 83 712. 48 лева, а от 12 000 лева (с равностойност от 6 135. 50 евро). По разноските в частното касационно производство От „Обединена българска банка“ АД е поискано присъждане на направените по делото разноски за адвокат. Искането е неоснователно. Разноски в производството по чл. 248 от ГПК не се присъждат. Аргумент е разпоредбата на чл. 81 от ГПК, съгласно която съдът се произнася по искането за разноски във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция. Определенията по чл. 248 от ГПК, включително тези, постановени по повод обжалване, нямат самостоятелен характер и значение на приключващи делото. Производството по чл. 248 от ГПК е с акцесорен характер. В него се отговаря на молба на страна за изменение или допълване на вече постановен съдебен акт по чл. 81 от ГПК, само с който се разпределят разноските. В този смисъл е практиката на Върховния касационен съд, която настоящият съдебен състав изцяло споделя (определение № 1411 от 28.12.2023г. по ч.т.д. № 1880/2023г. на ВКС, ТК, І т.о., определение № 3186 от 29.11.2024г. по ч.т.д. № 1924/2023г. на ВКС, ТК, І т.о. и др.). Разноски в производството по чл. 248 от ГПК не са били присъждани и от съдебните състави на Софийски градски съд и на Апелативен съд – София. Воден от горното съдът