Определение № 487 от 14.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 2200/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Б. Г. П. срещу решение № 106 от 05.06.2024 г., постановено по в.гр.д. № 189/ 2024 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 1481 от 28.11.2023 г., постановено по гр.д. № 158/ 2023 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от Б. Г. П. срещу Гаранционен фонд иск с правна квалификация чл. 558, ал. 5 КЗ вр. чл. 557, ал. 1, т. 2, б „а“ КЗ за заплащане на сума в размер на 60 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди – болки и страдания, причинени от смъртта на баща му Г. Б. П., настъпила в резултат на ПТП от 30.12.2017 г., по вина на водача на лек автомобил „Х. Джаз“ с рег. [рег.номер на МПС], за който не е имало сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Касаторът поддържа, че въззивният съд не е определил справедлив размер на обезщетението за претърпените от него неимуществени вреди, причинени от настъпила при пътно-транспортно произшествие смърт на неговия баща. Заявява, че за да счете, че това обезщетение възлиза на сумата от 120 000 лв., съдът не е съобразил икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, който е месец декември 2017 г., както и не е отчел това, че той е загубил най-скъпото за него човешко същество, в резултат на което търпи болки и страдания и към настоящия момент и ще търпи такива до края на живота си. Посочва, че определеният от апелативния съд размер на обезщетението не съответства на този на присъдени с влезли в сила решения обезщетения за неимуществени вреди по сходни казуси, при които тези вреди са причинени на лица от смърт на техни близки в резултат на произшествия, настъпили през 2017 г. и 2018 г. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поставя материалноправен въпрос за размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди от смърт при ПТП, като поддържа, че той е разрешен в обжалваното решение в противоречие със задължителната практика на ВС - Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС, както и с четири решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Позовава се и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, тъй като обжалваното решение е очевидно неправилно. Ответникът по касационната жалба Гаранционен фонд е подал отговор, в който заявява, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, защото при постановяването му са съобразени всички критерии, които трябва да се вземат предвид при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост, изведени в задължителната практика на ВС. Посочва, че решенията на ВКС, на които се позовава касаторът, за да обоснове допускане на касационно обжалване на решението на апелативния съд, са постановени по различни случаи, при които съдът е отчел конкретни за всеки от тях обстоятелства. Ответникът по касация счита, че обжалваното решение е и правилно, тъй като определеният от въззивния съд размер на обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди е справедлив с оглед всички доказани в производството факти, имащи значение за интензитета на преживените страдания. Претендира присъждане на разноски. Третото лице помагач М. С. П. не изразява становище по подадената касационна жалба. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба, съобрази данните по делото и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното: Касационна жалба е подадена в установения в чл. 283 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който подлежи на касационно обжалване, поради което е допустима. За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд – Пловдив е приел, че предмет на разглеждане е иск на увреденото лице Б. Г. П. срещу Гаранционен фонд за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат на пътно-транспортно произшествие /ПТП/, настъпило поради виновното и противоправно поведение на водач на моторно превозно средство /МПС/, за което няма сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Изложил е съображения, че в производството от влязла в сила присъда се установяват всички елементи от фактическия състав, при който възниква деликтната отговорност на водача на МПС М. С. П. за настъпилото на 30.12.2017 г. ПТП, при което е причинена смъртта на бащата на ищеца, както и че между страните не е спорно и като такова е установено обстоятелството, че за управляваното от виновния водач МПС няма сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“. За доказан по делото е счетен и фактът, че ответникът е заплатил доброволно преди завеждане на делото на ищеца обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди в размер на 120 000 лв., като последният е изразил несъгласие с така определения размер на обезщетението. Въззивният съд е приел, че от показанията на разпитаните в производството свидетели се установяват обстоятелства за съществувалата емоционална връзка между ищеца и починалия му баща, за начина, по който смъртта на бащата се е отразила на емоционалното състояние на ищеца. С оглед на това и съобразявайки възрастта на ищеца към датата на настъпване на увреждането, нейното значение за интензитета на търпените от него страдания, както и на икономическите условия в страната към 2017 г., е определил, че справедливият размер на дължимото обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди възлиза на сумата от 120 000 лв., която му е платена от ответника преди процеса, което прави предявеният осъдителен иск за присъждане на допълнителна сума в размер на 60 000 лв. неоснователен. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Посочва, че в обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по материалноправен въпрос, който конкретизиран от съда съгласно посоченото в обстоятелствената част на изложението, е следният: Какви са критериите, които трябва да бъдат съобразени от съда при определяне по справедливост на размера на обезщетението за неимуществени вреди при смърт на близък роднина съгласно чл. 52 ЗЗД? Този въпрос се отнася до прилагането на материалноправната норма на чл. 52 ЗЗД, поради което има характера на правен. Претърпените от едно лице неимуществени вреди в резултат на настъпило ПТП и тяхното остойностяване от съда при прилагане на установения в чл. 52 ЗЗД принцип на справедливостта са елементи от фактическия състав, при който възниква отговорността на Гаранционен фонд по чл. 558, ал. 5 КЗ вр. чл. 557, ал. 1, т. 2, б „а“ КЗ, която е предмет на предявения в процеса осъдителен иск. Ето защо и въпросът за определяне на размера на обезщетението за вреди по справедливост е включен в предмета на спора по настоящото дело, като по него въззивният съд се е произнесъл в обжалваното решение и това е обусловило решаващите му правни изводи за неоснователност на иска. С оглед на това трябва да се приеме, че е осъществено общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Касаторът поддържа, че посоченият правен въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВС, обективирана в Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС /ППВС № 4/1968 г./ и с формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС. В ППВС № 4/1968 г. са дадени задължителни указания по прилагане на нормата на чл. 52 ЗЗД от съда при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане, като е прието, че понятието „справедливост“ по смисъла на тази разпоредба не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива обстоятелства при неимуществени вреди, търпени от едно физическо лице при настъпила смърт на негов близък, са моментът на настъпване на смъртта, възрастта и общественото положение на пострадалия, отношенията между починалия и лицето, на което са причинени вредите, които се иска да бъдат обезщетени. По въпроса какви обстоятелства следва да бъдат съобразени при определяне от съда на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди е формирана и практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, както следва: - Решение № 50104 от 23.02.2023 г., постановено по т.д. № 1689/2021 г. по описа на ВКС, II т.о. и Решение № 50163 от 15.12.2022 г., постановено по т.д. № 1740/2021 г. по описа на ВКС, I т.о., които са посочени от касатора при обосноваване на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както и известните на съдебния състав Решение № 17 от 16.01.2025 г., постановено по т.д. № 1808/2023 г. по описа на ВКС, II т.о., Решение № 242/12.01.2017 г., постановено по т.д. № 3319/2015 г. по описа на ВКС, II т.о., Решение № 66/03.07.2012 г., постановено по т.д. № 619/2011 г. по описа на ВКС, II т.о, Решение № 1 от 26.03.2012 г., постановено по т.д. № 299/2011 г. по описа на ВКС, II т.о. В тази практика се приема, че при прилагане на принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД, наред с общите критерии, изброени в ППВС № 4/1968 г., следва да се отчита и общественото разбиране за понятието „справедливост“ на определен етап от развитието на обществото, което се прави въз основа на конкретните обществено-икономически условия в страната към момента на настъпване на увреждането, като за ориентир за това служат и лимитите на застрахователно покритие по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите към този момент. В ППВС № 4/1968 г. и в решенията на ВКС, постановени по тълкуването и прилагането на чл. 52 ЗЗД, се посочва също, че при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът е длъжен както да посочи обстоятелствата, които са релевантни за това, но също така да направи оценъчен извод как те влияят на интензитета на търпените вреди. В този смисъл са разрешенията в соченото от касатора Решение № 50104 от 23.02.2023 г., постановено по т.д. № 1689/2021 г. по описа на ВКС, II т.о., както и в Решение № 278 от 14.12.2018 г., постановено по т.д. № 2347/2017 г. по описа на ВКС, ІІ т.о., Решение № 186 от 14.02.2017 г., постановено по т.д. № 1501/2015 г. по описа на ВКС, ІІ т.о. и Решение № 158 от 28.12.2011 г., постановено по т.д. № 157/2011 г. по описа на ВКС, І т.о. От мотивите на обжалваното решение е видно, че при определяне на размера на дължимото обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди от настъпилата при ПТП смърт на негов близък въззивният съд е съобразил всички общи критерии, установени в задължителната практика по прилагане на чл. 52 ЗЗД, както и специфичните такива, които се доказва да са налице в разглеждания случай. Решаващият съд е изброил всички относими при преценка на тези критерии обстоятелства, които са доказани по делото и е направил оценка на същите, като е формирал извод за това какво е значението на всяко от тях за интензитета на търпените от ищеца вреди и оттам за размера на обезщетението, което се следва за тяхното репариране. Въззивният съд е отчел, че починалото лице е баща на ищеца, че между тях е съществувала пълноценна емоционална връзка, че смъртта на бащата е довела до загуба на незаменим в личен план фактор в живота на ищеца. Съобразил е и обстоятелството, че към датата на настъпване на смъртта на неговия баща ищецът е бил на 35 години, което е зряла възраст, при която вече той е с утвърден характер, с изградена ценностна система, самостоятелен и независим от родителската грижа на своя родител, като е направил и извод, че този факт обосновава по-нисък интензитет на търпените болки и страдания и оттам по-нисък размер на обезщетението за тях от случаите, при които едно невръстно дете с неукрепнала психика губи своя родител, чието присъствие и подкрепа е основополагащо за пълноценното развитие и формиране на личността на такова лице. От мотивите на обжалваното решение е видно, че съдът е отчел и икономическите условия в страната към 2017 г., което като време е именно към момента на настъпване на увреждането – 30.12.2017 г. С оглед на това трябва да се приеме, че въззивният съд е приложил материалноправната норма на чл. 52 ЗЗД в съответствие със задължителните указания за това, дадени в ППВС № 4/1968 г., както и с разрешенията в практиката на ВКС, постановена по чл. 290 ГПК. Това означава, че не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпросът дали въззивният съд е направил правилни изводи за значението на всяко едно от изброените обстоятелства за определяне на интензитета на търпените от пострадалия вреди и съответно за размера на дължимото обезщетение изисква произнасяне от касационния съд по правилността на обжалваното решение, което не може да стане в стадия по селекция на касационните жалби по чл. 288 ГПК, а само след допускане на конкретно решение до касационно обжалване и разглеждане на жалбата срещу него по реда на чл. 290 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК от касатора са посочени още две решения на ВКС, на които се заявява, че противоречи обжалваното решение - Решение № 55 от 29.07.2022 г., постановено по т.д. № 2059/2021 г. по описа на ВКС, II т.о. и Решение № 72 от 09.06.2022 г., постановено по т.д. № 1047/2021 г. по описа на ВКС, II т.о. В нито едно от тях обаче не е разрешен формулираният правен въпрос за критериите, които трябва да бъдат съобразени от съда при определяне по справедливост на размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД. В първото от тези решения е даден отговор на процесуланоправен въпрос за задълженията на въззивния съд при решаване на делото, а при разглеждане по същество на касационната жалба е направено произнасяне единствено по основателността на заявено в процеса възражение за съпричиняване. Във второто решение съдът се е произнесъл само по направено възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия. Ето защо и тези решения не могат да бъдат основание за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд - Пловдив по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В изложението за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, като поддържа, че обжалваното възззивно решение е очевидно неправилно. В практиката на ВКС се приема, че очевидната неправилност на въззивното решение, при наличие на която то се допуска до касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, се свързва с особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт, които следва да могат да бъдат констатирани от касационната инстанция само въз основа на мотивите на акта. Тази квалифицирана форма на неправилност е налице при допуснато от въззивния съд особено тежко нарушение на материалния или процесуалния закон и когато решението е явно необосновано. Според съдебната практика особено тежко нарушение на закона е налице при прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, при прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, както и при нарушение на основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Въззивното решение е явно необосновано, когато съдът е направил изводите си при грубо нарушение на правилата на формалната логика. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът посочва, че порокът, водещ до очевидна неправилност на обжалваното решение, представлява необоснованост на изводите на въззивния съд за това какъв е справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди, което се следва при приетите за установени в производството обстоятелства, които изводи противоречат на обикновената житейска логика. Доводите му за нарушаване на правилата на тази логика обаче сочат на необоснованост на решението в проявната форма на този порок, която представлява касационно основание за обжалване на решението като неправилно по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и на изискуемата съгласно чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК по-тежка форма на порока необоснованост. От мотивите на обжалваното съдебно решение, без да се разглеждат събраните в производството доказателства и да се прави извод за това какви факти се установяват от тях, не може да се приеме, че въззивният съд е допуснал грубо нарушение на правилата на формалната логика при формиране на изводите си за това какви факти приема за доказани по делото и какво е тяхното значение при определяне на интензитета на търпените от ищеца неимуществени вреди и оттам на справедливия размер на обезщетението за тях. Ето защо обжалваният съдебен акт не е очевидно неправилен и неговото касационно обжалване не може да бъде допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. По изложените съображения се налага изводът, че не следва да се допуска касационно обжалване на решение № 106 от 05.06.2024 г., постановено по в.гр.д. № 189/ 2024 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив. С оглед изхода на производството по чл. 288 ГПК разноски се следват на ответника по касация, който е направил искане за тяхното присъждане. Тази страна обаче не е представила доказателства, че е извършила някакви разходи за водене на делото пред касационния съд, поради което разноски не могат да се присъдят в нейна полза. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение