Определение № 626 от 26.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 1480/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника „Таня комерс 83“ ЕООД срещу решение № 29 от 03.04.2024 г. по т. д. № 16/2024 г. по описа на Апелативен съд – Бургас в частта, с която е потвърдено решение № 313 от 10.10.2023 г. по т. д. 465/2022 г. по описа на Окръжен съд - Бургас в частта, с която „Таня комерс 83“ ЕООД е осъден да заплати на „Степ груп“ ЕООД сумата 91 436 лв., подлежаща на връщане като получена на отпаднало основание - развален договор от 06.08.2022 г. за доставка и монтаж на климатици, поради виновно неизпълнение на ответника, ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба - 21.12.2022 г., до окончателното изплащане на сумата, и са присъдени разноски по делото.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно предвид постановяването му в противоречие с процесуалния и материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Излага, че въззивният съд необосновано е кредитирал показанията на доведените от ищеца свидетели, които определя като пестеливи, а не показанията на доведения от него свидетел К., които са конкретни и касаят основните спорни между страните факти по недопускане на работниците на изпълнителя до обекта, с което е препятствано изпълнението на процесния договор. Счита, че в противоречие с процесуалния закон въззивният съд е обосновал съдебния акт с доводи за логичност на твърденията на представляващия ищцовото дружество управител. Изтъква, че от събраните по делото доказателства не се установява твърдяното разваляне на процесния договор, доколкото последното е предпоставено от дадена възможност на длъжника да изпълни, което не е осъществено от кредитора ищец. По тези доводи моли решението да бъде отменено, като бъде постановено друго, с което искът бъде отхвърлен като неоснователен.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните правни въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Следва ли въззивният съд да се произнесе по спорния предмет на делото, като подложи изслушаните от първата инстанция свидетелски показания на самостоятелна преценка и изложи свои мотиви, от които да става ясно защо кредитира показанията на част от свидетелите и не кредитира показанията на друга част от тях?

2. Следва ли въззивният съд да се произнесе по спорния предмет на делото единствено въз основа на събраните доказателства или може в процеса на постановяване на съдебното решение да използва допускания или съображения, основани на житейска или стопанска логика?

3. Имат ли доказателствена стойност твърденията на страната в гражданския процес, които са изгодни за нея, и ако имат такава, възможно ли е тя да превишава доказателствената стойност на свидетелски показания, дадени по същия въпрос?

Поддържа, че въззивното решение е очевидно неправилно, с което обосновава искането си касационно обжалване на въззивното решение да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.

С депозиран в срок писмен отговор ответникът по касация, „Степ груп“ ЕООД, оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Излага доводи за правилност на обжалвания съдебен акт. Претендира присъждане на разноски по делото.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че от представените по делото доказателства се установява, че страните са сключили на 06.08.2022 г. валиден писмен договор, с който е постигнато съгласие „Таня комерс 83“ ЕООД да извърши на свой риск доставка и монтаж на 100 бр. климатична техника по възлагане от „Степ груп“ ЕООД за срок от 30 дни при цена от 129 800 лв., съгласно отправена от изпълнителя оферта; уговорено е плащането на аванс в размер на 114 800 лв., който не е спорно между страните, че е платен по издадена фактура № 20311/ 04.08.2022 г., а окончателното плащане в размер на 15 000 лв. е дължимо при завършване на поръчката. Счел е, че от приложената към договора оферта № 0001-0094/03.08.2022 г. се установява, че изпълнителят е предложил изпълнението да се осъществи при единична цена от 1 081,667 лв. без ДДС. Посочил е, че не е налице спор между страните относно доставянето на обекта на възложителя на 29 климатика, като и че останалите не са доставени. Позовал се е на събраните гласни доказателства при разпита на свидетелите Ф. и М., и приел, че осемнадесет климатика са били монтирани в обекта. Отчел е, че по делото е представена покана за изпълнение на процесния договор, отправена от възложителя до изпълнителя, с предоставен нов седмодневен срок за изпълнение, връчена на изпълнителя на 22.02.2023 г., в хода на делото.

По поддържаното от въззивника - ответник възражение, че процесният договор за изработка не е развален поради поведението на възложителя, който не е осигурил достъп до обекта, в който договорените климатици е следвало да бъдат монтирани, въззивният съд е обсъдил събраните по делото гласни доказателства. Приел е, че от съвкупния им анализ се обосновава извод за недоказаност на твърдяната от ответника забава на кредитора. Посочил е, че свидетелите Ф. и М., служители на ищеца на процесния обект, са категорични, че по договора е осъществено безпроблемно частичното изпълнение - служители на ответника са доставяли, складирали и поетапно монтирали климатици, но в един момент посещенията им на обекта са преустановени. Подчертал е, че показанията на свидетеля К., доведен от ответната страна, са неубедителни, доколкото свидетелят не може да възпроизведе не само деня, но и месеца, в който му е отказан достъп; колеблив е и относно обстоятелството кой именно служител на ищеца го е отклонил от изпълнението - първоначално е посочил, че това е управителят на дружеството – ищец П., но категоричното изявление на управителя, че подобна среща не се е състояла, разколебава свидетеля, който посочва, че не е бил допускан може би от „бай И.“; при очна ставка с последния, свидетелят отново променя показанията си, като се връща към първоначалното си становище. Счел е, че последното отнема от достоверността на свидетелските показания на свидетеля К. и води до недоказаност на тезата на ответника за неоказано съдействие за изпълнението на договора. Добавил е, че противоречи на житейската и стопанска логика доводът за осуетяване на изпълнението от възложителя, при заплатена от него предварително 88 % от цената по договора и изразена и в рамките на съдебното производство готовност да приеме изпълнението.

По второто поддържано от ответника възражение за възлагане работата на друг изпълнител, е отбелязал, че това е станало по данни на свидетеля М. една година след сключване на процесния договор, далеч след изтичане срока за изпълнение, уговорен с него, и това превъзлагане не може да се тълкува като договорно неизпълнение от страна на възложителя, доколкото той е предприел действия по прекратяване на договора през февруари 2023 г.

По тези мотиви е обобщил, че не се доказва забава на кредитора и при установеното от страна на изпълнителя неизпълнение в пълнота на задълженията му по двустранната сделка в полза на възложителя е възникнало правото да развали договора, което е валидно упражнено с отправената до изпълнителя покана за изпълнение, като не е предложено такова нито в предоставения допълнителен седмодневен срок, нито в подходящ такъв според конкретните обстоятелства за случая. Изтъкнал е, че ищецът правомерно се е освободил от договорната обвързаност и ответникът дължи да му възстанови престираното в резултат на обратното действие на развалянето.

Приел е, че дължимото възнаграждение за частичното изпълнение в обем на осемнадесет климатика на единична стойност 1 298 лв. с ДДС, или общо в размер на 23 364 лв., следва да се приспадне от изискуемата поради развалянето сума по въведеното възражение на изпълнителя, тъй като в тази част изпълнението е прието и е полезно за възложителя. Счел е за неоснователно възражението по въззивната жалба на ответника, че следва да се прихване и стойността на още единадесет климатика, които съгласно събраните по делото доказателства са доставени на обекта, но не са монтирани, с доводи, че естеството на поетите задължения по договора за изработка - включващи както доставка, така и монтаж на съоръженията - престиране на определен трудов резултат, не позволяват да се заключи, че изпълнението е надлежно в тази му част.

По тези мотиви е приел за основателна исковата претенция за връщане на даденото по разваления договор за сумата в размер на 91 436 лв. и потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която искът е уважен за този размер.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Поставените от касатора първи два процесуални въпроси са обусловили изводите на въззивния съд, доколкото касаят правомощията му при разглеждане и решаване на делото и задължението му да основе решението си въз основа на всички събрани по делото допустими и относими доказателства. Правомощията на въззивната инстанция са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС и в практиката на ВКС по множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения. Съгласно утвърдената практика на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени, в който смисъл са разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК.

Налице е утвърдена съдебна практика, намерила отражение в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 554 от 08.02.2012 г. по гр. д. № 1163/2010 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, и решение № 55 от 29.07.2022 г. по т. д. 2059/2021 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, с които е прието, че вътрешното убеждение на съда, като обоснована увереност относно правно релевантните факти, не се формира произволно, то е подчинено съдопроизводствени правила, чието нарушаване е винаги съществено, като нарушаването на задължението на съда при формиране вътрешното си убеждение да спазва логическите, опитните и научните правила опорочава постановеното решение. Добавено е, че само когато при формирането на вътрешното си убеждение съдът се е съобразил с и приложил правилата на формалната и правна логика, опита и научното знание, фактическите му констатации и правните му изводи следва да се считат за обосновани.

Въззивното решение е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, включително задължителната по ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд се е съобразил с доводите на страните по депозираните въззивна жалба и писмен отговор, извършил е самостоятелна преценка на повдигнатите като спорни с последните обстоятелства и е обсъдил събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност. Изложил е ясни и конкретни мотиви защо кредитира показанията на доведените от ищеца свидетели и защо намира показанията на доведения от ответника свидетел за неубедителни. Изложените доводи за правна и житейска логика са само допълнителни такива и са обосновани с извършения от съда анализ на събраните по делото доказателства. Решаващата дейност на съда е ясно и подробно отразена в мотивите към въззивното решение, като съдът е посочил защо при така събраните по делото доказателства намира предявения иск за основателен за сумата 91 436 лв., с което е изпълнил изискванията на чл. 12 ГПК.

Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд касае правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

Касаторът не обосновава сочената допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като наличието на актуална и утвърдена съдебна практика по въпросите изключва допускането на касационно обжалване на въззивното решение при този допълнителен критерий.

Поставеният от касатора трети въпрос не е обусловил изводите на въззивния съд, поради което по същия не може да бъде допуснато касационно обжалване. Въззивният съд не е излагал доводи за доказателствена стойност на твърдения на страна по спора, нито е съпоставял последните със събрани по делото гласни доказателства, а допълнителното аргументиране на изводите му с позоваване на правилата на правната и житейска логика е основано на анализ на събраните по делото доказателства и установената въз основа на тях фактическа обстановка по спора.

Не може да бъде прието за осъществено и заявеното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на акта. В последователната практика на касационната инстанция се приема, че очевидно неправилно е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице например, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Цитираните предпоставки не са налице, като касаторът аргументира искането си с доводи, повтарящи оплакванията му за неправилност на решението.

По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на спора право на разноски има ответникът по касация. Не доказва извършването на такива, поради което разноски няма да бъдат присъдени с настоящото определение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение