Определение № 235 от 29.03.2013 г. на ВКС по т. д. № 1101/2013 г.

Производството е образувано по частна касационна жалба на Г. И. А. и [фирма] против определение № 1937 / 03.12.2012 год., постановено по т.д.№ 1443 / 2012 год. от Пловдивски апелативен съд, с което е отменено определение от 09.10.2012 год. по т.д.№ 340/2012 год. на Пловдивски окръжен съд, за прекратяване на производството по предявени от [фирма] срещу двамата жалбоподатели искове с правно основание чл.422 ГПК, поради уважено на основание чл.15 ал.1 ГПК възражение за неподведомственост на спора пред съд и същото е оставено без уважение, като делото е върнато на Пловдивски окръжен съд, за продължаване на съдопроизводствените действия. Жалбоподателите намират въззивното определение неправилно, като не споделят за относими към мотивирането му наведените от въззивния съд доводи и акцентират на последиците на споделеното тълкуване - заобикалянето на арбитражната клауза, в нарушение на принципа на договорната свобода. Ответната страна - [фирма] - оспорва частната жалба, позовавайки се на задължителна съдебна практика касаеща конкретния спор - опр. № 585 / 21.07.2011 год. по ч.т.д.№ 457 / 2011 год. на ВКС, І т.о. - с която въззивното определение е съобразено. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната касационна жалба е подадена в срока по чл.275 ал.1 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт, който обаче не подлежи на касационно обжалване и на това основание същата следва да се остави без разглеждане, предвид следното: С атакуваното въззивно определение е осъществен предвидения в чл.15 ал.2 ГПК изричен инстанционен контрол на първоинстанционното определение, с което е уважен направения отвод за неподведомственост на спора пред съд, като същият не е споделен за основателен. Съгласно т. 6 ТР № 1 / 17.07.2001 год. на ВКС, което в тази си част не е изгубило актуалността си и при действието на ГПК в сила от 01.03.2008 год., определенията, чиято обжалваемост е предвидена изрично в закона / чл. 274 ал.1 т.2 ГПК аналогична на чл.213 б.”б” ГПК отм. / подлежат на двуинстанционно разглеждане. Касационен контрол върху въззивното определение, постановено по проверка на първоинстанционно определение по възражение основано на чл.15 ал.1 ГПК би бил допустим, само в случай, че с въззивното определение бе потвърдено първоинстанционното, за уважаване отвода за неподведомственост. В този случай въззивното определение би отговаряло на изискването на чл.274 ал.3 т.1 ГПК - да е преграждащо за развитието на производството пред съд, поради което в тази хипотеза касационният контрол за същото би бил допустим, при обосноваване на основания за допускане на касационното обжалване, съгласно чл.280 ал.1 ГПК. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение