Определение № 50206 от 25.04.2023 г. на ВКС по т. д. № 1126/2022 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 2 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца „БНП Париба Пърсънъл Файнсис“ С. А., Франция, [населено място] чрез „БНП Париба Пърсънъл Файнсис“ С. А., клон България, ЕИК[ЕИК], [населено място], чрез процесуален представител юрисконсулт П. П. срещу решение № 1912 от 17.12.2021 г. по в. гр. дело № 2117/2021 г. на Варненски окръжен съд, Търговско отделение, с което е потвърдено решение № 261550 от 10.05.2021 г. по гр. дело № 3958/2020 г. на Варненски районен съд, 33 състав в частта, с която е отхвърлен искът на „БНП Париба Пърсънъл Файнсис“ С. А. срещу В. И. В. за заплащане на сума в размер 7 911,62 лв., представляваща възнаградителна лихва, начислена за периода от 20.12.2016 г. до 20.08.2021 г. по договор за потребителски паричен кредит, отпускане на револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта № PLUS-13766981 от 16.08.2016 г., и ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сума в размер 700 лв., представляваща разноски за въззивното производство. Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа становище, че съдът неправилно и необосновано е приел, че договорът за кредит е недействителен на основание чл. 22 във връзка с чл. 10, ал. 1 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/, тъй като не е ясно какъв е действителният размер на годишния процент на разходите /ГПР/. Излага, че съдът не се е аргументирал по какъв начин е достигнал до извода, че действителният ГПР е равен на сбора от ГПР и ГЛП, нито защо е приел, че при изчисляване на общата стойност на плащанията въз основа на посочения ГПР става ясно, че лихвеният процент не е включен в ГПР. В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3, като поддържа, че въззивното решение е очевидно неправилно, тъй като е допуснато тежко нарушение на чл. 19, ал. 1 ЗПК и съдът е достигнал до решаващия си извод при грубо нарушение на правилата на формалната логика, доколкото прибавянето на ГЛП към ГПР, в който вече е включен като компонент ГЛП, очевидно е неправилно. Ответникът В. И. В. от [населено място] чрез процесуален представител адв. К. В. К. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на твърдяното от касатора основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поддържа становище за правилност на обжалвания съдебен акт по съображения, изложени в писмен отговор. Претендира присъждане на направените разноски за касационното производство. Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт, изложени са касационни основания по чл. 281 ГПК и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите и взе предвид данните по делото, приема следното: Въз основа на представените по делото писмени доказателства въззивният съд е приел, че между страните е възникнало облигационно правоотношение по договор за потребителски паричен кредит, отпускане на револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта № PLUS-13766981 от 16.08.2016 г., съгласно който кредиторът е предоставил на кредитополучателя сума в размер 8 000 лв. със срок за издължаване на кредита 60 месеца с вноски по 321,79 лв. За да направи извод, че процесният договор попада в приложното поле на потребителската защита, съдебният състав се е аргументирал с обстоятелствата, че кредитополучателят е физическо лице, потребител на финансова услуга по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП и кредитът не е предназначен за търговска или професионална дейност. Възражението на ответника за недействителност на договора за потребителски кредит поради нарушение на чл. 10, ал. 1 ЗПК е прието за неоснователно поради това, че по делото не са събрани доказателства относно размера на шрифта на договора. Относно възражението за несъответствие на процесния договор с изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК въззивният съд е констатирал, че посочените размери на лихвения процент по кредита и на ГПР са съобразени със законовите ограничения за този вид договори /чл. 19 ЗПК/, но при изчисление на общата стойност на плащанията въз основа на посочения ГПР съдебният състав е приел, че лихвеният процент не е включен в размера на ГПР. Изложил е съображения, че посочената в договора обща стойност е резултат от прилагане на процент, представляващ сбор от посочените в договора ГПР и лихвен процент, върху сумата от размера на кредита и застрахователната премия. Приел е, че действителният ГПР по процесния договор всъщност възлиза на сбора от посочените стойности на ГПР и лихвен процент, т. е. 75,16%, и противоречи на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради което се е позовал на нищожност на съответните договорни клаузи съгласно чл. 19, ал. 5 ЗПК. Въззивният съд е направил и извод за недействителност на договора на основание чл. 22 ЗПК по аргумент, че противоречието между посочения като процент ГПР и действителния, въз основа на който е изчислена общата стойност на плащанията, създава неяснота по смисъла на чл. 10, ал. 1 ЗПК. Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК, а на основание чл. 280, ал. 2 ГПК – когато решението е очевидно неправилно. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е разрешен с обжалвания съдебен акт. Ако касаторът не посочи този въпрос, обжалваният съдебен акт не може да се допусне до касационен контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК. Касационният съд не е длъжен да изведе релевантния правен въпрос от твърденията на касатора и сочените от него в касационната жалба и изложението към нея факти и обстоятелства и направените оплаквания за нарушения на материалния закон или на съдопроизводствените правила. В настоящия случай касаторът не е формулирал релевантните правни въпроси, обусловили решаващата воля на съда при постановяване на обжалваното решение. Развитите оплаквания в касационната жалба и изложението към нея представляват оплаквания за неправилност на въззивното решение поради съществено нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - пороци, относими към правилността на постановения съдебен акт, и са основания за касирането му по смисъла на чл. 281, ал. 3 ГПК, но не представляват основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК. По отношение на поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, следва да се приеме, че постановеното от въззивния съд решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване на това основание. Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Варненски окръжен съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът трябва да бъде осъден да заплати на ответника направените разноски за касационното производство в размер 650 лв. – платено адвокатско възнаграждение. Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение