Определение № 60520 от 28.10.2021 г. на ВКС по т. д. № 2469/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗК „Лев инс“ АД, ЕИК[ЕИК], чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 29 от 26.06.2020 г. по в.т.д. № 63/2020 г. на Апелативен съд – Бургас, с което е потвърдено решение № 450 от 11.11.2019 г. по т.д. № 399/2019 г. на Окръжен съд – Бургас в обжалваната от застрахователното дружество част, с която, на основание чл.432, ал.1 КЗ, е присъдено обезщетение за неимуществени вреди за сумите над 5 000 лв. до 45 000 лв. на всеки един от ищците: Л. Я. В., Т. П. Василева и Л. Т. Г., за причинена смърт на Т. Я. В., настъпила на 17.07.2016 г., в резултат на ПТП. В жалбата се поддържат касационни доводи за материална и процесуална незаконосъобразност на атакувания съдебен акт. Твърди се, че при определяне на обезщетенията съдът е следвало да приложи разпоредбата на чл.493а, ал.4 КЗ, вр. с § 96, ал.1 ПЗР ЗИД КЗ, като съобрази предвиденото ограничение на размера на неимуществените вреди – до 5 000 лв. за лица, създали трайна и дълбока емоционална връзка с починалия, причиняваща им продължителни болки и страдания, които е справедливо да бъдат обезщетени. Поддържат се доводи и за нарушаване на принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД, при липса на доказателства за степента на засягане на нематериални права на ищците. Касаторът твърди и очевидна неправилност на извода на съда за противоречие на § 96, ал.1 ПЗР на ЗИД КЗ на правото на ЕС, уреждащо застрахователните отношения, предвид липсата на отправено преюдициално запитване до СЕС. Искането за допускане на касационно обжалване е основано на чл.280, ал.1, т.3 и ал.2, предл.трето ГПК. Формулирани са следните въпроси: 1. „Разпоредбата на § 96, ал.1 от ПЗР на ЗИД КЗ приложима ли е за всички претенции, предявени след 21.06.2018 г., независимо от това, по време на действие на кой кодекс и възникнало застрахователното събитие“; 2. „При констатиране на противоречие между европейското и националното право, може ли съдът да приложи общностното право, като остави без приложение разпоредбите от вътрешното право, които му противоречат, без оглед на това дали те предхождат или следват общностната правна норма, както и без да е необходимо да се изисква или изчаква отмяната на такава разпоредба по законодателен или друг конституционен ред“. Във връзка с втория въпрос, в изложението се поддържа и очевидна неправилност на въззивното решение, основана на доводи за неправилно и незаконосъобразно прилагане на правото на ЕС, без да е отправено преюдициално запитване до СЕС. В постъпил писмен отговор, ответниците по касационната жалба: Л. В., Т. Василева и Л. Г., чрез процесуален пълномощник, оспорват поддържаните от застрахователното дружество основания за допускане на касационно разглеждане на делото, а по същество считат въззивното решение за правилно, с искане за присъждане на разноски. В депозиран отговор от третото лице Г. Т. Б., чрез процесуалните му пълномощници, се твърди основателност на касационната жалба, поради несъобразяване от съда на въведения лимит на обезщетение – в размер на 5 000 лв. за лицата по чл.493а, ал.4 КЗ, до влизане в сила на наредба за утвърждаване на методика по чл.493а, ал.2 КЗ. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна, при спазване на срока по чл.283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалвания съдебен акт, решаващият състав на Апелативен съд – Бургас, съобразявайки предметните предели на въззивното производство – само по отношение размерите на присъдените обезщетения на ищеца – брат на Т. Я. В., загинал при ПТП на 17.07.2016 г., и на ищците – баби на загиналия, за разликата над по 5 000 лв. до по 45 000 лв. за всеки един от тях, както и преценявайки събраните гласни доказателства, е приел за справедливи присъдените от първата инстанция обезщетения за неимуществени вреди, след уважаване на възражението по чл.51, ал.2 ЗЗД. При определяне на паричния еквивалент на понесените от ищците душевни болки и страдания, съдебният състав е съобразил: степента на родство и възрастта на всяка от страните; изключителната сплотеност и привързаност между братята, израстнали заедно, при разделени родители; обстоятелството, че бабите на загиналия Т. са полагали грижи в отделни периоди от детството му, заместващи родителските грижи; обстоятелството, че Т. и неговите баби са можели да разчитат един на друг за помощ и подкрепа, вкл. и материална, а скръбта и чувството за огромна загуба са изключително продължителни. Апелативният съд е отчел и общественото разбиране за справедливост, както и предвидените лимити на застрахователно покритие към 2016 г. Апелативният съд не е възприел възражението на застрахователното дружество във връзка с лимитираната отговорност по отношение на лицата, претендиращи обезщетения и попадащи в обхвата по чл.493а, ал.4 КЗ. Изтъкнати са съображения за противоречие с правото на ЕС, конкретно, на Втора Директива 84/5 на Съвета от 30.12.1983 г и на Директива 2009/103/ЕО, като е цитирана и практика на СЕС – Решение от 24.10.2013 г. по дело С-277/12, с предмет преюдициално запитване, отправено на основание чл.267 ДФЕС от Augstakas tiesas Senats /Л./. В посоченото решение е прието, че чл.3,§1 от Директива 72/166 и чл.1, §1 и § 2 от Втората директива 84/5 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, съгласно която задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ за покрива обезщетение за неимуществени вреди, дължимо съгласно националното законодателство, за смъртта на близки членове на семейството, само до определена максимална сума, която е по-малка от посочените в чл.1, §2 от Втора директива 84/5. В мотивите към въззивния съдебен акт е отразено, че с оглед задължителния характер на Решението на СЕС, липсва основание за отправяне на ново преюдициално запитване. Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Формулираният от касационния жалбоподател първи въпрос не удовлетворява основната селективна предпоставка, тъй като въззивният съд не е извел решаващ за изхода на делото правен извод относно приложимостта на новия КЗ, в сила от 01.01.2016 г., и неговите изменения и допълнения, конкретно - дали е приложима разпоредбата на § 96, ал.1 от ПЗР на ЗИД КЗ /ДВ бр.101 от 2018 г. / спрямо застрахователни претенции, заявени след обявяване на Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. по тълк.дело №1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. От мотивите към атакуваното решение е видно, че въведената от законодателя лимитирана отговорност е отречена поради противоречието й на правото на ЕС, а не поради темпоралното действие на § 96, ал.1 от ПЗР на ЗИД КЗ. Още повече, че по делото е безспорно, че претендираните застрахователни обезщетения са основани на застрахователен договор, сключен след влизане в сила на КЗ от 2016 г. и съответно, застрахователното събитие е настъпило по време на действие на новия КЗ, поради което този въпрос би могъл да се прецени и като абстрактен. Вторият въпрос не отговаря на изискванията на чл.280, ал.1 ГПК, а е пряко относим към правилността на въззивното решение в частта, с която решаващият състав е извел извод за противоречие на §96, ал.1 ПЗР на ЗИД на КЗ на правото на ЕС, както и за задължителното действие на цитираното Решение на СЕС, съгласно изричната разпоредба на чл.633 ГПК, и за липсата на предпоставки за отправяне на ново преюдициално запитване по идентичен въпрос, по който СЕС вече се е произнесъл. Поради неустановяване на общото основание за достъп до касация по двата поставени от касатора въпроса, не следва да се преценява дали е налице допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1 т.3 ГПК /в този смисъл са и разясненията, дадени в мотивите към т.1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС/. Касационно обжалване не следва да бъде допуснато и на основание чл.280, ал.2, предл.трето ГПК. Преди всичко, очевидната неправилност не е тъждествена с предвидените в чл.281, т.3 ГПК касационни основания, в какъвто смисъл е обосновката на касатора. Съобразно практиката по приложение на посоченото самостоятелно основание за допускане на касационен контрол, очевидно неправилен би бил съдебен акт, страдащ от особено тежък порок, установим само от неговото съдържание. Това са случаите на превратно прилагане на закона или явна необоснованост поради нарушаване на правилата на формалната логика, данни за каквито нарушения не са налице. При този изход на делото, на основание чл.38, ал.2 ЗА в полза на „Адвокатско дружество В. и Б.“ следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 4 008.60 лв., с вкл. ДДС. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение