Определение № 348 от 27.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3564/2025 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадените две касационни жалби от Апелативен съд София, чрез процесуалния представител П. и от Софийски градски съд, чрез процесуалния представител Р. против въззивно решение № 297 от 6.06.2025г. по в.гр.д. № 294/2025г. на Софийски окръжен съд, с което е отменено решение № 20051637 от 4.08.2022г. по гр.д.№ 4056/2021г. на Софийски районен съд в частта, с която е отхвърлен иска за солидарното осъждане на ответниците да заплатят, на основание чл.2б ал.1 ЗОДОВ на Г. С. Д. сумата от 3 000лв., обезщетение за претърпени неимуществени вреди, в резултат на нарушаване на правото на разглеждане и решаване в разумен срок на гр.д.№ 16765/2014г. на СГС и в.гр.д.№ 1877/2018г.на САС и вместо това е постановил друго, с което е уважил предявения иск до размер на 3 000лв., а в останалата отхвърлителна част решението е потвърдено, като са присъдени следващите се такса и разноски. Като основание за допустимост всеки един от двамата касатори Апелативен съд София и Софийски градски съд се позовава на нормата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следният поставен въпрос: Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства? Касаторът Софийски градски съд допълнително, въз основа на същото основание за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 ГПК поставя и въпросите: Въз основа на какви критерии и съотношението между тях се извършва преценката за наличие на нарушение на правото на разглеждане и решаване в разумен срок на дело, съгласно чл.6, § 1 ЕКЗПЧ и Кои са критериите, определящи „справедливостта“, по смисъла на чл.52 ЗЗД при определяне на конкретния размер на дължимото обезщетение? Допълнително твърди и очевидна неправилност по чл.280, ал.2 ГПК. Срещу подадените касационни жалби отговори не са постъпили. Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 от ГПК и са срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. При преценката си за допустимостта им, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното: Въззивният съд е приел предявеният иск с правно основание чл.2б ЗОДОВ за основателен до размер на 3 000лв., приемайки за установено следното: Ищецът Г. С. Д. е подал искова молба на 27.10.2014г. за допускане на изпълнение на територията на Република България на съдебно решение на Окръжен съд Фрайбург, Германия, което влязло в сила на 14.05.1996г. Тя е била оставена без движение на 31.10.2014г.с дадени указания. Последните са изпълнени от ищеца на 18.11.2014г. и на същата дата съдът е разпоредил връчване на исковата молба на ответната страна. След като ответницата не е открита на посочения адрес, исковата молба отново е оставена без движение и на ищеца са дадени указания за посочване на адрес. След издаване на удостоверение и изпращане на съобщения, опитите за издирване на ответницата са продължили до 24.05.2015г./повече от шест месеца/, когато е била приложена процедурата по чл.47, ал.1 ГПК. До 12.01.2016г./ седем месеца и половина/ не са били предприети действия от страна на съда, което въззивният съд е приел като неправомерно забавяне. На 12.01.2016г.на ищеца е указано да внесе депозит за особен представител в значителен размер. След подадена молба-възражение, депозитът е намален чувствително и същият е внесен на 27.06.2016г. Назначеният особен представител е депозирал отговор на 1.11.2016г. На 30.11.2016г. делото е насрочено за 9.05.2017г. Този период също е преценен от въззивния съд като нарушаващ правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок. В проведеното открито съдебно заседание са дадени указания за ангажиране на доказателства и делото е отложено за 28.11.2017г., когато и е приключило в първата инстанция. Съдебният акт е поставен на 26.01.2018г. с отхвърляне на предявения иск. Последвала е въззивна жалба, по която е образувано в.гр.д.№ 1877/2018г.на САС. След отстраняване на констатирани нередовности, делото е насрочено за 14.12.2018г. Производ-ството е приключило в това заседание, но съдебният акт е постановен на 8.08.2019г.,за който период също е прието наличие на необосновано забавяне. Производството по делото е продължило около пет години, за две инстанции /от 27.10.2014г. до 5.10.2019г./. Решаващите изводи на въззивния съд са, че когато е налице установено забавяне на разглеждане на делото по вина на властите, вредите се презумират. Същевременно е посочено, че концепцията за разумен срок налага съобразяване на оптимален баланс между продължителност на производството и качество на разглеждане на делото. Това налага конкретна преценка за всеки отделен случай съобразно установените критерии: сложност на делото, поведение на ищеца и на компетентните органи и значение на делото. В случая е отчетен и значителният материален интерес за ищеца, който е бил провален, доколкото не е осъществена възможността, на която е разчитал с воденото производство - да се осъществят действия по изпълнение на акта на територията на Република България. При определяне на размера на обезщетението е съобразена и икономическата обстановка в страната. При тези мотиви, настоящият съдебен състав намира, че по поставените от касатора въпроси, не следва да се допуска касационно обжалване, защото те макар и да отговарят на изискванията за общо основание за допустимост, доколкото са свързани с гореописаните мотиви на въззивния съд и са от значение за изхода на спора, за тях не са налице изискванията за посоченото от касатора специално основание за допустимост по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, дадени с т.2 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. По първият /поставен и от двамата касатори/ въпрос, следва да се посочи, че въззивният съд е изпълнил задължението си да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и събраните по делото доказателства. Решаващите мотиви на съда са свързани с конкретно посочените периоди, за които намира, че съдебните състави са действали в противоречие с изискването за предприемане на действия в разумен срок. Касаторите акцентират на различни обстоятелства - представителят на Апелативен съд София акцентира върху приноса на ищеца в забавянето с несвоевременно изпълнение на дадените му указания, а в жалбата на СГС се твърди, че процесуалните действия са били извършвани ритмично и в рамките на разумното и че са игнорирани съществени обстоятелства, като предмет на делото, фактическа и правна сложност, залог за страната и нейното поведение, брой инстанции. Съгласно чл.2б, ал.1 ЗОДОВ – отговорността на Държавата за вредите, причинени на граждани и на юридически лица е за нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, регламентирано в чл.6 §1 ЕКЗПЧ, като приложими са стандартите, установени от ЕСПЧ. В чл.2б, ал.2 ЗОДОВ примерно са изброени обстоятелствата, които съдът следва да вземе предвид: общата продължителност, предмет на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, фактите от значение за правилното решаване на спора – и в случая /видно от горепосоченото излагане на мотивите/ те са съобразени. Изброените обстоятелства се разглеждат и като критерии за преценката наличието на нарушение на правото на разглеждане и решаване в разумен срок на делото/вж.напр.решение по гр.д.№ 273/2024г. на ІІІ г.о./ Относно последният поставен въпрос, също въззивният съд е съобразил установената съдебна практика, съгласно която при присъждане на обезщетение за вреди, които са пряка последица от неразумно забавените действия на правозащитните органи, размерът на обезщетението се определя по справедливост съобразно конкретно установените за случая релевантни обстоятелства при съобразяване и на наличието на оборима презумпция, че всяка неразумна продължителност на производството води до причиняване на неимуществени вреди. Справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които следва да се съобразят от съда. Такива са освен релевантните за всяко увреждане обстоятелства (вид на делото, личност на увредения, здравословно състояние и др.), още общата продължителност на производството и доколко то се явява над "разумния" срок, предвид спецификите на конкретното дело; ангажираността на страната в съдебното производство; повлияло ли е и как воденото производство върху начина й на живот; значението на делото за страната (вкл. - процесуалното й качество в него) и др. Тежестта на горните обстоятелства, които не са изчерпателно посочени, се преценява от съда с оглед конкретния спор /вж. напр. решения по гр.д.№ 3589/2023г.на ІV г.о., гр.д.№ 339/2021г.на ІІІ г.о., гр.д.№ 1960/2023г.на ІІІ г.о./ Липсата на противоречие с установената практика изключва наличието на специалното основание по чл.280, ал.1, т.1 ЗОДОВ. Не е налице и основанието по чл.280, ал.2 ГПК. За да е очевидно неправилен въззивния акт, същият следва да страда от особено тежък порок /да е постановен contra legem, extra legem или при груби нарушения на правилата на формалната логика/, който да може да бъде констатиран от касационната инстанция пряко и единствено от съдържанието на обжалвания акт, без извършване на присъщата за касационния контрол проверка за обоснованост и съответствие със закона на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените съдопроизводствени действия, а в случая нищо подобно не се установява. Мотивиран от изложеното, като счита, че не са налице посочените основания за допустимост по чл.280, ал.1 ГПК, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение