Определение № 3096 от 18.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1184/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Й. Й. Й., чрез адв. Б. Д., против решение № 153 от 02.11.2022 г., постановено по в. гр. д. № 263/2022 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново в частта, с която е потвърдено решение № 79 от 14.03.2022 г., постановено по гр. д. № 455/2021 г. по описа на Окръжен съд – Русе и като краен резултат искът за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен в размера над 6 000 лв. за разликата до 70 000 лв., а искът за имуществени вреди е отхвърлен в размера над 3492,65 лв. за разликата до 12 542 лв. В касационната жалба са релевирани оплаквания за неправилност на решението поради нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – оплаквания по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Изложени са доводи, че в конкретния случай съдът не е направил индивидуална преценка на конкретните в случая обстоятелства от живота на ищеца, които да обуславят и конкретен размер на обезщетението. Сочи се, че съдът неправилно и в противоречие с критериите за справедливост при определяне обема на причинените неимуществени вреди е приел, че в конкретния случай не са налице такива вреди над обичайните. Твърди се още, че неправилно е отхвърлен и искът за обезщетение на имуществените вреди за размера над 3492.65 лв. до предявения от 12 542 лв. Искането е за отмяна на решението в обжалваната му част и уважаване на предявените искове в пълните им размери. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и поставя следните въпроси: 1/ „Как се определя размерът на обезщетението за неимуществени вреди?“ – жалбоподателят се позовава на решение № 111 от 17.03.2014 г. по гр. д. № 4207/2013 г. на IV г.о. на ВКС, т. II от ППВС № 4/1968 г., т. 11 на ТР № 3/2005 г. по т. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС; 2/ „Следва ли съдът с доклада по делото и разпределяне на доказателствената тежест, да укаже на страните за кои факти и обстоятелства конкретно не сочат доказателства и ако не е сторил това, преклудира ли се възможността на страната на която не е указано, да представи такива пред въззивната инстанция?“; 3/ „При констатирана нередовност на ИМ от въззивната инстанция и дадени указания за уточняване на исковата претенция, допустимо ли е представяне на доказателства пред въззивната инстанция във връзка с уточнените обстоятелства по иска?“ – сочи се, че по поставените втори и трети въпрос, въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задълженията си по чл. 7 и чл. 268, ал. 2 и ал. 3 ГПК. Ответната страна по жалбата Прокуратурата на Република България не взема становище по нея в срока за отговор. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е установил, че на 02.08.2017 г. ищецът Й. като управител на „КАСПАР-1“ ЕООД [населено място] е бил привлечен в качеството на обвиняем по ДП № 153/2013 г. по описа на ОСлО – Р. за престъпление срещу данъчната система – по чл. 255, ал. 3 вр. ал. 1, т. 2, пр. 1, т. 6 и т. 7 от НК. Констатирал е, че по отношение на ищеца е била взета мярка за неотклонение „подписка“ без посочване къде лицето следва да пребивава. На 24.07.2018 г. ОП – Р. е внесла в ОС – Русе обвинителен акт и било образувано НОХД № 472/18 г. Посочил е, че производството пред първоинстанционния съд протекло в 7 съдебни заседания, на шест от които ищецът е присъствал. Като безспорно установено е отбелязано, че от 2013 г. ищецът трайно се е установил със семейството си в Република Ч. и за явяването му по делото той е направил разходи в размер на 23 949 чешки крони, конвертирани от първоинстанционния съд в 1882. 22 лв. /средният курс на чешката крона към лева е около 7. 63 лв. за 100 крони/ за закупени самолетни билети, удостоверени с приложени по делото разписки за ел. билети. Изтъкнато е, че датите на полетите предхождат с ден – два датите на проведените съдебни заседания, като след делото ищецът е отпътувал обратно за Ч.. Съдът е посочил още, че с постановената присъда № 23/10.09.2019 г. на ОС – Русе ищецът е бил изцяло оправдан по повдигнатото му обвинение. Съобразено е, че по протест на прокуратурата е проведено въззивно производство пред АС – Велико Търново, като оправдателната присъда на окръжния съд е била потвърдена. Делото е разгледано и приключено в едно съдебно заседание на 05.10.2020 г., на което ищецът е присъствал и е представил бордови карти и фактури, установяващи разход в размер на 110. 43 лв. Въззивната инстанция е констатирала, че с решение № 69/10.05.2021 г. на ВКС решението на апелативния съд е оставено в сила. Взето е предвид, че видно от изложената фактология, наказателното преследване срещу ищеца е продължило 3 г. и 9 м. От представените самолетни билети и всички гласни доказателства въззивният състав е установил, че от 2013 г. ищецът се е завръщал в България единствено във връзка с водените срещу него наказателни дела и престоявал в страната 2-4 дни. Констатирано е, че по показания на св. К. и св. Г. – сочещи да са най-близки дългогодишни приятели на ищеца още от ученическите им години, при пребиваването си в страната Й. отсядал при приятели или в хотел, за да не притеснява майка си. Те не знаят дали той е поддържал отношения с майка си, като св. К. сочи, че при срещите си с нея тя го питала как е Й., чуват ли се. Посочено е още, че майка му св. Й. „смята“, че синът й е нощувал по хотели, защото не е преспивал при нея. Твърди, че съвсем бегло е запозната с воденото срещу сина й дело и излага, че поначало, за каквото и да го питала, той не й отговарял, а и говорел само за детето си. Установено е, че св. Г. сочи, че ищецът бил убеден, че няма за какво да го обвинят, но въпреки това се притеснявал. Казал им, че се наложило да смени работата си, като на св. К. обяснил, че причината е, защото колегите му разбрали за воденото срещу него дело и променили отношението си към него, а на св. Г. – че е заради непредвидените прекъсвания за по няколко дни. Двамата свидетели и майката на ищеца знаели от него, че има проблеми със сърцето и пие лекарства за високо кръвно, а на св. Г. и майка си той се оплакал от проблеми със зъбите, за които зъболекарят му обяснил, че са на нервна почва. Според всички свидетели Й. бил променен, станал затворен, по-лаконичен, напрегнат и раздразнителен. Св. К. твърди, че преди това бил душата на компанията, голям шегаджия. В обжалваното решение е установено, че за периода 01.04.2015 г. - 31.12.2018 г. ищецът е полагал труд като „помощник-шофьор“ с основна месечна заплата 5000 чешки крони. Трудовото му правоотношение за тази длъжност било прекратено по взаимно съгласие с работодателя, като през 2019 г. ищецът е полагал труд при друг работодател, представляван от същото лице, на длъжност „куриер“ при месечно възнаграждение 6750 чешки крони. Представени са удостоверения, че през 2017 г. ищецът е отсъствал от работа 84 работни часа, през 2018 г. – 96 работни часа, през 2019 г. – 168 работни часа и през 2020 г. – 84 работни часа, за които не му е изплатена заплата. При така изяснената фактическа обстановка въззивната инстанция е намерила, че напълно споделя мотивите на първоинстанционния съд за основателност на предявените искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Установено е, че на ищеца Й. е повдигнато обвинение в извършване на престъпление, за което същият впоследствие е оправдан с влязла в сила присъда и това характеризира обвинението спрямо него като незаконно. Съобразено е, че държавата дължи репариране на неимуществените и имуществени вреди, настъпили за оправданото лице като пряка последица от незаконното обвинение. Съдът е отчел още, че съгласно чл. 5 ЗОДОВ държавата може да се освободи от отговорност, ако настъпването на вредите е по изключителна вина на пострадалия или дължимото обезщетение може да бъде намалено, ако пострадалият виновно е допринесъл за настъпване на вредите. Приел е, че в настоящия случай неоснователно Прокуратурата претендира, че са налице предпоставки за прилагане на цитираната разпоредба, тъй като недобросъвестното поведение на ищеца довело до сезирането й, а с пасивното му процесуално поведение при събиране на доказателства, станало причина за воденото срещу него наказателно производство. Констатирал е, че настъпилият в патримониума на ищеца вредоносен резултат не се намира в причинно-следствена връзка с негово виновно поведение, което да е обусловило повдигане и поддържане на обвинението срещу него. Намерил е също така, че обстоятелството, че по отношение на дружество, представляваното към конкретен минал момент от ищеца, е издаден ревизионен акт от НАП, потвърден с влязло в сила съдебно решение, не е равнозначно на извършено от ищеца престъпление срещу фиска. Прието е, че в компетенциите на Прокуратурата е да проведе разследване, да събере доказателства, да извърши анализ на същите и при извод за осъществено деяние, което съставлява престъпление по смисъла на чл. 9, ал. 1 НК, да повдигне обвинение на лицето. Изтъкнато е, че ищецът не може да въздейства върху упражняването на правомощията на Прокуратурата. Въззивната инстанция е установила, че не са ангажирани и доказателства в процеса на разследването ищецът да е препятствал събирането на доказателства, което би рефлектирало само върху продължителността на производството, но не и върху неговата законност. Поради изложеното е прието, че не са налице основания за прилагане нормата на чл. 5, ал. 1 и ал. 2 ЗОДОВ. По отношение на иска за обезщетение на причинените неимуществени вреди съдът е съобразил, че същите обхващат всички, намиращи се в причинно-следствена връзка с конкретен факт, физически и психически увреждания на пострадалия, претърпените от него в определен период от време болки, страдания и социален дискомфорт, които в своята съвкупност формират цялостните му негативни емоционални изживявания. За неоснователно е прието оплакването на Прокуратурата, че по делото ищецът не е доказал конкретно претърпените от него неимуществени вреди. Взета е предвид практиката на ВКС, че при преценката на вредите съдът не е ограничен от формалните доказателства за наличието им, защото настъпването на редица вреди е закономерна последица от упражнената наказателна репресия и те са нормално присъщи в подобни случаи. Поради това пострадалият не следва да доказва негативните си изживявания на страх и притеснения от неоснователно осъждане и търпене на наказание, чувството за несигурност, неудобство, унижение, засегнатите самооценка, чест и достойнство, чувствителност към негативното отношение на обществото. Само при твърдени вреди, различни от присъщите, настъпили в резултат на специфични за случая обстоятелства като например личността на увредения, обичайната му среда, общественото му положение, последиците за личния му и социален живот и пр., ищецът е длъжен да ги докаже, за да бъдат съобразени от съда при преценка на обема и интензитета на вредите и съответно – размера на дължимото обезщетение. Констатирано е, че в настоящия казус ищецът се позовава основно на неимуществени вреди, които са обичайните за житейската ситуация, в която е попаднал. При определяне размера на дължимото обезщетение в съответствие с чл. 52 ЗЗД въззивният състав е взел предвид следните обстоятелства: ищецът е неосъждано съгласно чл. 86 НК лице, на което е повдигнато обвинение в извършване на тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК престъпление, защото предвижда за извършителя наказание лишаване от свобода от 3 г. до 8 г.; наказателното производство срещу него се е развило в разумен срок по смисъла на чл. 6 КЗПЧОС – в двете фази е продължило 3 г. и 9 м., като още на първа инстанция – 2 г. след привличането на ищеца като обвиняем – той е бил оправдан, което, житейски логично, не може да не се отрази позитивно на цялостното емоционално състояние на ищеца и увереността му, че не е извършил деянието, за което е обвинен; впоследствие оправдателната присъда е потвърдена от въззивния съд; в рамките на производството не са били ограничени гражданските му права, не са били наложени обезпечителни мерки върху негово имущество; наложена му е най-леката мярка на процесуална принуда – „подписка“, при това още към момента на налагането й ищецът трайно се е бил установил в друга държава и реално мярката е наложена само формално, без тя по никакъв начин да е ограничила личната му свобода и правото му на придвижване. Констатирано е, че доказателства за претърпени от ищеца вреди извън обичайните не са събрани по делото. Изтъкнато е, че гласните доказателства са в подкрепа на твърденията му за изпитвани притеснения за изхода на наказателното производство, огорчение от повдигнатото му обвинение, неудобства в личния и социалния живот, свързани с честото пътуване от постоянното му местоживеене в друга държава до България. Въззивният съд не е кредитирал заключенията на свидетелите К. и Г., направени въз основа на техните наблюдения, че характерът на ищеца се е променил по причина воденото срещу него наказателно производство. Посочил е, че през последните близо 10 години ищецът не се е завръщал в страната освен за делата, при което комуникацията помежду им, доколкото е осъществявана, не би могла да е друга освен изключително спорадична и евентуално дистанционна. От показанията им и тези на майката на ищеца е формиран извод, че той е затворен човек, който не споделя проблемите си дори с хора, които би следвало да са най-близките му – неговата майка и най-добрите му приятели в страната. Отбелязано е, че никой от тях не знае за какво е било воденото срещу него дело. Въззивната инстанция е намерила още, че свидетелите установяват безпротиворечиво, че ищецът е споделил с тях оплаквания за здравословни проблеми – с кръвното налягане и зъбите, но дори и да се приеме, че са налице заболявания, за каквито не са представени медицински документи, недоказано е тези проблеми да са възникнали в пряка причинно-следствена връзка с наказателното производство. По делото е прието за недоказано воденото наказателно дело да е създало проблеми и ограничения за ищеца в социалната сфера на живота му. Изтъкнато е, че той не е уволнен, както се сочи в исковата му молба, а трудовото му правоотношение е прекратено по взаимно съгласие. Освен това няма интервал от време, през който той да е останал без работа, а веднага след прекратяване на първия му трудов договор той е сключил втория, при това с работодател, който се представлява от същото физическо лице, което е било негов работодател по първия договор. В тази връзка е формиран извод, че наказателното преследване срещу него, ако изобщо е било известно на работодателя, не е въздействало негативно на отношението към него и възможността му да полага труд. И двата трудови договора са със сходно по размер трудово възнаграждение и при същите условия относно работното време – до 20 работни часа седмично. При съобразяване на всички тези обстоятелства, икономическата конюнктура в страната към датата на деликта – 2017 г., когато минималната работна заплата възлиза на 460 лв., а средната по данни на НСИ на 1095 лв. и съдебната практика по сходни казуси, въззивният съд е счел, че обезщетение в размер на 6 000 лв. справедливо възмездява причинените на ищеца неимуществени вреди. С оглед изложеното е прието, че решението на Окръжен съд – Русе в тази му част е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено. По отношение на иска за обезщетение на причинените имуществени вреди, въззивният съд на първо място е разгледал направените разходи за заплатено адвокатско възнаграждение. Отбелязал е, че извън приложения по ДП договор за правна защита, сключен с адв. Д., с договорено възнаграждение в размер на 1500 лв., други договори между ищеца и неговия адвокат не са налични в кориците на приетите като доказателство наказателни дела пред ВТАС и ВКС. Съобразено е, че пред въззивния съд ищецът е направил искане за приемане като доказателства на договори за правна защита пред ВТАС и ВКС и платежни документи, удостоверяващи заплащането на договореното в договорите адвокатско възнаграждение, но съдът е оставил искането му без уважение по съображения за настъпила преклузия за ангажирането им при липса на допуснати от първоинстанционния съд нарушения на процесуалните правила относно доклада и разпределението на доказателствената тежест в процеса. Посочено е, че ищецът не е представил, нито е поискал събирането на доказателства за извършените от него разходи за възнаграждение на упълномощения да го представлява в наказателното производство адвокат. С оглед изложеното, при липса на надлежно събрани доказателства, исковата претенция за заплащане на сумите от по 1200 лв. за адвокатско възнаграждение за защита съответно пред ВТАС и пред ВКС е приета за неоснователна. Във връзка с транспортните разходи за явяване на насрочените съдебни заседания, въззивната инстанция е приела за неоснователна защитната теза на ответника, че направените от ищеца транспортни разходи са в причинно-следствена връзка с нарушаване на взетата спрямо него мярка за процесуална принуда „подписка“. Отчетено е, че мярката е взета изцяло формално, без да е посочено изрично на кой адрес ще се изпълнява същата, а при нарушаване на взетата мярка за неотклонение Прокуратурата, която контролира спазването на наложените мерки, може да иска налагане на по-тежка мярка, а подобни действия не са предприемани. За основателно обаче е прието оплакването на ищеца срещу отказа на съда да му присъди разноски за заплатени самолетни билети за 02.10. и 09.10.2020 г., във връзка с които са представени бордови карти и фактури. Изтъкнато е, че бордовите карти доказват, че ищецът е летял на тези дати, такъв полет е относим към насрочено на 05.10.2020 г. пред ВТАС съдебно заседание и фактурите удостоверяват направените разходи за същите полети с оглед съвпадане на посочения в тях номер на резервация с номера в бордовите карти. Спрямо претърпяната загуба от нереализирането на доходи по трудови правоотношения, въззивният състав е споделил извода на първоинстанционния съд за недоказаност на такава вреда. При съпоставяне на соченото отсъствие на ищеца с дните на отсъствие поради явяване за съдебни заседания, удостоверени с билетите за полети, е констатирано голямо несъответствие. Отбелязано е, че така например за 2019 г. се сочат отсъствия от работа за по 6 – 8 дни, а при съобразяване на датите на билетите му той е отсъствал за по 3-4 дни. Същото е посочено и за 2017 г., 2018 г. и 2020 г. Отделно е намерено, че поначало отсъствието от работа при валидно трудово правоотношение може да е при разрешено от работодателя ползване на платен годишен отпуск, при което ищецът не е доказал отсъствието му дори за дните на полетите да го е лишило от трудово възнаграждение или заместващо го обезщетение. По тези съображения решението на Окръжния съд, с което съдът не е присъдил обезщетение за вреди от нереализирани трудови доходи, е намерено за правилно. При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Поставеният в изложението първи въпрос „за определяне на обезщетението за неимуществени вреди” е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика. Смисълът на приетото в ППВС № 4/68 г., т. II, е, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като се посочат конкретните обстоятелства, които обосновават присъдения размер. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими в посочения смисъл, а не е постановил решението си без обосновка. Разрешението на въззивния съд не е сторено и в нарушение на т. 11 от ТР № 3/2005 г., в които касационният съд сочи съответно, че „в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан, в контекста на особеностите на всеки конкретен случай”. Разглежданият казус не е такъв. Предвид изложеното не може да се обоснове извод за наличие на противоречие на въззивното решение по поставения въпрос с правните разрешения, дадени с т. 11 от ТР № 3/2005 г. Следва да се има предвид и това, че от една страна проблем, който да е разрешен в противоречие с ТР № 3/2005 г., не е ясно формулиран от касатора, а от друга – кръгът проблеми, разгледан от касационния съд в посоченото тълкувателно решение, е различен от този, който касаторът посочва – необсъждането от въззивния съд на някои обстоятелства, които според жалбоподателя са от съществено значение за определяне на размера на обезщетението и обуславяли присъждането на по-висок размер. Последните твърдения очевидно следва да се определят като такива по правилността на обжалвания акт и не могат да бъдат разгледани в производството по допускане до касационен контрол. В случая въззивното решение е мотивирано, като съдът в съответствие с правомощията си е извършил анализ на доказателствата, формирал е свои фактически и правни изводи по спора и поради това не е налице правно разрешение, което да е в противоречие със задължителната съдебна практика. Не е налице противоречие с трайно установената практика на ВКС във връзка с приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане. Относно критерия „справедливост” и неговото съдържание по смисъла на чл. 52 ЗЗД, касационният съд многократно е имал случаи да преутвърди в практиката си постановките на ППВС № 4/1968 г., приемайки, че той включва винаги конкретни факти предвид стойността, които засегнатите блага са имали за своя притежател – характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които то е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално поведение, без този списък да е изчерпателен. Въззивният съд не се е отклонил от тези постановки. Разликата в присъжданите от съставите на ВКС обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна. Следва да се има предвид, че въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението. При присъждането на обезщетение за неимуществени вреди множество обстоятелства се оценяват от съда, като тези обстоятелства почти никога не могат да бъдат идентични с друг разглеждан случай. Освен въздействието на незаконния акт на правозащитния орган върху здравето на ищеца, значение имат и субективните му негативни преживявания, отражението на незаконния акт върху личната свобода и социалната сфера на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията със семейството му и близките му, както и други подобни обстоятелства, естествено, видът на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, видът и срокът на мерките за неотклонение за всеки конкретен случай. Като база служи още и икономическият растеж, стандартът на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта, а тя също е различна. Поради всичко изложено, законодателят и не борави с други техники за определяне размера на справедливото парично овъзмездяване за причинени болки и страдания, като например фиксирани суми, определен минимален и максимален размер, процент и пр. Съобразно горните изводи не се обосновава извод за наличие на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с поставения въпрос. Поставените в изложението втори и трети процесуалноправни въпроси са привързани към оплакванията на жалбоподателя за допуснати процесуални нарушения, изразяващи се в нарушение на чл. 7, ал. 1 ГПК и чл. 268, ал. 2 и ал. 3 ГПК. Въпросите са поставени на плоскостта на тезата на жалбоподателя, че съдът неправилно е оставил без уважение направеното от него искане пред въззивната инстанция за приемане като доказателства на договори за правна защита пред Апелативен съд – Велико Търново и ВКС и платежни документи, удостоверяващи заплащането на договореното в договорите адвокатско възнаграждение. Следва да се отбележи, че доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Освен това в случая въззивният съд е изложил съображенията си за настъпилата преклузия за ангажирането на исканите доказателства. Обсъдил е липсата на допуснати от първоинстанционния съд нарушения на процесуалните правила относно доклада и разпределението на доказателствената тежест в процеса. Въпросът доколко направените фактически и правни изводи от съда са пълни, обосновани и правилни е ирелевантен за производството по чл. 288 ГПК. Само за пълнота на мотивите следва да се посочи, че по отношение на формулираните въпроси не са налице и релевираните специални основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Касаторът не се е позовал на задължителна практика на Върховния касационен съд по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като не е навел и съображения с какво разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Въпреки изложеното следва да се посочи, че в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС – т. 2 е прието, че докладът по делото и указанията на съда, уредени в разпоредбата на чл. 146 ГПК, представляват проявление на основните правни принципи на служебно начало / чл. 7, ал. 1, изр. 2 ГПК /, състезателно начало / чл. 8 ГПК /, осигуряване на равенство на страните при упражняване на процесуалните им права / чл. 9 ГПК /, създаване на предпоставки за установяване на истината относно фактите, които са от значение за решаването на делото / чл. 10 ГПК /. Докладът е насочен да ориентира страните при упражняване на техните процесуални права. Регламентацията на дължимите от съда процесуални действия по докладване на делото е императивна и пропускът на първоинстанционния съд да извърши доклад, респективно извършването на непълен или неточен доклад, се квалифицира като нарушение на съдопроизводствените правила. В случай, че във въззивната жалба или отговора страната се позове на допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, а дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Отсъствието, непълнотата или неточността на доклада и дадените указания по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК представляват извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство. Аналогично на задълженията му при изготвянето от първоинстанционния съд на непълен или неточен доклад по делото, при изготвен неправилен такъв - поради неправилното възприемане на предявения иск като редовен, въззивният съд дължи да процедира в съответствие с приетото в т. 2 на ТР № 1/2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС - оставя без движение исковата молба, а след като нередовността бъде отстранена и в случай, че се направят кореспондиращи на уточнението на обстоятелствената част на иска доказателствени искания – допуска събирането им. В случая въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения. След като от една страна е констатирал, че не са допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада и разпределението на доказателствената тежест, а от друга, че доказателствените искания не кореспондират с внесените пред въззивната инстанция уточнения по иска, отнасящи се единствено до обосновка как е формираната цената на иска за имуществените вреди, въззивният съд е обосновал извод, че не са налице предпоставките на чл.266, ал.3 ГПК за допускане събирането на сочените от страната доказателства. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, а ответната страна е не е взела становище по жалбата и съответно не е направила искане за присъждане на такива. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,