Определение № 251 от 10.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 2/2013 г.

Производство по чл. 274, ал. 2, изр. 2-ро ГПК. Образувано е по частна жалба на адв. В.Щ. като пълномощник на Й. Д. Левова против определение № 369/15.11.2012 год., постановено по гр.д. №803/2012 год. на Върховният касационен съд, І г.о., с което е върната касационната жалба на Й. Д. Левова срещу въззивно решение от 05.07.2012 год. по гр.д. №2267/2011 год. на Софийски градски съд, Г.о. ІІ въз. състав. Присъдени са разноски. В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното определение. Иска се неговата отмяна и връщане на делото за преценка допустимостта на касационното обжалване по подадената касационна жалба. Претендират се разноски. Ответникът В. Т. М. чрез процесуалния си представител – адв. Т. оспорва частната жалба в писмен отговор по делото. Частната жалба е подадена в срока по чл. 275 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт съгл. чл. 274,ал.2, изр. 2 ГПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. За да постанови обжалваното определение съставът на ВКС, І ГО е приел, че цената на предявения иск, определена въз основа на представеното пред първата инстанция удостоверение за данъчната оценка на процесния имот, е в размер на 8 111,20 лв. / 7 377,80 лв. за жилището и 733,40 лв. за 20/356 ид. части от дворното място /. Доколкото производството по делото е започнало при действието на ГПК /1952 год. - отм./ при определяне цената на иска съдът е съобразил разпоредбата на чл. 55,ал. 1б. „б” ГПК/ отм./ съгласно която по искове за собственост цената на иска представлява ¼ от данъчната оценка на имота, която в случая възлиза на сумата 2 027,80 лв. Доколкото цената на иска определена по посочения начин е под 5000 лв.,съдът е приел, че въззивното решение с оглед разпоредбата на чл. 280,ал.,ал.2 ГПК в приложимата редакция / Д в. бр. 100/21.12.2010 год. в сила от 21.12.2010 год. / не подлежи на касационно обжалване. На това основание касационната жалба е недопустима и подлежи на връщане. Определението е правилно. Цената на иска се определя при подаване на исковата молба. В случая доколкото исковата молба е подадена на 28.02.2008 год., при определяне цената на иска са приложими правилата на ГПК / отменен / - в случая разпоредбата на чл.55,ал.1,б.”б” ГПК. Съгласно цитираната правна норма цената на иска съставлява ¼ от данъчната оценка на имота, която въз основа на представеното по делото удостоверение съдът правилно е определил в размер на сумата 2 027,80 лв. Предвид обстоятелството, че касационната жалба е подадена на 31.07.2012 год., правилно е прието, че, е приложима нормата на чл. 280,ал.2 ГПК в редакцията и след изменението с Д.В. бр.100/2010 год., в сила от 21.12.2010 год. / по аргумент за противното от пар.25 на ПЗР на ЗИДГПК / Д.В. бр. 100/21.12.2010 год./. С оглед на това изводът, че цената на иска е под минимума, с който законът свързва процесуалната допустимост на касационното обжалване, е правилен. Несъстоятелни са въведените в частната жалба доводи, че цената на иска в настоящата хипотеза се определя от ищеца. Съгласно разпоредбата на чл.56 ГПК/ отм./, чл. 70 ГПК / нов/ цената на иска се посочва от ищеца. Последното не означава обаче, че същата се определя по обвързващ съда начин от него. В зависимост от иска, който е предявен, неговата цена се определя по съответните правила на ГПК. В случая делото е образувано по ревандикационен иск за имот с пр. осн. чл. 108 ЗС, който е оценяем и неговата цена се определя по правилата и разпоредбите, които са били съобразени от предходния тричленен състав на ВКС. По изложените съображения обжалваното определение следва да се остави в сила. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на 3-то г.о