Определение № 361 от 10.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2944/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 9154/24.06.2020 година, подадена от Прокуратурата на Република България и втора такава с вх. № 71 451/23.07.2020 година, подадена от А. М. Д., двете против решение № 1244/15.06.2020 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 8-ми състав, постановено по гр. д. № 5191/2019 година. С обжалваното решение съставът на Софийския апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение № 6326/28.08.2019 година на Софийски градски съд, І-во гражданско отделение, 2-ри състав, постановено по гр. д. № 1682/2017 година в частта му, с която е уважен предявения от А. М. Д. против Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за сумата от 20 000.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди и за сумата от 19 500.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени от него имуществени вреди, в резултат от незаконното му обвинение в извършване на престъпление по чл. 212, ал. 5, във връзка с чл. 212, ал. 3 и чл. 212, ал. 1, във връзка с чл. 321, ал. 3, пр. 2, във връзка с ал. 2, във връзка с ал. 1, във връзка с чл. 26, ал. 1 от НК по досъдебно производство № 1/2010 година на ОСО при Окръжна прокуратура Ловеч, заедно със законната лихва върху сумите, считано от 30.09.2014 година до окончателното плащане, като за разликата над уважения размер от 20 000.00 лева до пълния претендиран такъв от 250 000.00 лева искът за неимуществени вреди е отхвърлен. Със същото решение първоинстанционното такова е било обезсилено в частта му, с която е бил отхвърлен предявения от А. М. Д. против Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 7 от ЗОДОВ за заплащане на сумата от 50 000.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени от нето неимуществени вреди, в резултат от незаконното използване по отношение на него на специални разузнавателни средства по досъдебно производство № 1/2010 година на ОСО при Окръжна прокуратура Ловеч, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 30.09.2014 година до окончателното плащане, като е прекратено производството по делото в тази му част. В касационната жалба на Прокуратурата на Република България е посочено, че въззивното решение на Софийския апелативен съд, в осъдителната му част, е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано Твърди се, че въззивният съд не е съобразил в достатъчна степен всички установени по делото факти от значение за спорното правоотношение, както и че от събраните доказателства не може да се направи извод за пряка причинна връзка между наказателното производство и заболяването на Д.. Сочи се, че не са анализирани показанията на разпитаните по делото свидетели с оглед на възможната им заинтересованост. Извън вниманието на въззивния съд бил останал икономическия стандарт в страната. Въззивният съд не е съобразил всички обстоятелства и не е изложил мотиви, в каква степен и с каква продължителност са засегнати правата на Д.. Били направени погрешни изводи за обема, интензитета и паричния еквивалент на търпените от Д. неимуществени вреди. Излагат се твърдения, че присъденото обезщетение за тези вреди е прекомерно завишено и не съответства на реално претърпените вреди, поради което е нарушен принципа на справедливост по чл. 52 от ЗЗД. Сочи се, че въззивният съд не е изложил мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между обстоятелствата, които според него обуславят неимуществените вреди и тези вреди, като не е посочено и значението на всяко едно от тези обстоятелства за определяне размера на обезщетението. Освен това направената от съда оценка на тези обстоятелства била неправилна. Поискано е обжалваното решение да бъде отменено в осъдителната му част и да се постанови ново такова, с което размерът на присъденото на А. М. Д. обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ да бъде намален, а претенцията за претърпени имуществени вреди да бъде отхвърлена изцяло. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Прокуратурата на Република България е посочила, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Ответникът по тази касационната жалба А. М. Д. е подал отговор на същата с вх. № 72 137/04.08.2020 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 1244/15.06.2020 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 8-ми състав, постановено по гр. д. № 5191/2019 година в оспорваната от Прокуратурата на Република България част и такова не трябва да се допуска, а ако се допусне жалбата се оспорва като неоснователна и се иска оставянето и без уважение, като въззивното решение бъде потвърдено в оспорваната с нея част. В подадената от А. М. Д. касационна жалба въззивното решение се обжалва в частта му, с която искът за обезщетение за претърпените неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над уважения до пълния претендиран размер от 250 000.00 лева. Твърди се, че в тази част решението на Софийския апелативен съд е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано, като е поискано същото да бъде отменено и да се постанови друго, с което искът да бъде уважен до пълния претендиран размер. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, А. М. Д. твърди, че са налице предвидените в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Ответникът по тази касационна жалба Прокуратурата на Република България не е подала отговор на същата, както и не е изразила становище по допустимостта и основателността й. Прокуратурата на Република България е била уведомена за обжалваното решение на 18.06.2020 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 9154/24.06.2020 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. А. М. Д. е бил уведомен за обжалваното решение на 24.06.2020 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 71 451/23.07.2020 година, като е подадена по пощата на 21.07.2020 година. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК, е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, като е частично допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: Съставът на Софийския апелативен съд е приел, че първоинстанционното решение на Софийски градски съд било валидно, но недопустимо в частта, в която бил отхвърлен искът с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 7 от ЗОДОВ за заплащане на заместващо обезщетение за причинени неимуществени вреди от незаконно използване на специални разузнавателни средства. Тъй като в исковата молба не били наведени фактически твърдения, че процесните специални разузнавателни средства незаконно били използвани извън процесното досъдебно производство, с оглед на обстоятелството, че при незаконно обвинение и използваните в същото наказателно производство СРС също щели да бъдат незаконни въззивният съд бил дал възможност на А. М. Д. да изясни дали иска при преценка обема на имуществената отговорност на Прокуратурата на Република България за причинените от незаконното обвинение неимуществени вреди да се вземе предвид обстоятелството, че срещу него са използвани специални разузнавателни средства (при определяне в съвкупност на това обезщетението за причинените му неимуществени вреди от незаконното обвинение) или поддържа предявения иск с дадена от първата инстанция правна квалификация чл. 2, ал. 1, т. 7 от ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди от твърдяното незаконосъобразно използване на специални разузнавателни средства. Д. бил уточнил, че не бил предявен и не се поддържал самостоятелен деликтен иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОДОВ за заплащане на заместващо обезщетение за незаконно използване на специални разузнавателни средства, а вредите от незаконно използваните СРС (те винаги били незаконни при повдигнато незаконно обвинение, бил е настоящият случай)-по същия начин се квалифицирало и взимането на мярката за неотклонение при незаконно обвинение. Затова съдът не бил сезиран с отделен иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 7 от ЗОДОВ, а всички неимуществени вреди от незаконното използване на СРС следвало да се вземат предвид при определяне на глобалното обезщетение за причинените неимуществени вреди от незаконно повдигнатото обвинение срещу Д.. Поради тези правни съображения въззивният съд достигал да правния извод, че в отклонение от диспозитивното начало (аргумент от чл. 6, ал. 2 от ГПК, във връзка с чл. 2 от ГПК) първоинстанционният съд се бил произнесъл по непредявен иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 7 от ЗОВОД, поради което в тази част решението на СГС трябвало да бъде обезсилено, а съдебното производство прекратено. Въззивният съд е изложил съображения, че не било спорно между страните, а и от събраните по делото доказателства се установявало правнорелевантното обстоятелство, че Д. бил привлечен като обвиняем на 31.03.2010 година (след като е бил задържан от полицейските органи за 24 часа) за извършване на следното престъпно деяние: чрез използване на документи с невярно съдържание-две фактури, бил получил без правно основание чуждо движимо имущество по договор за безвъзмездна помощ, като имуществото било от фондове, принадлежащи на ЕС, с намерение да ги присвои, причинявайки имуществена вреда в особено големи размери, представляващо особено тежък случай-престъпление по чл. 212, ал. 5 от НК, във връзка с чл. 212, ал. 3 от НК и чл. 212, ал. 1 от НК. С постановление за привличане на обвиняем на следовател в ОСО при Окръжна прокуратура Ловеч това обвинение било прецизирано, като било уточнено, че придобитите без правно основание парични средства били на стойност от 60043.20 лева. С постановление от 17.09.2010 г. на следовател от НСлС и следовател от в ОСО при Окръжна прокуратура Ловеч. Д. бил привлечен като обвиняем за извършване на следните престъпни деяния: 1) за периода от 30.11.2006 година до 12.02.2009 година като управител на „М.“ ООД [населено място] при условията на продължавано престъпление като извършител в съучастие с други две лица чрез съставяне и използване на документи с невярно съдържание бил получил без правно основание сумата от 49810.82 € по договор за безвъзмездна помощ по програма „ФАР“, с намерение да ги присвои, като документната измама била в особено големи размери и представлява особено тежък случай-престъпление по чл. 212, ал. 5, във връзка с ал. 3, пр. 1, във връзка с ал. 1, пр. 1, във връзка с ал. 2, пр. 1, във връзка с чл. 26, ал. 1, във връзка с чл. 20, ал. 2 от НК; 2) за периода от 30.08.2007 година до 29.02.2008 година като управител на „М.“ ООД [населено място] при условията на продължавано престъпление като извършител в съучастие с други две лица чрез съставяне и използване на документи с невярно съдържание бил получил без правно основание сумата от 150 000.00 лева, с намерение да ги присвои, като документната измама била в особено големи размери и представлявала особено тежък случай-престъпление по чл. 212, ал. 5, във връзка с ал. 3, пр. 1, във връзка ал. 1, пр. 1, във връзка с ал. 2, пр. 1, във връзка с чл. 26, ал. 1, във връзка с чл. 20, ал. 2 от НК и 3) за периода от 30.11.2006 година до 12.02.2009 година бил участвал в организирана престъпна група, организирана с цел да извършват съгласувано в страната престъпления по чл. 212, ал. 5, във връзка с ал. 3, пр. 1, във връзка ал. 1, пр. 1, във връзка с ал. 2, пр. 1, във връзка с чл. 26, ал. 1, във връзка с чл. 20, ал. 2 от НК-за извършване на по-горе описаните престъпни деяния-престъпление по чл. 321, ал. 3, пр. 2, във връзка с ал. 2, във връзка с ал. 1, във връзка с чл. 26, ал. 1, във връзка с чл. 20, ал. 1 от НК. Не било спорно между страните, а и от събраните по делото доказателства се установявало правнорелевантното обстоятелство, че на 31.03.2010 година по отношение на Д. била взета мярка за неотклонение „задържане под стража“, като до 04.04.2011 година тази мярка за процесуална принуда не била изменяна, т. е. незаконно обвиненият бил незаконно задържан за един дълъг период от време-11 месеца и 19 дена. След изменение на най-тежката мярка за неотклонение „задържане под стража“ Д. е бил с мярка за неотклонение „домашен арест“ общо за период от 53 дни, т. е. човешкото право на незаконно обвинения за свободно придвижване било ограничено в един продължителен период от време-повече от 13 месеца. След използване на предоставената правна възможност на А. М. Д. за предприемане на мерки за ускоряване на производството с влязло в същия ден определение от 30.09.2014 година на основание чл. 369, ал. 2 от НПК (в релевантната редакция) СпНС бил прекратил наказателното производство по д. п. № 1/2010 година по описа на ОСО при Окръжна прокуратура Ловеч, пр. пр. № 773/2012 година по описа на С ., образувано и водено срещу Д. за процесните престъпления по чл. 212, ал. 5 НК-тъй като в дадения от съда на прокурора 3-месечен срок делото не било внесено в съда, или в този срок не било прекратено наказателното производство. В диспозитива на това определение било изяснено, че с определение от 22.11.2013 година на СпНС спрямо А. М. Д. са отменени мярката за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 10 000.00 лева и мярката за процесуална принуда „забрана за напускане пределите на Република България“. Наказателното преследване срещу Д. продължило за периода от 31.03.2010 година до 30.09.2014 година, т. е. 4 години и 6 месеца. От събраните по делото писмени доказателствени средства, включително и от служебно извършената проверка в публичния електронен ТР при Агенцията по вписванията [населено място], се установявало, че А. М. Д. от 2008 година до настоящия момент бил управител на „М.“ ООД [населено място]. Тъй като последното получено брутно възнаграждение от Д. като управител на това търговско дружество-към момента на взимане на мярката за неотклонение „задържане под стража“ по релевантното наказателно производство, било в размер на сумата от 1608.00 лева, въз основа на нея вещото лице от изслушаната по делото съдебно-икономическа експертиза било изчислило глобалния размер на неполученото брутно възнаграждение за процесния период (с намаляване на полученото брутно възнаграждение за март 2010 година и април 2010 година-по 1608.00 лева за всеки един от тези два месеца), който възлизал на сумата от 21 625.46 лева, включваща: 1) 15 722.84 лева-нетно възнаграждение; 2) осигурителни вноски за ДОО и ДЗПО-4307.48 лв. и 3) вноски за здравно осигуряване-1595.14 лева. Съставът на Софийския апелативен съд приел, че предявеният осъдителен иск за заплащане на обезщетение за причинените неимуществени вреди от незаконното обвинение бил доказан по своето основание-изяснените от свидетелите изменения в социалното общуване на А. М. Д. (хората от по-широката социална среда го отбягвали, а той живеел в сравнително малък град, в който хората се познават и тяхното по-предпазливо отношение го гнетяло), в неговото психично състояние (станал угрижен, депресиран, потиснат, по-затворен и вглъбен), в неговия професионален статус (за един продължителен период от време, съвпадащ с наложените му мерки за неотклонение „задържане под стража“ и „домашен арест“-около 13 месеца, той не могъл да изпълнява своите правни задължения като управител на търговско дружество, което имало значителен пазарен дял от производството и продажбата на хляб в [населено място], били необходима последица от незаконното обвинение за престъплението, за което Д. бил обвинен, т. е. изживеният стрес, психическо напрежение и емоционална потиснатост били в причинно-следствена връзка с незаконно обвинение за тежко престъпление, за което се предвиждало наказание лишаване от свобода от 10 до 20 години. Тъй като неимуществените вреди, които представляват неблагоприятно засягане на лични, нематериални блага не можели да бъдат възстановени, предвиденото в закона обезщетение не било компенсаторно, а заместващо и се определяло съобразно критериите, предписани в правната норма на чл. 52 ЗЗД-по справедливост от съда. Съгласно ППВС № 4/23.12.1968 година понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не било абстрактно понятие. То било свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябвало да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. При определяне на това заместващо обезщетение следвало да се вземе предвид обстоятелството, че А. М. Д. бил незаконно обвинен в извършване на тежко престъпление, за което се предвижда тежко наказание-лишаване от свобода от 10 до 20 години; бил е обвиняем в един сравнително дълъг (неразумен) за процесното наказателно производство период от време-4 години и половина, като бил внасян обвинителен акт в съда, но съдебното производство е било прекратено и делото върнато на прокуратурата, а наказателното производство било прекратено в неговата досъдебна фаза, но едва след като самият незаконно обвинен бил упражнил своето субективно право по чл. 369, ал. 2 от НПК (в релевантната редакция)-тъй като в дадения от съда на прокурора 3-месечен срок делото не е внесено в съда, или в този срок не било прекратено наказателното производство; 13 месеца бил търпял ограничение на основните му човешки права на свобода и свободно придвижване, уредени в 30, ал. 1 от КРБ и чл. 35, ал. 1 от КРБ, чрез налагане на най-тежките мерки за процесуална принуда „задържане под стража“ (11 месеца и 9 дни) и „домашен арест“ (53 дни), което не само го било възпрепятствало да осъществява социални контакти, но явяването му пред досъдебните органи за осъществяване на множество съдопроизводствени действия го било ангажирало физически и емоционално. От друга страна, за един сравнително дълъг период от време-до 22.11.2013 година, поради наложената му принудителна административна мярка „забрана за напускане пределите на Република България“ бил търпял ограничения за свободно преминаване на границите на страната. Нещо повече, използваните специални разузнавателни средства, които поради прекратяване на процесното досъдебно производство, се явявали незаконни, значително били накърнили неговата лична, интимна сфера, като проведените чувствителни за неговата личност разговори с неговите защитници и съпруга били станали достояние на разследващите органи-това обстоятелство обективно предизвиквало у всеки човек омерзение и естествено усещане за непреодолим контрол върху неговите действия и съкровени мисли, което неминуемо засягало в значителна степен неговия душевен мир. А. М. Д. тежко преживял социалното изолиране в ареста, като възприемал обвинението за несправедливо-това било породило неговото решение за обявяване на „гладна стачка“. Депресивното състояние на А. М. Д. било продължило 2-3 години след прекратяване на процесното наказателно производство, но то не било трайно, а вече било преодоляно, като в момента той бил психически стабилен. При престоя си в ареста Д. не бил напълно социално изолиран, тъй като често бил посещаван от неговата съпруга и другите защитници, като непрестанно се чувствал тяхната морална подкрепа, т. е. в тях и в цялото му семейства той намирал упование и надежда за по-нататъшния живот. Останало недоказано наведеното фактическо твърдение, че описаните в исковата молба заболявания били в причинно-следствена връзка с процесното незаконно наказателно преследване-напротив, от приетата като компетентно изготвена комплексна съдебномедицинска експертиза по несъмнен начин било изяснено, че генезисът на тези заболявания се е породил в един по-ранен период. При определяне справедливия размер на заместващото обезщетение за причинените на Д. неимуществени вреди от незаконното обвинение въззивният съд следвало да вземе предвид като съществен стресогенен фактор продължителния му престой в ареста, който бил повлиял върху симптомите на тези заболявания, което било задълбочило неговото чувство на безпомощност, отчаяние и потиснатост. При съобразяване на всички обстоятелства-тежестта на престъплението, за което било повдигнато обвинение (то било „тежко“ по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК, тъй като за неговото извършване се предвиждало наказание лишаване от свобода от 10 до 20 години), продължителният (неразумният, 4 години и 6 месеца и то преимуществено в досъдебната фаза) срок на висящност на наказателното производство, преживеният стрес и дискомфорт в социалното общуване, изживяната потиснатост, породената угриженост, затвореност и вглъбеност, което водело до психологически дискомфорт и страдания, ограниченията в неговата лична и професионална сфера, въззивният съд приемал, че заместващото обезщетение на А. М. Д. за причинените му от незаконното обвинение неимуществени вреди било в размер на сумата от 20 000.00 лева. В този смисъл, деликтният иск, въз основа на който било образувано настоящото съдебно производство, трябвало да бъде уважен за сумата от 20 000 лева, а да бъде отхвърлен за разликата до пълния му предявен размер от 250 000.00 лева. Било установено се, че преди момента, в който срещу Д. била взета най-тежката мярка за неотклонение „задържане под стража“, той бил управител на „М.“ ООД [населено място] и получавал възнаграждение по договора за управление на това търговско дружество-брутно в размер на сумата от 1608.00 лева месечно (в един продължителен период от време от октомври 2009 година до април 2010 година.). От публичния електронен ТР при Агенцията по вписванията [населено място] се изяснявало, че и след изменение на мярката за неотклонение „задържане под стража“, съответно „домашен арест“ в „парична гаранция“ А. М. Д. продължил да бъде управител на „М.“ ООД [населено място]. Не било спорно обстоятелството, че той бил възобновил своята професионална деятелност като управител на това търговско дружество след периода от 12.05.2011 година, като бил получавал отново уговореното възнаграждение. Затова единствената причина Д. да не получава уговореното възнаграждение в размер на 1608.00 лева месечно за полагане на труд на длъжността „управител“ на „М.“ ООД [населено място] било наложното по процесното досъдебно производство ограничение в неговото свободно придвижване, т. е. взимането на най-тежката мярка за неотклонение „задържане под стража“, заменена впоследствие в „домашен арест“, които били действали през релевантния период (от 31.03.2010 година до 12.05.2011 година). Порази тези правни съображения искът за заплащане на компенсаторно обезщетение за причинените на незаконно обвинения имуществени вреди бил доказан по своето основание. По отношение размера на дължимото обезщетението от въззивния съд била приета като компетентно изготвена и неоспорена от страните съдебно-икономическа експертиза, от която се установявало, че неполученото от Д. за периода от 31.03.2010 година до 12.05.2011 година като управител на „М.“ ООД [населено място] брутно възнаграждение възлизало на сумата от 21 625.46 лева (установявало се, че за част от исковия период-за 31.03.2010 година и за април 2010 година, той бил получил дължимото му се брутно възнаграждение). Съгласно чл. 35, т. 1 от ЗДДФЛ (тъй като претендираното обезщетение щяло бъде получено при действието на този закон, за правилното решаване на материалноправния спор трябвало да се приложи този нормативен акт), във връзка с чл. 13, ал. 1, т. 13, пр. последно от ЗДДФЛ (с аргумент от обратното основание) обезщетението за причинени имуществени вреди под формата на пропуснати ползи се включвало в облагаемия по този закон доход, поради което и този данък бил част от обема на имуществената отговорност за причинените вреди, които били причинени на Д.-те били пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение (аргумент от чл. 4, ал. 1 от ЗОДОВ). Но тъй като по възникналото публично правоотношение между НАП и А. М. Д. (за дължимостта на този данък) държавата била присъединен взискател по право (не по нейна молба)-аргумент от чл. 458 от ГПК, Прокуратурата на Република България при изплащане на дължимото обезщетение за причинените имуществени вреди под формата на пропуснати ползи (по реда на чл. 519, ал. 2 от ГПК-след предявяване на изпълнителния лист на съответния финансов орган на Прокуратурата на Република България) трябвало да изплати на НАП-чрез съответния съдебен изпълнител, дължимия данък върху дохода на Д., представляващ процесното компенсаторно обезщетение-като данъчната основа по смисъла на чл. 25, ал. 1 от ЗДДФЛ се изчисли след намаляване на облагаемата основа със задължителните осигурителни вноски, които били за сметка на физическото лице, по реда на КСО и на ЗЗО. Именно осигурителните вноски, подлежащи на внасяне във фондовете на НОИ и на НЗОК, били част от обема на имуществената отговорност на Прокуратурата на Република България за причинените имуществени вреди-под формата на пропуснати ползи, от незаконното обвинение, тъй като били в пряка причинно-следствена връзка с незаконното наказателно преследване-кредиторовият интерес на увреденото лице щял да бъде удовлетворен изцяло единствено ако за релевантния период се запазели неговите осигурителни права по КСО и ЗЗО, поради което претендираното компенсаторно обезщетение възлизало на брутното възнаграждение, което Д. щял да получи през исковия период, в случай че не бил незаконно задържан, съответно поставен под домашен арест вследствие на незаконното обвинение От приетата от въззивният съд като компетентно изготвена и неоспорена от страните съдебно-икономическа експертиза се установявало, че неполученото през релевантния период брутно възнаграждение от Д. като управител на „М.“ ООД [населено място] било в размер на сумата от 21 625.46 лева, но с оглед на основния правен принцип в българския граждански процес-диспозитивното начало (аргумент от чл. 6, ал. 2 от ГПК, във връзка с чл. 2 ГПК), искът за заплащане на компенсаторно обезщетение за причинените от незаконното обвинение имуществени вреди следвало да бъде уважен до предявения размер от 19 500.00 лева. Конкретните суми, които щели да бъдат заплатени на А. М. Д.-поради обстоятелството, че държавата била присъединен по право взискател, били въпрос на изпълнителното, а не на съдебното производство. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Прокуратурата на Република България иска допускането на решението на Софийския апелативен съд по правния въпрос за задължението на съда да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта, който въпрос е бил разрешен в противоречие с т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 година. Освен това се твърди, че въззивният съд е разрешил и правния въпрос за наличието на причинна връзка между незаконното обвинение и твърдените вреди в противоречие със задължителните указания по т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС. На последно място се сочи, че с обжалваното решение въпросът за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви въз основа на установените по делото факти и обстоятелства, като при това обсъди всички твърдения и възражения на страните и отговори на тях е разрешен в противоречие с установеното в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2001 година на ОСГК на ВКС задължение за това. Във връзка с последното твърдение се сочи, че въззивният съд не е изложил мотиви за съществуването на причинно-следствена между незаконното обвинение и причинените вреди. Освен това е поискано допускането на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд и по материалноправния въпрос за определянето на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и за това как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД. Твърди се, че този въпрос е разрешен в противоречие с решение № 172/12.07.2017 година, постановено по гр. д. № 4357/2016 година и решение № 162/13.08.2018 година, постановено по гр. д. № 3190/2017 година, двете по описа са ВКС, ГК, ІV г. о. От своя страна с изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК А. М. Д. е поискал допускането на обжалваното решение на Софийския апелативен до касационен контрол по отношение на правните въпроси за това следва ли да бъдат подложени на самостоятелна преценка събрания пред двете инстанции фактически и доказателствен материал, свързан с незаконното използване на специални разузнавателни средства в хода на наказателното производство срещу ищеца, както и излагането на собствени фактически и правни доводи от въззивния съд по съществото на спора, свързани с това, с оглед на критериите за справедливо обезщетение, съобразно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД и за процесуалното задължение на съда да обсъди всички установени по делото обективно съществуващи обстоятелства и да отрази своята преценка относно тяхното значение за определяне на размера на обезщетението. Излагат се съображения, че по отношение на тези въпроси обжалваното въззивно решение на Софийския апелативен съд противоречи на ППВС № 4/23.12.1968 година и на ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2000 година на ОСГК на ВКС. Във връзка с поставените от Прокуратурата на Република България в изложението й по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси трябва да се има предвид, че въпросите за задължението на съда да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта и за това да изложи собствени мотиви въз основа на установените по делото факти и обстоятелства са включени в предмета на делото, били са разглеждани от въззивния съд и са обусловили решението му. Отразеното в т. ІІ от мотивите на ППВС № 4/23.12.1968 година становище на Пленума на ВС е намерило израз в т. 11 от диспозитива на същото ППВС. Съгласно даденото в т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 година указание при определяне размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди като в мотивите към решенията си съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Това указание е доразвито с т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС, където е посочено, че обезщетение за неимуществени вреди се дължи и в случаите на частично оправдаване на лицето като същото се определя глобално по справедливост като се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които деецът е осъден, съпоставени с тези, за които е оправдан и като се вземат предвид особеностите на всеки конкретен случай. След съпоставката между посочената задължителна практика на Върховния касационен съд по посочените въпроси и възприетото от състава на Софийския апелативен съд разрешение на същите сегашния състав на ІV г. о. на ВКС намира, че при постановяване на решението си съставът на Софийския апелативен съд не се е отклонил от така установената практика. В случая са обсъдени и преценени всички, сочени от страните и реално установени по делото, обстоятелства имащи значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди като същите са посочени в мотивите на съдебния акт и е отразено значението им за определения размер на обезщетението. Обжалваното решение е съобразено и със задължителните указания по т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС за това, че обезщетение за вреди по ЗОДОВ се присъжда при наличието на причинно-следствена връзка с незаконното обвинение, в какъвто смисъл са и самите законови разпоредби. Преценявайки събраните по делото доказателства съставът на Софийския апелативен съд е достигнал до извода, че претендираните от А. М. Д. вреди са в причинно-следствена връзка с незаконното обвинение като в мотивите към решението си е обосновал съществуването на тази връзка именно в оглед на тези доказателства. Предвид на това не се констатира противоречие между обжалваното решение и ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС по въпроса за причинната връзка между незаконното обвинение и вредите, което се отнася и до заболяванията на Д.. Отчетено е че същите не са пряка последица от незаконните обвинения, но последните са предизвикали стрес, който е повлиял неблагоприятно на развитието им. Затова не може да се допусне касационно обжалване на въззивното решение и по този въпрос. Не е трябва да се допуска касационно обжалване на решението и по свързания с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2001 година на ОСГК на ВКС правен въпрос, тъй като въззивният съд е изложил мотиви, които се основават на собствената му преценка на фактите и доказателствата, а също така и по отношение на съществуването на причинна връзка между незаконното обвинение и претърпените от Д. вреди, поради което не е налице твърдяното от Прокуратурата на Република България противоречие. При това въззивният съд се е съобразил с установената практика задължаваща го при постановяването на решението си да обсъди всички доводи и възражения на сраните и да отговори на тях. Затова не са налице предвидените в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд. По отношение на въпроса свързан с определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и за това как се прилага общественият критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД следва да се има предвид, че както ППВС № 4/23.12.1968 година, така и ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС дават общи указания за начина, по който следва да процедира съда при определяне на размера на обезщетението и какви факти и доказателства трябва да бъдат взети предвид за това. Размерът на обезщетението обаче се определя конкретно за всеки отделен случай, като се вземат предвид специфичните за случая обстоятелства и установената по делото фактическа обстановка. Това води до възможността сходно за два случая на непозволено увреждане обстоятелство да има една тежест при определяне на размера на обезщетението по първото производство и друга тежест по второто производство. Обстоятелството, че размерът на обезщетението се определя конкретно за всеки отделен случай не дава възможност да бъде извлечено общо правило за определяне на конкретен размер на обезщетението при сходства между част от фактите и обстоятелствата по посочените от страните случаи, което да послужи за преценка на размера на обезщетението за неимуществени вреди при сходни случаи. Затова и твърдяното противоречие на въззивното решение с установената съдебна практика, не може да се извлича от определения с различните решения размер на обезщетението за неимуществени вреди. Поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на А. М. Д. също не обосновават допускането на въззивното решение на Софийския апелативен съд до касационно обжалване. По отношение на втория от поставените въпроси следва да се има предвид, че той се припокрива с поставените от Прокуратурата на Република България въпроси относно приложението на ППВС № 4/23.12.1968 година и ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2001 година на ОСГК на ВКС, поради което изложеното по-горе по отношение на тях намира приложение и по отношение на поставения от Д. втори въпрос. Що се касае до пълния от поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на А. М. Д. правни въпроси той също не обуславя допускането на въззивното решение на Софийския апелативен съд до касационно обжалване. По отношение на въпроса за обезщетението за неимуществени вреди от незаконното използване на специални разузнавателни средства въззивният съд е посочил, че то не следва да се определя отделно от обезщетението за неимуществени вреди от незаконното обвинение. Затова претърпените от незаконното използване на специални разузнавателни средства вреди, трябва да се вземат предвид при определяне на общото обезщетение за неимуществените вреди от незаконното обвинение. Въпросите за това, кои са обстоятелствата, които имат значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди могат да бъдат обсъждани и разрешавани на различни места в мотивите към решението, поради което след като въззивният съд е посочил, че вредите от незаконното използване на специални разузнавателни средства са част от обезщетението за вредите от незаконното обвинение, това сочи на извода, че първите вреди са взети предвид при определяне на общия размер на дължимото се от Прокуратурата на Република България обезщетение. С оглед на горното не са налице предпоставките за допускането на касационно обжалване на решение № 1244/15.06.2020 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 8-ми състав, постановено по гр. д. № 5191/2019 година по подадените против него от Прокуратурата на Република България касационна жалба с вх. № 9154/24.06.2020 година и от А. М. Д. касационна жалба с вх. № 71 451/23.07.2020 година, поради което такова не трябва да се допуска. Тъй като не се допуска касационно обжалване и по двете касационни жалби съдът намира, че не следва да се присъждат разноски на страните, а същите следва да останат така както са направени. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение