Определение № 3161 от 10.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 1375/2025 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Производството е образувано по касационна жалба на А. А. К. срещу решение № 2390/17.04.2025 г. по в. гр. д. № 12256/2022 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 9425/23.08.2022 г. по гр. д. № 40426/2021 г. на Софийски районен съд за осъждане на касаторката да заплати сума в размер на 17 847, 24 лв. – регресно вземане на Гаранционен фонд за платени на В. П. П. застрахователни обезщетения за неимуществени вреди.

Касаторката А. К. оспорва въззивното решение с твърдения, че същото страда от пороците, регламентирани в чл. 281, т. 3 ГПК. Съображенията са, че решението е постановено при допуснати съществени процесуални нарушения – въззивният съд не се е произнесъл по всички оплаквания, релевирани в жалбата, а именно: че не са налице права на В. П., в които Гаранционният фонд да може да встъпи, тъй като те са били погасени по давност; че касаторката не е пасивно легитимирана, тъй като по отношение на нея не е установено да носи вина за процесното ПТП; че Гаранционният фонд е платил включените в регресната претенция суми; че вина за несключване на застраховката „Гражданска отговорност“ има бащата на касаторката, а не тя, тъй като към релевантния момент е била непълнолетна; че сумата от 7 112, 65 лв. – разноски и лихви не се дължи, тъй като касаторката не е станала повод за образуване на изпълнителното дело; че Фондът не следва да черпи права от собствените си пропуски – да обезщети извънсъдебно всички вреди, претърпени от В. П.. Навежда се оплакване, че съдът е дал неправилна правна квалификация на претенцията – тя следва да бъде подведена под разпоредбата на чл. 288, ал. 12 КЗ /отм./, а не чл. 558, ал. 7 КЗ. В обжалваното решение съдът неправилно е приел, че отговорността на Фонда произтича не от обстоятелството, че А. К. не е сключил задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ за притежаваното от него ППС, а от обстоятелството, че превозното средство е било управлявано от трето лице – непълнолетната касаторка. Този извод на съда според жалбоподателката противоречи на закона и трайната практика на ВКС, в която се приема, че отговорността на Фонда произтича от несключване на задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ от собственика на автомобила. Отделно, въззивният съд непрецизно е приел наличие на солидарна отговорност между непълнолетния делинквент и неговите родители, което неудачно е мотивирал с разпоредбата на чл. 31, ал. 2 НК. В жалбата се изтъква и довод, че за вредите трябва да отговаря бащата на касаторката, с когото тя е живяла в едно домакинство към датата на инцидента. Оспорва се дължимостта на лихва върху сумата 3 642, 50 лв., сама по себе си представляваща законна лихва. Прави се позоваване на чл. 294, ал. 1 ТЗ с уточнението, че физическите лица не дължат лихви върху лихви.

В изложението на основания за допускане на касационно обжалване се релевира хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и се заявяват твърдения, че е налице отклонение от практика на ВКС. Поставят се следните въпроси:

1. Относно задължението на въззивния съд да се произнесе по всички оплаквания, посочени във въззивната жалба, както и да обсъди всички доводи, формулирани в представената от страната писмена защита.

2. „В производството по чл. 288, ал. 12 КЗ /отм./ Гаранционният фонд предявява ли свои собствени права, или в условията на суброгация встъпва в правата на увреденото лице, респ. може ли Фондът да притежава повече права от самото увредено лице?“

3. „От кое обстоятелство произтича отговорността на Гаранционния фонд по чл. 288, ал. 1, т. 2, б. „а“ КЗ /отм./ за вреди, причинени при ПТП – от несключването на задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ от собственика на автомобила, или от управлението на автомобила от трето лице?“

4. „За характера на отговорността по чл. 48, ал. 1 ЗЗД и възниква ли солидарна отговорност между непълнолетния делинквент и неговите родители?“

По първия въпрос се твърди отклонение от разрешението, дадено с ТР № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК, ВКС и доразвиваща го казуална практика. По втория въпрос се сочи противоречие с разрешенията, дадени в решение № 108 по т. д. № 384/2023 г. на I т.о., решение № 32 по т. д. № 522/2021 г., II т.о., решение № 127 по т. д. № 2835/2018 г. на I т.о., ВКС. Третият въпрос се обосновава с практика, обективирана в решение № 50064 по т. д. № 990/2022 г. на I т.о., решение № 8 по т. д. № 2144/2020 г. на I т.о., ВКС. Последният въпрос е мотивиран с неспазване на разясненията, дадени в решение № 42 по гр. д. № 4241/2022 г. на I г.о., решение № 270 по гр. д. № 916/2016 г. на IV г.о., решение № 463 по гр. д. № 6305/2013 г. на IV г.о., ВКС. С оглед изложените твърдения се претендира постановяване на акт, с който въззивното решение да бъде отменено и постановено друго такова, с което искът срещу касаторката да бъде отхвърлен. Претендира се присъждане на съдебни разноски.

Ответникът по касация Гаранционен фонд оспорва да са налице основания за селектиране на въззивното решение с цел осъществяване на касационен контрол, евентуално оспорва основателността на касационната жалба. Счита въззивното решение за правилно. Защитава тезата, че правото на Гаранционния фонд спрямо регресно задълженото лице възниква с плащането и това е началният момент, от който започва да тече давностният срок. Позовава се на съдебна практика. Относно наличието на пасивна легитимация в полза на касаторката ответник по иска, се позовава на ППВС № 7/1959 г., решение по гр. д. № 430/1977 г., решение № 1589/2011 на IV г.о. и решение по гр. д. № 171/2011 г. на IV г.о. Моли да не бъде допуснат касационен контрол на обжалваното решение, евентуално то да бъде оставено в сила с присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв.

С молба от 11.07.2025 г. касаторката е направила искане за спиране на производството по настоящото дело до произнасяне на ВКС с решение по тълк. дело № 1/2024 г. на ОСГТК, ВКС.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт и отговаря на изискванията за редовност, поради което се явява процесуално допустима.

Производството е образувано по претенция на Гаранционен фонд за осъждане на ответницата А. К. в качеството й на делинквент да заплати сума по регресно вземане на ищеца.

За да потвърди осъдителното решение на Софийски районен съд, състав на Софийски градски съд напълно е споделил неговите фактическите и правни изводи по силата на чл. 272 ГПК е препратил към мотивите на постановения съдебен акт. Очертал е спорните въпроси, предмет на въззивното производство: дали ответницата е материално легитимирана да отговаря по предявения иск, при условие, че към датата на виновно причиняване на ПТП е била непълнолетна; дали вземането на Гаранционен фонд за изплатени обезщетения на пострадалите лица към датата на предявяване на исковата молба по настоящото дело е погасено по давност. В същото време, въззивният съд е посочил фактите, по които липсва спор между страните: вследствие причинено от К. ПТП на В. П. П. са причинени травматични увреждания, за които с влязло в сила решение № 131/04.11.2020 г. т.д. № 2645/2019 на ВКС, ТК, Гаранционният фонд е бил осъден на основание чл. 288, ал. 1, т. 2, б. „б“ КЗ /отм./ да заплати на пострадалото лице обезщетение в размер на 9 000 лв., ведно със съответните разноски по делото /за които частично са влязли в сила решение № 3945/18.06.2018г. на СГС и решение № 2142/02.09.2019 г. по гр.д. № 5724/2018 г. на САС/; в приключилото исково производство ответницата е била привлечена като трето лице помагач на страната на Гаранционен фонд по реда на чл. 219, ал. 1 ГПК, но срещу нея не са били предявени обратни искове; към датата на ПТП - 08.06.2013 г., А. А. К. е била непълнолетна - на 17 години.

По спорните въпроси в решението Софийски градски съд е изложил съображения, че предявеното регресно право е станало изискуемо в момента, в който Гаранционният фонд е заплатил заместващото обезщетение на пострадалия – в случая след датата 01.01.2016 г., поради което е квалифицирал иска по действащия КЗ – чл. 558, ал. 7 КЗ. Отчел е обстоятелството, че текстът на двете разпоредби е идентичен и предходната съдебна инстанция е разгледала всички заявени от ищеца и ответницата релевантни факти. Позовавайки се на съдебна практика, съставът е определил кои разходи представляват обичайни такива, а именно необходимите за установяване механизма на ПТП, вида и обема на претърпените от увредените лица вреди - лихви, такси, разноски, адвокатски възнаграждения в съдебното производство по предявения от пострадалия пряк иск срещу Фонда, но не и такси, разноски, лихви, възникнали в хода на изпълнителното производство. По възражението на ответницата за липса на пасивна легитимация съдът по същество на спора е формирал извод, че отговорността на родителите на непълнолетните делинквенти съществува самостоятелно и паралелно с отговорността на последните. Увреденият има право на избор дали да насочи иска си за обезщетяване на причинените му вреди срещу прекия причинител, срещу родителите му или солидарно към всички отговорни. Ако непълнолетният не е неспособен по смисъла на чл. 47 ЗЗД да разбира или да ръководи постъпките си, отговаря и лично за деликта, който е причинил. В решението съставът се е позовал на ППВС № 7/1959 г., решение гр. д. № 430/1977 г. на ВС, определение № 342/06.04.2009г. по гр. д. № 428/2009г. на IV г.о. на ВКС, решение по гр. дело № 1589/2011 г. на ВКС, IV г.о., решение по гр. дело № 171/2011 г. на ВКС, IV г.о. След като е разгледал правопогасяващото възражение на ответницата за изтекла погасителна давност, съдът е намерил същото за неоснователно, като е приел, че за регресните искове важи петгодишният давностен срок, а течението му започва от момента на изплащане на обезщетението на правоимащите лица. Като е преценил, че извършеното извънсъдебно плащане е от датата 07.12.2016 г., а по осъдителните решения - от 2021 г., съставът е мотивирал извод, че заявената от Фонда претенция не е погасена по давност.

Липсват основания за селектиране на въззивното решение с цел осъществяване на касационен контрол.

Според разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК, т. е. този въпрос следва да е в корелация с решаващите мотиви на въззивния съд. При липса на формулиран въпрос, който да отговаря на тези критерии, не се допуска контрол по същество за преценка правилността на въззивния акт.

Първият поставен въпрос, макар да покрива общата селективна предпоставка, не е разрешен от въззивния съд в отклонение от практиката на ВКС, тъй като в обжалваното въззивно решение са обсъдени всички, наведени във въззивната жалба оплаквания. Посоченото едва в касационното производство ново твърдение, а именно, че вина за несключване на застраховката „Гражданска отговорност“ има бащата на касаторката, не може да послужи като основание за достъп до касационно обжалване. А дори да бъде допуснато такова, няма как касационната инстанция за пръв път да разгледа оплаквания, с които въззивният съд не е бил сезиран. Следва да бъде разяснено, че касационното производство не може да се използва като средство за саниране на процесуални пропуски, допуснати от страната.

Вторият въпрос също не може да послужи като основание за достъп до касационен контрол, тъй като в съответствие с приложимата в случая разпоредба на чл. 288, ал. 12 КЗ /отм./ (виж решение № 137/2025 г. по т. д. № 1787/24 г., I т.о., ВКС), аналогична на чл. 558, ал. 7 КЗ, съставът на Софийски градски съд е изследвал всички предпоставки за възникване на регресното право в полза на Гаранционен фонд и е процедирал в съответствие с цитираната от касатора съдебна практика /решение № 32/2022 г. по т. д. № 522/2021 г., решение № 127/2019 г. по т. д. № 2835/2018 г. на I т.о. и др./. Регресните и суброгационни права на Фонда са следствие на извършеното от него обезщетяване на пострадало от ПТП лице за причинените му имуществени и неимуществени вреди, за репариране на които липсва друго задължено лице. Този въпрос е поставен във връзка със заявените оплаквания за погасяване по давност на вземането, което пострадалата П. е имала към К.. Въпросът не държи сметка за наличието на разрешен между пострадалата и Гаранционния фонд правен спор, страна по който е била касаторката К.. Постановеното в резултат на този правен спор съдебно решение № 131/2020 г. по т. д. № 2645/2019 г. на ТК, ВКС е скрепено със сила на пресъдено нещо, съответно в този процес К. като подпомагаща страна е следвало да наведе възраженията си за изтекъл давностен срок по отношение на вземането, заявено от пострадалата П.. Що се отнася до противопоставеното възражение за погасено право на Фонда срещу делинквентката, настоящият състав съобразява, че Софийски градски съд е постановил решението си, изцяло в съответствие с релевантната практика, цитирана и от касаторката /илюстрация на която е решение № 127/2019 г. по т. д. № 2835/2018 г. на I т.о., ВКС/.

Третият въпрос е тенденциозно поставен и няма връзка с мотивите на въззивното решение, поради което касационната инстанция в настоящия си състав счита, че той не удовлетворява общата селективна предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Отделно, пряк отговор на въпроса произтича от разпоредбата на чл. 288, ал. 2, б. „а“ КЗ /отм./, в която са посочени предпоставките за ангажиране отговорността на Фонда. В настоящото производство касационната инстанция няма правомощието да преценява дали установените от въззивния съд факти правилно са субсумирани под приложимата правна норма, а това е дейност, която е дължима след положителната селекция на въззивното решение с цел извършване на инстанционен контрол.

Последният въпрос също не удовлетворява критерия по чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен с т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС, тъй като по делото претенцията на Гаранционен фонд не е насочена срещу родителите на делинквента, а плащане се търси единствено от нея, т. е. липсва необходимост от преценка какъв е характерът на отговорността по чл. 48 ЗЗД и дали възниква солидарна отговорност между родителите и непълнолетното им дете за обезщетяване на причинените от последното вреди. В допълнение и за яснота на изложението следва да бъде отбелязано, че съставът на Софийски градски съд е приложил адекватно разясненията, дадени в ППВС № 7/1959 г. и доразвиващата го казуална практика. Безпротиворечиво се приема от съставите на ВКС, че непълнолетният делинкветн отговаря за непозволено увреждане на общо основание. Единственото изключение е налице, когато той не е способен да разбира свойството и значението на онова, което е извършил, или не може да ръководи постъпките си. В конкретната хипотеза установените по делото факти не сочат на основание за прилагане на това изключение.

Изложеното мотивира съда на откаже достъп до касационен контрол на заявеното от касатора основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Искането за спиране на производството по настоящото дело до приключване на тълкувателно дело № 1/2024 г. на ОСГТК, ВКС е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение, тъй като поставеният за тълкуване въпрос: „За връзката между действията на делинквента – водач на МПС и поведението на увредения при извършване преценка дали увреденият е допринесъл за настъпване на вредите съгласно чл. 51, ал. 2 ЗЗД, когато е малолетно лице и е пътувало в МПС, управлявано от делинквента, без използване на обезопасителна система в нарушение на Глава ІІ, раздел ХХV от Закона за движението по пътищата“ не се явява включен в предмета на разгледания от въззивния съд спор. Нито увреденото лице В. П. се явява малолетно лице към датата на ПТП, нито спорен по делото е въпрос относно съпричиняване на вредите.

При изхода на делото пред настоящата инстанция на ответника по касация се дължат сторените разноски, които представляват юрисконсултско възнажраждение. Същите следва да бъдат присъдени в искания размер от 200 лв.

С оглед горните съображения и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС