Определение № 1891 от 14.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3102/2025 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 52483 от 29.04.2025 г., подадена от Х. Е. А., Е. Б. П., С. С. А., Е. Ю. А. и Ю. Е. А. чрез адв. П. Г. и касационна жалба вх. № 60320 от 19.05.2025 г., подадена от К. С. Й. чрез адв. В. К., насочени срещу решение № 2204/10.04.2025 г., постановено по в.гр.д. № 8645/2024 г., с което Софийски градски съд е обезсилил решение № 20106396 от 24.10.2023 г., постановено по гр.д. № 38048/2020 г. по описа на Софийски районен съд, прекратил производството по делото и го е изпратил по компетентност на Софийски градски съд. И в двете жалби се поддържат сходни правни съображения досежно наличието на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Поддържа се, че въззивният съд е определил цената на иска в противоречие с процесуалните правила, неотчитайки, че се касае за множество субективно съединени искове, всеки от които с цена под 50 000 лв. В изложенията по чл. 284, ал.1, т. 3 ГПК се застъпва наличието на специалните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Формулирани са следните идентични правни въпроси: 1/ Как се определя цената на кумулативно субективно съединени искове, по които всеки от ищците притежава само идеални части от процесния имот – дали върху цялата данъчна оценка или само на тези идеални части от имота, които са предмет на спора за всеки от другарите? 2/ Как се формира цената на иска при установителна претенция – въз основа на стойността на идеалните части на ищците в собствеността, предявени за защита или сумарно върху цялата данъчна оценка? 3/ Изключва ли приложението на чл. 104 т. 3 ГПК обстоятелството, че ищците са обикновени другари и всеки води иска за своите идеални части при което цената на отделните искове е под 50 000 лв. Жалбите са процесуално допустими. Подадени са в законоустановения срок, от процесуално легитимирани страни и са насочени срещу въззивен акт, подлежащ на касационен контрол. По наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение намира следното: Въззивният съд е приел, че е сезиран с отрицателен установителен иск за собственост върху недвижим имот. За да постанови обжалваното решение, позовавайки се на разпоредбата на чл.104 т.3 ГПК, че на окръжния съд като първа инстанция са подсъдни искове за собственост и други вещни права върху имот с цена на иска над 50 000 лв. е приел, че предявеният отрицателен установителен иск е за собственост върху недвижим имот с цена, определена съобразно разпоредбата на чл.69 ал.1 т.2 ГПК – данъчната оценка на имота, която в случая е 50 456,90 лв. към датата на постъпване на исковата молба, видно от представеното удостоверение за данъчна оценка от 02.11.2020 г. Посочено е, че при така установената цена на иска компетентен да се произнесе по него бил окръжният, а не районният съд. Родовата подсъдност на делата счел за абсолютна процесуална предпоставка за надлежното упражняване на правото на иск пред сезирания съд, поради което за наличието й съдът следвало да следи служебно. Когато районният съд е сезиран с иск, родово подсъден на окръжен съд, той нямал право да разгледа и реши делото, а следвало да го прекрати и да изпрати делото по компетентност на окръжния съд, а в случаите, когато пропусне да стори това и постанови решение по съществото на гражданскоправния спор, решението е недопустимо и същото следва да бъде обезсилено от въззивния съд на основание чл.270 ал.3 изр.2 ГПК, като делото следва да се изпрати на компетентния съд. При тези данни, настоящият състав намира, че не са налице предпоставки за допускането на решението до касационна проверка. Обобщено въпросите, поставени от касационните жалбоподатели, се свеждат до това как се определя цената на отрицателния установителен иск за собственост, предявен от няколко ищци. Касторите считат позиция, че в този случай било налице субективно съединяване на искове при което всеки субективно съединен иск има своя цена и за всеки се дължи отделна държавна такса съобразно идеалните части, претендирани от всеки от ищците. Това становище би било вярно в случаите на предявен ревандикационен или положителен установителен иск за собственост на съответната идеална част, претендирана от отделните ищци, но не и в настоящия случай. Съгласно мотивите към т. 2Б от ТР № 4/2016 г. по тълкувателно дело № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС, основанието на отрицателния установителен иск е неосъществяването на юридическите факти, от които според ответника е възникнало правото му на собственост, а искането е да се установи, че това право не е възникнало и не съществува. Изложените в исковата молба по отрицателния установителен иск за собственост фактически обстоятелства за право на собственост на ищеца не представляват основание на отрицателния установителен иск за собственост и не са част от предмета на делото по този иск, а само обосновават правния интерес на ищеца от предявяването на такъв установителен иск. По тези съображения при отрицателния установителен иск за собственост цената на иска се определя съобразно данъчната оценка на целия недвижим имот, чието право на собственост се отрича. Въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, затова отсъства допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Не е налице и никое от основанията за служебно допускане на касационен контрол, тъй като решението не е нито нищожно, нито недопустимо, нито очевидно неправилно. При този изход на спора на ответника по касация „Водоснабдяване и канализация –София“ ЕАД се следват разноски в размер на 862, 04 евро. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение