Определение № 126 от 12.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4839/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т.1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Й. Г. Н., подадена чрез пълномощник адв. М. Д. срещу определение № 10410/29.05.2025 г. постановено по в.ч.гр.д. № 1239/2025 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено определение № 35109/30.08.2024 г. по гр.д. № 57673/2021 г. на Софийски районен съд, с което е върната исковата молба на Й. Г. Н., срещу „Райфайзенбанк България“ ЕАД, ЕИК[ЕИК], преобразувано и с ново наименование „Кей Би Си Банк България“ ЕАД, и е прекратено производството по гр.д. № 57673/2021 г. В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност на атакуваното определение. Твърди се, че за жалбоподателката е налице интерес от предявяване на отрицателен установителен иск, доколкото между нея и ответникът имало спор, тъй като по изп.д. № 40/2020 г. на СИС при РС- Силистра последният претендирал извършване на действия на принудително изпълнение по отношение на собствения й ипотекиран недвижим имот и ДСИ предприел такива действия, въпреки че принудително изпълнение по това дело и в частност по отношение на нейния имот било недопустимо, поради прекратяване на изпълнителното производство по отношение на всички главни длъжници по изпълнителния титул с влезли в сила съдебни актове. В изложението по чл. 284, ал.3, т. 1, вр. чл. 278, ал. 4 ГПК на основанията за допускане на касационното обжалване са поставени следните въпроси: 1. „При прекратяване с влязло в сила постановление на производството по изпълнително дело по отношение на всички длъжници по изпълнителния титул, но продължаващи изпълнителни действия по отношение на ипотекарни длъжници, за ипотекарните длъжници съществува ли правен интерес да защитят правото си по обшия исков ред с отрицателен установителен иск за установяване липса на право на принудително изпълнение на взискателя по отношение на тях като ипотекарни длъжници, поради прекратяване на изпълнителното производство по отношение на главните длъжници, чието задължение е обезпечено с ипотеката върху техния имот?; 2. „Възможността за обжалване на действия на съдебния изпълнител по реда на чл.435 и сл. от ГПК лишава ли ипотекарния длъжник като страна в изпълнителното производство от възможността да защити правата си по исков ред?“ и 3. „Кога е налице правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск по чл.124. ал.1 от ГПК?“. Твърди се че въпроси с №№ 2 и 3 са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, а за въпрос с № 1 се поддържа, че е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Ответникът по жалбата „ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА“ АД в писмен отговор излага доводи и съображения за липса на основания за допускане до касационно обжалване на въззивното определение. Съставът на ВКС, Трето гражданско отделение, предвид данните по делото, намира, че частната касационна жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Относно предпоставките за допускане на касационното обжалване, съставът на ВКС, Трето гражданско отделение намира следното: С обжалваното въззивно определение е потвърдено първостепенното определение, с което е прекратено производството по делото поради недопустимост на предявения отрицателен установителен иск. За да постанови този резултат, съдът е приел, че с искова молба от Й. Г. Н. е бил предявен отрицателен установителен иск срещу „ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА“ АД /правоприемник на „Кей Би Си Банк България“ ЕАД, с предишно наименование „Райфайзенбанк България“ ЕАД/, да бъде признато за установено, че банката няма право на принудително изпълнение по отношение на собствения недвижим имот на ищцата, в качеството й на ипотекарен длъжник, по изп. дело № 40/2020 на СИС при РС- Силистра, поради прекратяване на изпълнителното производство спрямо главния длъжник и спрямо солидарните длъжници /прекратено в хипотезата на чл. 433 ал. 1 т. 8 ГПК според посоченото от ищцата/. Въззивният съд е посочил, че съгласно разпоредбата на чл.124, ал. 1 ГПК всеки може да предяви иск, за да възстанови правото си, когато то е нарушено, или за да установи съществуването или несъществуването на едно правно отношение или на едно право, когато има интерес от това, а правният интерес от установителен иск е конкретен и се извежда от твърденията на ищеца в исковата молба, с оглед засегнатите права от възникнал правен спор, като не следва да има друг установен ред за защита правата на ищеца и ищецът да може с решението, постановено по установителния иск, да постигне целения резултат, без да се наложи да води друг иск за постигане на този резултат. Прието е, че по делото не се е твърдяло да е налице спор за наличие на материално право на ответника да насочва принудително изпълнение срещу имота на ищцата, който е ипотекиран за обезпечаване на задължения на трето лице – в случая главния длъжник по изпълнителното дело, доколкото ищцата не твърдяла наличието на пороци при учредяване на ипотеката, нито заличаване на същата, а се твърдяло да е налице спор относно изпълняемото право в конкретното изпълнително производство. За защита срещу принудителното изпълнение бил предвиден друг процесуален ред, а именно по чл. 435 и сл. ГПК, поради което за да постигне целения резултат ищцата разполагала с друг ред за защита и за нея липсва правен интерес от водене на делото и производството по същото се явявало недопустимо. Допускането на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, разрешаването на който е обуславящо правните му изводи в обжалвания акт, респ. от разрешаването на който зависи изходът на спора по частното производство, и по отношение на който правен въпрос, представляващ общо основание, е налице и някое от допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по т. 1, т. 2 или т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. ВКС може да допусне касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК – без да са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 от ГПК, само когато е налице вероятност обжалваното определение да е нищожно или недопустимо, или когато то е очевидно неправилно. Поставените въпроси не обуславят допускането на касационно обжалване, тъй като не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, в която еднозначно се приема, че правният интерес от установителен иск по чл. 124 ал. 1 ГПК е конкретен и се извежда от твърденията на ищеца в исковата молба, с оглед засегнатите права от възникнал правен спор, като не следва да има друг установен ред за защита правата на ищеца и ищецът да може с решението, постановено по установителния иск, да постигне целения резултат, без да се наложи да води друг иск за постигане на този резултат. Въпросите се свеждат до възможността ипотекарен длъжник да се защити по исков ред и тази възможност наистина не е отречена в теорията и съдебната практика. Лицето дало своя вещ в залог или ипотека за обезпечаване на чужд дълг, респ. лицето закупило ипотекиран за чужд дълг имот, в хипотезата при която изпълнението е насочено върху това имущество, има процесуалното качество на длъжник в изпълнителното производство. Същото се ползва със защитата на закона, каквато се дава на страна в изпълнителния процес, в който единственият обект, към който се насочва принудителното изпълнение, може да бъде само неговата вещ. Когато такова лице твърди, че липсват материалноправните условия за законност на изпълнителния процес, възниква спор относно гражданското право, които следва да се реши по реда на исковия процес. Защитата се осъществява посредством отрицателен установителен иск по чл. 439, ал. 1 ГПК за оспорване на вземането и оттам на материалноправната законосъобразност на изпълнението. Ипотекарният длъжник оспорва материалната основа на правото на принудително изпълнение върху собствената си вещ, която обезпечава чуждия дълг. Собственикът на имот, върху който е учредена /вписана/ ипотека за обезпечаване на чуждо задължение /т. нар. ипотекарен длъжник/ има правен интерес да отрече със силата на пресъдено нещо ипотечното право на обезпечения /ипотекарния/ кредитор, изразяващо се най-общо във възможността, при неизпълнение от страна на главния длъжник на обезпеченото задължение, ипотекарният кредитор да насочи принудителното изпълнение и да се удовлетвори предпочтително при публичната продан на ипотекирания имот, независимо от промяната на собствеността върху него и от това дали той е секвестируем. Няма съмнение, че с отрицателния установителен иск за отричане на ипотечното право на обезпечения кредитор, ипотекарният длъжник брани пълния обем на своето право на собственост върху имота, т.е. защитава своята правна сфера, която процесуална възможност му е дадена с общата разпоредба на чл. 124, ал. 1 от ГПК. Този иск обаче може да бъде основан на твърдения, с които се оспорва съществуването на самото ипотечно право – предвид неговата относителна самостоятелност /например за недействителност на ипотеката поради пороци при нейното учредяване/, също и на твърдения, с които се оспорва съществуването на обезпеченото вземане, респ. – на насрещното му задължение, предвид акцесорния характер на ипотечното право. Предмет на този отрицателен установителен иск също може да е единствено основното материално правоотношение между ипотекарния кредитор и главния длъжник, без в предмета на спора изрично да се въвежда от ипотекарния длъжник съществуването /респ. несъществуването/ на самото ипотечно право на обезпечения кредитор. С предявяването на този отрицателен установителен иск ипотекарният длъжник се стреми да отрече със силата на пресъдено нещо съществуването на чуждо право на вземане – обезпеченото такова на ипотекарния кредитор, но също – и на чуждо задължение – това на главния длъжник /в т. см.: решение № 60143/28.07.2021 г. по гр. д. № 3830/2020 г. на ВКС IV г.о./. Претенцията на ищцата в случая е да се установи липсата на право на изпълнение на взискателя по отношение на нея, съответно по отношение на собствения й имот, по конкретното изпълнително дело. Правото на принудително изпълнение обаче не е материално гражданско право по смисъла на чл. 124 от ГПК, а се състои в правомощието да се изисква от органа на принудителното изпълнение да предприеме действията, включени в съответния изпълнителен способ. Затова правото на принудително изпълнение не е право на кредитора срещу длъжника, е публичноправно, процесуално правомощие, по което задължено лице е органът за принудителното изпълнение /стр.915, “Българско гражданско процесуално право“, Ж. С., А. М., О. С., В. П., Р. И., девето преработено и допълнено издание от 2012 г./. Посредством направените уточнения на исковата си молба ищцата не е предявила иск за установяване несъществуването на ипотекарното право на кредитора, който би бил допустим. Тя е поискала да бъде признато за установено несъществуването на публичноправно процесуално правомощие на съдебния изпълнител. Когато обаче не се оспорват материалноправните условия за законност на изпълнителния процес, а твърденията са свързани с нарушения на процесуалните изисквания за законност на този процес, възниква спор от процесуално естество и защитата е с жалба, срещу незаконното бездействие или действие на изпълнителния орган /в т.ч. отказа на СИ да прекрати делото/, уредена в чл. 435 - чл. 438 ГПК. Съдебният изпълнител действа като орган на принудителното изпълнение и способът за защита срещу неговите процесуални незаконни действия или откази е жалбата, а не чрез иск /виж: „Българско гражданско процесуално право“, Ж. С., А. М., О. С., В. П., Р. И., девето преработено и допълнено издание от 2012 г., стр.1147 и сл. /. Отговорите на първите два въпроса в съответствие със закона и с практиката на ВКС са, че ипотекарният длъжник има право да се защити по исков ред посредством предявяване на иск за несъществуване на ипотечното право, насочен срещу кредитора и главните длъжници, но не и посредством иск за установяване несъществуването на правото на принудително изпълнение. След като е констатирал, че ищцата не твърди /нито в исковата молба, нито в допълнително представените уточняващи молби/ наличието на пороци при учредяване на ипотеката, нито същата да е била заличена, както и не твърди друго основание поради което отсъства материалното право на ответника да насочи принудително изпълнение срещу придобития от нея имот, а твърденията й са, че не следва да бъдат осъществявани изпълнителни действия срещу собствения й имот в рамките на конкретното изпълнително дело № 40/2020 г. на СИС при РС- Силистра, въззивният състав е обосновал извод за недопустимост на предявения отрицателен установителен иск в съответствие с горепосоченото разрешение. По третия въпрос също не може да се допусне касационно обжалване, тъй като отговорът му не е обусловил определението на въззивния съд. Предвид на горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение