Определение № 65 от 06.03.2013 г. на ВКС по т. д. № 927/2012 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение № 1169 / 09.07.2012 год., постановено по т.д.№ 1260 / 2012 год. на Варненски окръжен съд, Търговско отделение, в частта в която със същото е уважен предявеният от [фирма] против касатора иск, за сума в размер на 3 802 лева / при цена на иска 16 380 лева / - дължимо възнаграждение по договор за предоставяне на интернет достъп и линия за пренос на данни, за м. юли 2009 год., както и в частта в която е отхвърлен предявеният от [фирма] против [фирма] насрещен иск за сумата от 1 330 лв., с правно основание чл.55 ал.1 ЗЗД / недължимо, надплатено по договора възнаграждение /. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, с доводи за постановяването му в противоречие с материалния закон и като необосновано, но формално е изложил съображения единствено за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения - неправилно разпределение на доказателствената тежест в процеса, в противоречие с правилото, че всяка страна доказва фактите, с настъпването на които извежда изгодни за себе си правни последици. В тази връзка касаторът счита, че в тежест на ищеца е било установяване изпълнение на задължението му за предоставяне на интернет достъп и линия за пренос на данни, съгласно сключения между дружествата договор, за периода след 16.06.2009 год. / след установеното изземване от органи на дознанието на компютърни конфигурации на ответното дружество /, за да би му се дължало присъденото по иска възнаграждение за м. юли 2009 год.. Вместо това намира, че съдът неправилно е вменил нему да установява отрицателния факт, че такова изпълнение не е било налице. Ответната страна - [фирма] - оспорва касационната жалба, като в частта й касаеща въззивното решение по предявения от ответника насрещен иск с правно основание чл. 55 ал.1 ЗЗД намира същата недопустима, на основание чл.280 ал.2 ГПК, предвид цената на иска. В останалата й част намира, че касаторът не обосновава основание за допускане на касационното обжалване, предвид неформулиран правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК вр. с т.1 ТР № 1 / 2010 год. по тълк. дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт. В частта, в която с касационната жалба се атакува въззивното решение по предявения от [фирма] против [фирма] насрещен иск, с правно основание чл. 55 ал. 1 ЗЗД, предвид цената на същия - 1 330 лева и на основание чл.280 ал.2 ГПК касационното обжалване е недопустимо. В тази й част касационната жалба следва да се остави без разглеждане. В останалата й част и за произнасяне по допускане на касационното обжалване съдът съобрази следното: За да уважи частично предявеният иск за присъждане дължимо по договора за предоставяне на интернет достъп и линия за пренос на данни възнаграждение, въззивният съд е приел, че ответникът е доказал погасяване на претендираните от ищеца месечни възнаграждения, изключая това за м. юли 2009 година. Не е споделил довода на ответника, че с изземването на компютърни конфигурации на 16.06.2009 год. / по образувано досъдебно производство, инициирано от бивш съдружник и управител на [фирма], настоящ такъв в ищцовото дружество / ищецът фактически е престанал да предоставя договорената услуга, поради което и възнаграждение за същата не му се дължи. В тази връзка въззивният съд от една страна е приел, че съгласно клаузите на сключения договор оборудването, необходимо за предоставяне на услугата, е осигуримо от ответника и за липсата или увредата му, обусловила неполучаването на сигнал в съответствие с договореното, ищецът не следва да отговаря. Приел е също, че в тежест на ответника е било уведомяването на ищеца за необходима настройка на ново оборудване за приемане на сигнала, като от събраните доказателства не е отчетено прекъсване на сигнала / авария /, за което е изслушано и прието заключение на съдебно - техническа експертиза. В обобщение: въззивният съд не е обосновал решението си с извода за недоказано от ответника неполучаване на договорения между страните специфичен предмет на услугата за м.юли 2009 год. / в който смисъл не е налице вменяване доказването на отрицателен факт от ответника /, а че предвид отговорността на ответника за наличността и изправността на оборудването, с което се осигурява изпълнението на ищеца, изхождайки от спецификата на дължимата от ищеца престация, ако не е била реално ползвана от ответника договорената услуга през м. юли 2009 год., то това не е било по вина на ищеца, поради което възнаграждение на общо основание му се дължи. Очевидно неприемането на сигнала от ответника съдът не е приравнил на неизпълнение задължението за подаването му от ищеца, в който смисъл и произнасянето му е съобразено с обхвата на направеното от ответника възражение и данните за неотчетено прекъсване на сигнала, анализирани от техническата експертиза. В обосноваване допускане на касационното обжалване касаторът не формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК - включен в предмета на спора и обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Най-общо излага допуснати от въззивния съд процесуални нарушения по разпределението на доказателствената тежест, в аспект на доказване изпълнението на ищеца за периода след 16.06.2009 год., но без да обвързва допускането им с дадено от въззивния съд тълкуване на конкретна процесуална норма, в разрив със задължителна или казуална съдебна практика по приложението й. Доводите за погрешно интерпретиране на събрани по делото доказателства, евентуално обуславящи необоснованост на решението, както и за негодност на заключението на СТЕ, като доказателствено средство, са все относими към преценката на правилността на решението, на основанията по чл.281 т.3 ГПК, но не съставляват основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Дори формално не е посочена приложимата хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Доколкото към изложението по чл. 284 ал.3 ГПК е приложена казуална съдебна практика / решение № 155 от 25.11.2010 год. по гр.д.№ 491 / 2010 год. на Варненски апелативен съд и решение от 06.03.2012 год. по гр.д.№ 4315 / 2011 год. на Ямболски районен съд /, липсата на правен въпрос не предпоставя възможност за съобразяване годността й в обосноваване на допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.2 ГПК, а и същата е изключена на формално основание - липсата на доказателства за влизане в сила на представените решения. Отделно от това е безспорно установима липсата на обективен идентитет в обуславящите за решаващите изводи на съдилищата факти, с оглед предмета на делата - разгледани конститутивни искове по чл.19 ал.3 ЗЗД и чл. 87 ал.3 ЗЗД. Не съставлява такъв, изискуем в хипотезата на чл.280 ал.1 т.2 ГПК идентитет, съдържащото се в мотивите на всяко от решенията съображение на съда, че отрицателни факти не подлежат на доказване. Както се посочи по – горе, въззивният съд не е основал извода си на вменена доказателствена тежест на ответника за установяване неизпълнението на ищеца, а на извод, че възнаграждение е дължимо и в случай на обективно неполучаван от ответника интернет сигнал, но по причина неосигурено оборудване и непотърсено от ищеца съдействие за настройка на ново съответно оборудване,т.е. неползване на договорената услуга по изключително негова вина, по отношение който му решаващ извод касаторът не е формулирал релевантен правен въпрос. Ответната страна, въпреки приложен договор за правна помощ, не е претендирала възмездяване на разноски, поради което и такива с оглед изхода на касационното производство не й се дължат. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение