Определение № 60598 от 13.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 449/2021 г.

Производството по чл. 288 ГПК е образувано по касационна жалба на М. Г. Х. и Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ – София срещу решение № 260006 от 10.08.2020 г. по гр. дело № 1314/2020 г. на СОС /Старозагорски окръжен съд/. Отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил от М. Г. Х. със становище за липсата на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, а по същество с доводи за правилност на въззивното решение в обжалваната от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ – София част на съдебния акт. По касационна жалба с вх. № 260817/10.09.2020 г. по регистъра на СОС, подадена от М. Г. Х.: Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. ВКС /Върховен касационен съд/, гражданска колегия, състав на трето отделение намира, че не са налице релевираните от касатора основания поради следните съображения: Състав на СОС е разгледал въззивни жалби на ищеца и ответника срещу решение № 1362 от 22.10.2019 г. по гр. дело № 1649/2019 г. на СРС /Старозагорски районен съд/, с което са уважени искове с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 3 ЗЗДискр /Закон за защита от дискриминация/, имуществената претенция до размер на сумата 600 лв., ведно със законната лихва, считано от 18.11.2016 г. до окончателното изплащане, присъдени са разноски в полза на ответника - Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ – София в размер на сумата 186.66 лв. и е потвърдил първоинстанционния съдебен акт. Касаторът не е доволен от въззивното решение в отхвърлителната част. В частта, с която са уважени исковете, предмет на жалбата на насрещната страна счита, че решението е правилно, видно от отговора по чл. 287, ал. 1 ГПК. В изложението се съдържат твърдения за основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Не е налице основание по чл. 280, ал.2, пр. 3 ГПК. Като самостоятелно основание за допускане на касационен контрол очевидната неправилност обхваща квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт /приложение на закона в противоположен смисъл, решаване на делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма, нарушаване на правилата на формалната логика, нарушения на императивна материалноправна норма, на основополагащи за производството процесуални правила/. Същите трябва да бъдат посочени от касатора, съответно да бъдат очертани чрез обосноваване на наличието на порок на въззивното решение, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните. В изложението не са посочени квалифицирани състави на неправилност на въззивното решение, а са отразени становища на страната по развитието на спора, приетите решения на двете инстанции, разбирането й, че в хипотеза, при която „ищецът докаже наличието на нарушение, но не докаже наличието на понесени от него неимуществени вреди, съда може да предположи, че такива неимуществени вреди неизбежно са били търпени от ищеца щом е установено, че е налице нарушение на неговото право“. Касаторът поддържа, че такова разбиране е застъпено в практиката на „ЕСПЧ“, без да цитира конкретни решения на ЕСПЧ, както и без да посочва връзка на изложеното с конкретно разрешение на въззивния съд. Същият цитира части от мотиви в решение № 1424/16.01.2008 г. на ВКС, като счита, че „…не е правилно по сходен и почти идентичен казус с размера на присъденото по настоящето дело обезщетение да е над 22 пъти по-малък от размера на гореизложеното обезщетение“. Изложените от страната становища включително становището за липсата на „указания на ищеца сам да определи размера на исковата си претенция“ след частично прекратяване на производството по делото, не са квалифицирани състави на неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, а оплаквания за неправилност на обжалваното пред настоящата инстанция решение, относими към разпоредбата на чл. 281, т. 3 ГПК, които не се разглеждат в производство по чл. 288 ГПК. Както се мотивира и по – горе разпоредбата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК изисква въвеждане на конкретни, относими към нормата обстоятелства, различни от доводите за неправилност на акта, което не е направено при изготвяне на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Затова следва да се приеме, че жалбоподателят не е обосновал приложно поле на основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. В изложението се поддържат и основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. По чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси: „Необходимо ли е предявяването и уважаването на иск по чл. 71, ал.1, т. 1 ЗЗДискр. за да бъде предявен, съответно уважен иск по чл. 71, ал.1, т. 3 ЗЗДискр. в едно и също съдебно производство?“; „Относно размера на присъденото на ищеца обезщетение, при постановяване на решението си, въззивният съд следва ли да се съобрази с посоченото във въззивната жалба на ищеца по делото решение на ВКС, с което по сходен и почти идентичен казус на ищеца е присъдено обезщетение в размер на 22 пъти по- голям от размера на присъденото на Х. обезщетение по настоящето дело, при положение, че 22 пъти по – голямо обезщетение, е присъдено за неимуществени вреди, които ищецът не е доказал, а наличието на същите се предполага от съда?“. Първият поставен въпрос не е свързан с конкретен мотив на състава, а и въвеждането в изложението на твърдение за противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС /според поддържаното от страната становище/ не кореспондира с интереса на страната, произтичащ от постановения правен резултат, който е благоприятен за същата – уважаване на иска по чл. 71, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр и произтичащото от това решение частично уважаване на иска по чл. 71, ал. 1, т. 3 ЗЗДискр. Независимо от тези съображения следва да се посочи, че разрешението, прието в решение № 1301/22.01.2009 г. на състав на І г.о. на ВКС третира хипотеза на иск по чл. 74, ал. 1, т. 3 ЗЗДискр, съдържащ имплицитно установяване на конкретното нарушение, без същото да е предмет на отделен иск. По настоящето дело са обективно съединени в едно производство два иска, установителен иск и иск за обезщетение, т.е. установяването на факта на нарушението е заявено с отделна претенция, обуславяща изхода на спора по претенцията за обезщетение. Независимо от начина на заявяване на исковете, имуществената претенция за заплащане на обезщетение е обусловена от изхода на спора по обуславящият я установителен иск. Затова извода на състава за връзка на обусловеност между двата иска не противоречи на цитираното решение, както и на разрешенията в ТП № 1/2016 от 16.01.2019 г. по т. дело № 1/2016 г. на ОСГК на ВКС и І и ІІ колегия на ВАС. Следователно с цитираният въпрос не е обосновано приложно поле на основания по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК. По втория въпрос, поставен в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице допълнително основание, тъй като не е посочена практика на ВКС в подкрепа на разбирането на страната, че при присъждане на обезщетение по чл. 71, ал. 1, т 3 ЗЗДискр, въззивният съд следва да определи обезщетението, с оглед на приетите от касационния съд разрешения в негово решение /решение № 1424/16.01.2008 г. на ВКС/. Липсата на изложени допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /цитираното касационно решение не съдържа произнасяне по поставения въпрос/ имат за правна последица недопускане на въззивното решение до касационен контрол. Затова следва да се приеме, че и по този въпрос не следва да се допусне касационно обжалване. За пълнота на настоящите мотиви трябва да се посочи още и следното. Въззивният съд разглеждайки оплакването на ищеца, че размерът на обезщетението, присъдено от първоинстанционния съд не било съобразено с практиката на ВКС е обосновал разбирането, че обезщетението по различните спорове е винаги конкретно, определено въз основа на конкретни обстоятелства, установени по – конкретно дело. Това разбиране е в съответствие със задължителната практика /напр. ППВС № 4/23.12.1968 г./, съгласно която присъждането на неимуществени вреди е свързано с преценка на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, чието изброяване може да бъде само примерно /както е посочено и в т. ІІ от цитираното ППВС/. Затова при различни случаи и при различно доказване на вредите съдилищата постановяват различен размер обезщетение, като така осъщественото процедиране не означава наличие на противоречива практика, а само приложение на принципа, заложен в чл. 52 ЗЗД, възложен от законодателя изцяло в дискрецията на решаващия съд. Предвид всичко изложено по - горе следва да се приеме, че с цитирания въпрос не е обосновано приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Третият въпрос е със следното съдържание: „Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на събраните пред него и първата инстанция фактически и доказателствени материали по делото и да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора, като изготви собствени мотиви?“. Страната твърди, че решението на СОС е постановено в противоречие с практиката на ВКС и е посочила решение № 263/29.11.2019 г. на състав на ІV г.о. на ВКС, както и ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. Въпросът е общ и не съдържа изложение на „фактически и доказателствени материали по делото“, които съставът не е обсъдил, както и не отразява обстоятелствата, по които съставът не е развил свои „фактически и правни изводи“. Липсва не само общо основание, но и допълнителни предпоставки – мотивиране на отклонение на състава от разрешенията в ТР на ОСГК на ВКС и в касационното решение. Касаторът не е изготвил изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в съответствие с разясненията в т. 1 и в т. 2 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС. Затова следва да се приеме, че с цитирания въпрос не е обосновано приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Четвъртият поставен въпрос е формулиран така: „В мотивите на решението си трябва ли /длъжен ли е /да разгледа, обсъди и установи мотивирано по ясен и категоричен начин, наличието или неналичието на всеки един от компонентите на осъществяваната спрямо ищеца пряка или непряка дискриминация, основаваща се на защитени признаци – „религия или вяра“ и „лично положение“, формиращи нарушението причинило понесените от него неимуществени вреди, така както това нарушение е описано в петитума на част І на исковата молба по делото ?“. Поставен е въпросът: „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи на страната, допустими и относими към предмета на спора, фактите, на които се основават и доказателствата за тях?“. Посочено е решение № 8/19.01.2018 г., ІІ т.о. на ВКС, без съпоставяне на изводите на въззивния съд с тези на касационния съд. Първият от въпросите е общ и не съдържа изложение на „компонентите на осъществяваната спрямо ищеца пряка или непряка дискриминация, основаваща се на защитени признаци – „религия или вяра“ и „лично положение“, които съставът на е обсъдил. Страната не е посочила, кои конкретно компоненти на дискриминация, основаваща се на защитените признаци - „религия или вяра“ и „лично положение“ не са разгледани от съда. Недопустимо е препращане към исковата молба, без отразяване на необсъдените от състава обстоятелства. В този смисъл въпросът в изложението не е свързан с конкретен мотив на обжалваното решение. Другият въпрос също така е общ и не съдържа изложение на възраженията и доводите на страната, фактите и доказателствата, които съставът не е обсъдил. Така въведено изложението не е съобразено с разясненията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ВКС, в което ОСГКТК е разяснило, че общото основание трябва да бъде изведено от конкретен правен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл, а допълнителните предпоставки трябва да бъдат обосновани с мотивирано изложение. Страната не е съобразила тези разрешения, поради което изложението не е мотивирано, а общите и допълнителни предпоставки не се извеждат служебно от касационния съд. При тези обстоятелства последицата е недопускане на касационен контрол и по тази част от изложението. Петият въпрос е формулиран, както следва: „В мотивите към решението си, съда дължи ли мотивирано обяснение, каква част от описаните в исковата молба понесени от ищеца неимуществени вреди приема за установени, че са били налични /са доказани/ и каква не /недоказана/ ?“. Въпросът е изведен от становище на касатора, съгласно което въззивната инстанция „не е възприела правилно тежестта и продължителността на страданията на ищеца, вследствие търпяната от него дискриминацията поради което неправилно е определила и нисък размер на присъденото обезщетение“. В мотивите на решението, съставът е посочил, че неблагоприятното третиране на ищеца на основата на признаците, посочени в чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. е формирало негативни емоции, защото са били нарушени негови ценности. Изложено е още, че са били пренебрегнати религиозните възгледи на ищеца и вътрешната необходимост да спазва установените от религията му правила. Същевременно е обосновано разбирането, че при твърдение за болки и страдания над обичайните за такъв случай или конкретно увреждане на здравето, както и други специфични увреждания съдът може да присъди обезщетение за тези вреди при доказването им. По този начин съставът е конкретизирал претендираните и доказани неимуществени вреди, за които е присъдил обезщетение. Следователно въззивният съд е мотивирал изводите си за размера на обезщетението, като е обосновал конкретно кои вреди са доказани. В този смисъл не е налице отклонение от практиката на ВКС, включително от цитираното от касатора ППВС № 4/1968 г. Несъгласието на касатора с изводите на състава не формира основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а съставлява оплакване по чл. 281, т. 3 ГПК, чието разглеждане в производството по чл. 288 ГПК е недопустимо. Затова следва да се приеме, че с цитирания въпрос не е обосновано приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Следващият въпрос е формулиран така: „Възможна ли е една дискриминация да бъде установена от съда като пряка и същевременно непряка такава?“. Не е посочена връзка с конкретен решаващ мотив на въззивния съд. Твърди се, че съдебната практика била склонна да смесва съставите на чл. 4, ал. 2 и ал. 3 ЗЗДискр. Други доводи не са изложени. При така депозираното изложение следва да се приеме, че не е налице общо основание, тъй като въпросът не е изведен от конкретен решаващ мотив на въззивния съд. Следва да се отбележи още, че касаторът не е въвел релевантни доводи и по поддържания от него допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, с оглед дефинитивната му разясненост с т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС. Затова следва да се приеме, че с цитирания въпрос не е обосновано приложно поле на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В изложението е поставен следният въпрос: „Местоживеенето на ищеца /ако то е в Затвора – гр.Стара Загора, представлява ли елемент, формиращ личното му положение, като защитен признак по чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр ?“. Въпросът е фактически, тъй като не произтича от решаващ мотив на въззивния съд /не е посочено правното разрешение, от което е изведен същия въпрос/, а от факти по спора /в кой затвор се е намирал ищеца през процесния период/ относими към посочения признак. Въпросът не е съобразен и с предмета на делото, разгледан от въззивния съд, а именно – поставяне на ищеца в положение да търпи по-малко благоприятно третиране при пребиваването му в затвора в гр.Стара Загора, като изповядващ религията ислям в сравнение с лишените от свобода, изтърпяващи наказанието си в затвора в София, тъй като на него не е била осигурявана храна, без свинско месо и свински продукти /чл. 4, ал. 3 ЗЗДискр/. В изложението не е обосновано в какво се състои отклонението на въззивния съд от приетото в касационното решение № 274/14.05.2008 г. на ВКС, състав на ІІ г.о., от което страната е цитирала лаконично част от мотивите, без да обоснове, съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, в какво се състои противоречието на въззивното решение с касационното решение. Затова следва да се приеме, че не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Под № 8 касаторът е поставил въпрос със следното съдържание: „При наличието, че съда приема за установено в решението, че на основание защитен признак “религия“ е засегнато правото на ищеца по чл. 9 от ЕКПЧОС и чл. 10 от ХОПЕС /свободно да изповядва религията си /, трябва ли /по аргумент от параграф 1, т. 7 от ДР на ЗЗДискр. във връзка с чл. 4, ал. 2 от ЗЗДискр./, съда да установи наличието на осъществявана пряка дискриминация?“. Страната счита, че е налице чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като не е мотивирано, съгласно разясненията в т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГКТК на ВКС допълнителното основание в двете му разновидности Затова следва да се приеме, че не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Предвид изложеното следва да се приеме, че жалбоподателят не е обосновал приложно поле на релевираните в изложението основания, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част. По касационна жалба с вх. № 262452/16.10.2020 г. по регистъра на СОС, подадена от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“,гр.София: Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. ВКС /Върховен касационен съд/, гражданска колегия, състав на трето отделение намира, че не са налице релевираните от касатора основания поради следните съображения: Състав на СОС е разгледал въззивни жалби на ищеца и ответника срещу решение № 1362 от 23.10.2019 г. по гр. дело № 1649/2019 г. на СРС /Старозагорски районен съд/, с което са уважени искове с правно основание чл. 71, ал.1, т. 1 и т. 3 ЗЗДискр, имуществената претенция до размер на сумата 600 лв., ведно със законната лихва, считано от 18.11.2016 г. до окончателното изплащане и е потвърдил първоинстанционния съдебен акт. Касаторът не е доволен от въззивното решение в частта, с която са уважени исковете. В изложението е поставен въпрос със следното съдържание: „Може ли въззивният съд да основе своите изводи само на избрани доказателства, без да обсъди същите в тяхната пълнота и да изложи съображения защо възприема едни, а други отхвърля ?“. Изложението не е мотивирано. В общото основание се поставя въпросът за некредитиране на доказателства, без същите да са посочени, дори да са определени като вид доказателствени средства – писмени или гласни и без обосноваване на доводи по въпроса. В изложението се поддържа довод за друго обстоятелство, не за некредитиране на доказателства, а за непроизнасяне на състава по възражения във въззивната жалба. Така общото основание / цитираният въпрос/ остава немотивирано с допълнителни предпоставки – съпоставяне на разрешения на въззивния съд с практиката на ВКС, която страната се е ограничила само да цитира като изброи касационни решения, без да ги обсъди. Същевременно касаторът поддържа, че писмени доказателства, подробно изброени от него в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не са взети предвид от състава на СОС. Във въззивната жалба страната, сега касатор е неправила оплакване, за това че първоинстанционният съд „е кредитирал само една част от събраните доказателства /гласни/, а не е възприел противопоставимите им такива писмени“. Във въззивната жалба те не са посочени. При тези обстоятелства не може да се приеме, че оплакването за необсъждане на писмени доказателства, които са конкретно изброени в изложението засяга възражение във въззивната жалба. Поради това и предвид липсата на съпоставка на изводите във въззивното решение с конкретни разрешения в изброените касационни решения следва да се приеме, че страната не е обосновала приложно поле на предпоставки за допускане на касационнен контрол. Останалата част от изложението съдържа оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК. Несъгласието на страната с изводите на състава, с които не са приети /според нейното становище/ разрешения на ВКС в актове на негови състави /напр. решение № 244/14.08.2012 г., решение № 498/18.12.2009 година и др. подробно изброени в изложението/ не съставлява общи основания по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Налице е и друг аргумент за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване. При изготвяне на изложението, касаторът не е съобразил разясненията в т. 4 от вече цитираното ТР на ОСГКТК на ВКС № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г., съгласно които основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК са самостоятелни предпоставки за допускане на касационен контрол, поради което не е допустимо едни и същи въпроси да бъдат общи основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 и чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК. Предвид изложеното следва да се приеме, че жалбоподателят не е обосновал приложно поле на релевираните в изложението основания, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част. По тези съображения Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение