Определение № 231 от 29.03.2013 г. на ВКС по т. д. № 1378/2013 г.

Производството по делото е образувано по реда на чл.274, ал.3, т.2 ГПК по повод подадена частна касационна жалба от [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], чрез юрисконсулт К. Д.- П., с вх.№798 от 31.01.2013 г. на Пловдивския апелативен съд, подадена по пощата с пощенско клеймо от 24.01.2013 г., срещу определение №128 от 14.01.2013 г. по ч.т.д.№60/2013 г. на Пловдивския апелативен съд, ТО, с което е потвърдено определение №471 от 16.11.2012 г. по т.д.№118/2011 г. на Пазарджишкия окръжен съд, с което е отхвърлена молбата на настоящия жалбоподател с правно основание чл.402, ал.1 ГПК за отмяна на допуснатото с определение №277 от 18.07.2011 г. по същото дело обезпечение на бъдещ иск чрез налагане запор върху вземанията на жалбоподателя в посочените банки. С обжалваното определение Пловдивският апелативен съд е възприел изводите на първоинстанционния съд, че с постигната между страните спогодба, не е отпаднало основанието, поради което е допуснато исканото обезпечение на предявените от [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място] искове. Частният жалбоподател [фирма], твърди, че обжалваното определение е неправилно, постановено при наличие на всичките основания за касационна обжалване по смисъла на чл.281 т.3 ГПК. В изложението си по чл.284 ал.3 ГПК е посочил подържаните основания за достъп до касация по чл.280, ал.1 ГПК. Ответникът [фирма] не взема становище по частната касационна жалба. Частната касационна жалба независимо че е подадена в срока по чл.275, ал.1, във вр. с чл.62, ал.2 ГПК, е процесуално недопустима. Определенията на съда по обезпечение на иска/чл.390 и чл.396, 1 ГПК/, както и тези, с които съдът се произнася по искането за отмяна на обезпечителните мерки/чл.402, ал.1ГПК/, подлежат на двуинстанционно разглеждане, с изключение на хипотезата по чл.396, ал.2 ГПК, Доп. Бр.100/21.12.2010 год., при която подлежат на касационно обжалване определенията на въззивния съд, с които е допуснато обезпечение на иска, когато първоинстанционния съд е отказал исканото обезпечение. В случая въззивната инстанция е действала като втора инстанция, която е потвърдила определение на първоинстанционния съд, с което е отказана исканата отмяна на допуснатото обезпечение, поради което обжалваното определение не подлежи на касационен контрол. То не попада в хипотезата на чл.274, ал.3, т.2 ГПК, защото с него съдът не се произнася по същество на други производства, а има привременен съпътстващ характер. Обезпечението на иска е средство за защита срещу евентуално осуетяване на съдебната защита на съдебно потвърденото или срещу съдебно отречено право. С ТР1-2010-ОСГКТК производството по допускане обезпечение на исковете е обявено за двуинстанционно, което тълкувателно решение на основание чл. 130, ал.2 ЗСВ е задължително за органите на съдебната власт. То е запазило своята актуалност с изключение на посоченото по-горе законово изключение. С нормата на чл.274, ал.3 ГПК изчерпателно са посочени определенията, които подлежат на касационно обжалване. По изложените по-горе съображения определенията на съда по обезпечение на иска, както и тези за отмяна на обезпечителните мерки, с изключение на тези по чл.396, ал.2 ГПК, не са сред тях, поради което неправилно постановената от Пловдивския апелативен съд обжалваемост не създава инстанционен контрол, какъвто не е допуснат от закона. Водим от горното състав на търговската колегия на Върховния касационен съд