Определение № 50071 от 27.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3089/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 6469/9.06.2022 г., подадена от Е. Д. Н., чрез адвокат В. С., срещу решение № 57 от 31.01.2022 г. по гр. д. № 20211200500871/2021 г. на Окръжен съд - Благоевград, с което е отменено решение № 8135 от 21.05.2021 г. по гр. д. № 311/2020 г. на PC – Петрич и вместо това е отхвърлен като неоснователен предявеният от Е. Д. Н. иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че Д. П. С. и А. Б. С. не са собственици по давностно владение на поземлен имот с идентификатор ***, находящ се в землището на [населено място], общ. П., обл. Благоевград, съгласно кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД-18-807/1.12.2017 г. на изп. директор на АГКК, без издадена заповед за последно изменение на КККР, с адрес на поземления имот: местност „А.“, с площ от 1131 кв. м, с трайно предназначение на имота: земеделски, с начин на трайно ползване: нива, категория на земята при неполивни условия: шеста, с номер по предходен план: *, при съседи: *, *, *, *, ***, както е отхвърлено и искането на Е. Д. Н. за отмяна на основание чл. 537, ал. 2 ГПК на нотариален акт за признаване правото на собственост по давност № 055, том I, peг. № 2278, дело № 053 от 2020 г., издаден на 24.02.2020 г. от нотариус К. Т..

Въззивният съд е приел, че не е спорно между страните и е видно от представеното по делото удостоверение за наследници № 30/2.03.2020 г., че ищецът Е. Н. е син и наследник на Д. Е. Н., починал на 9.06.1983 г., като последният е син и наследник на П. Е. Н., починала на 18.08.1979 г. Същото важи и по отношение на С. Д. Н., починал на 14.08.2013 г. По силата на съдебна спогодба от 27.02.1956 г. П. Е. Н. е придобила изключителната собственост върху следния недвижим имот: нива от 1.2 дка, в местност „А.“, в землището на [населено място], при съседи: К. В., Д. С. и Д. С.. Впоследствие, със заявление-декларация и опис към него, П. Н. е заявила желанието си да стане член на кооперативно земеделско стопанство в [населено място], като е внесла в стопанството посочената нива. С решение № 05113/15.09.1998 г. на Поземлена комисия - [населено място] е възстановено правото на собственост на наследниците на П. Е. Н., бивш жител на [населено място], общ. П., съгласно плана за земеразделяне в землището на [населено място], както следва: нива от 1.131 дка, шеста категория, м. „А.“, имот № * по плана за земеразделяне, при граници: нива № *, полски път № *, нива № *, нива № *. На 14.09.1999 г., с договор за покупко-продажба на недвижим имот, сключен между С. Н., в качеството на продавач, и ответника Д. П. С., в качеството му на купувач, продавачът поел задължението да прехвърли правото на собственост върху процесната нива за сумата от 270 лв. Договорът не е изготвен в нотариална форма, като е подписан от кмета на с. Габрене, удостоверяващ положените от страните по договора подписи в канцеларията на кметството. С нотариален акт за признаване правото на собственост по давност № 055, том I, peг. № 2278, дело № 053 от 2020 г., издаден на 24.02.2020 г. от нотариус К. Т., ответникът Д. С. е признат за изключителен собственик въз основа на давностно владение на поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], [община], обл. Благоевград. От удостоверение № 94Д-00-14/18.02.2020 г. на ОА - Благоевград се установява, че недвижимият имот - нива от 1.131 дка, шеста категория, местност „А.“, имот № * по плана за земеразделяне, е идентичен с поземлен имот с начин на трайно ползване - нива, с идентификатор *** по КККР на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-807/1.12.2017 г. на изп. директор на АГКК, находящ се в местността „А.“, с площ от 1131 кв. м.

Въззивният съд е намерил за допустим предявения отрицателен установителен иск за собственост. Изложил е, че за ищеца е налице правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск за отричане правото на собственост на ответника върху целия процесен имот, тъй като за съсобственика не е без значение кой е сътитуляр на правото на собственост, тъй като това се отразява във вътрешните им отношения, свързани с ползването, управлението, поддържането и т.н. на общата вещ, върху правото му да ликвидира съсобствеността чрез делба, върху правото му да се разпорежда чрез продажба на трето лице на своите идеални части. Позовал се е на практика на ВКС в този смисъл.

Окръжен съд – Благоевград е визирал, че пред първоинстанционния съд е предявен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 49 ЗН и е направено искане по смисъла на чл. 537, ал. 2 ГПК. Ищецът, чиято е доказателствената тежест да установи наличие на правен интерес от водене на отрицателния установителен иск, съгласно ТР № 8/2013 г. на ОСГТК на ВКС, твърди по делото, че е съсобственик на процесния имот въз основа на наследствено правоприемство от своята баба П. Н., починала на 18.08.1979 г. Съгласно съдебната практика, при предявен отрицателен установителен иск за собственост, когато ищецът поддържа, че той е собственик на спорния имот, доказването, че спорното право принадлежи на ищеца, е въпрос на материална легитимация, т.е. въпросът за титулярството на правото обуславя произнасянето по съществото на спора, доколкото установяването на собственическите права на ищеца изключва тези на ответника върху същия имот. В тази връзка е приел, че от доказателствата по делото се установява, че процесният имот е придобит в изключителна собственост от П. Н. през 1956 г. (протокол за съдебна делба). Впоследствие имотът е внесен в ТЗКС, а с решение № 05113/15.09.1998 г. на Поземлена комисия отново е възстановен на наследниците на П. Н.. По делото не се спори, а и е видно от представено удостоверение за наследници от 2.03.2020 г., че ищецът е внук на П. Н. и неин наследник след смъртта на баща му Д. Н., на основание чл. 5 ЗН. Ето защо съдът е заключил, че Е. Н. притежава право на собственост върху процесния имот, макар и не изключително, а в съсобственост заедно с останалите наследници на П. Н..

Въззивният съд е разгледал направеното от ответниците по исковата молба възражение за придобиване правото на собственост върху процесния недвижим имот чрез оригинерен способ - 10-годишно давностно владение, с начален момент 14.09.1999 г.

Посочил е, че съгласно чл. 79, ал. 1 ЗС правото на собственост върху недвижим имот се придобива по давност с непрекъснато владение в продължение на десет години. Владението, като елемент от фактическия състав на придобивната давност, трябва да е непрекъснато, спокойно (да не е установено и поддържано с насилие), явно (да не е установено и поддържано по скрит начин) и несъмнено (да се установи, че действително се упражнява фактическа власт с намерение за своене). Извършените действия по упражняване на фактическа власт следва да са разкривали намерението за своене по начин, то да може да стане достояние на заинтересованите лица, като отчита предназначението на имота и действията, чрез които е осъществявана фактическата власт, т.е. дали последните имат постоянен или сезонен характер.

Според въззивния съд Д. С. и А. С. твърдят по делото, че са започнали да упражняват фактическата власт върху имота за себе си, считано от сключване на договора за покупко-продажба през 1999 г. Приел е, че действително по делото не са представени доказателства, че съсобствеността върху процесния имот е прекратена и същият е бил поставен в дял на наследника С. Н., поради което с представения договор за продажба последният не е прехвърлил изключителното право на собственост върху имота в полза на С., още повече, че договорът не е сключен в предвидената от закона правна форма. Визирал е, че въпреки че не прехвърля права, този договор може да е основание за упражняване на давностно владение.

Окръжен съд – Благоевград е намерил за спорен в казуса пред него въпроса дали след сключване на договора през 1999 г. ответниците по исковата молба са упражнявали фактическа власт върху процесния имот като свой и за какъв период. Съобразил е събраните гласни доказателства на двете групи свидетели: първата група са свидетелите, посочени от ищеца, според които след връщането на земеделските земи през 1999 г. до 2011 г. същите се обработвали първо от ищеца, след това от брат му, като в периода 2014 г. – 2016 г. били предоставяни за ползване на ответниците. Според другата група свидетели (на ответниците), от 1999 г. до 2020 г. нивата се обработвала единствено от ответника Д., като същият придобил имота с договор за продажба, сключен със С. Н..

Съдът е намерил, че показанията на Д. С. и А. Н. следва да бъдат преценявани при съобразяване на обстоятелството, че тези свидетели са наследници на П. Н. и като такива са получили по наследство дял от процесния имот, поради което същите са заинтересовани от изхода на делото по смисъла на чл. 172 ГПК. Позовал се е на съдебната практика на ВКС, съгласно която заинтересоваността на свидетеля в полза или във вреда на някоя от страните се преценява с оглед всички други данни по делото, при отчитане на възможната му необективност. В тази връзка е отчел, че са налице противоречия в показанията на тримата свидетели, доведени от ищеца - докато свидетелят Д. и свидетелят С. твърдят, че друг освен ищецът и брат му не е обработвал земята, то свидетелят Н. потвърждава твърдението на самия ищец, че от 2014 г. до 2016 г. нивата се е обработвала от ответника Д.; визирал е, че впечатленията на свидетеля С. относно обработването на имота са периодични, като последният не може да посочи дали имотът се обработва непрекъснато; отделно от това тримата свидетели отричат да знаят за сключен между С. Н. и Д. С. договор за продажба, въпреки че по делото се установява наличието на такъв писмен акт. От друга страна, показанията на другите трима свидетели - В. Я., С. А. и А. И., са последователни, логични, в тях липсват вътрешни противоречия, като не са опровергани и от останалите доказателства по делото. Няма данни и някой от тях да е заинтересован от изхода на делото по смисъла на чл. 172 ГПК. Ето защо Окръжен съд – Благоевград е дал вяра именно на втората група свидетели. И тримата свидетели (Я., А. и И.) твърдят, че от 1999 г., когато ответникът придобил имота въз основа на договор за покупко-продажба със С. Н., до 2020 г. никой не е оспорвал собствеността на Д. С.; още през 1999 г. последният облагородил земята и от тогава всяка година засявал различни култури - основно картофи и овес. Съдът е намерил, че с посочените действия ответниците са манифестирали, че владеят имота като свой, като владението е било явно, спокойно, непрекъснато и несъмнено.

При тези съображения, и с оглед кредитираните свидетелски показания, въззивният съд е направил извод, че Д. С. и А. С. са доказали придобиването на спорния имот по давност, чрез упражняване на 10-годишно владение, считано от 1999 г., поради което предявеният отрицателен установителен иск за собственост се явява неоснователен, както и неоснователно е обусловеното от него искане по чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на нотариален акт за признаване правото на собственост по давност № 055/24.02.2020 г., том І, рег. № 2278, дело № 053 от 2020 г., издаден от нотариус К. Т..

Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. последно ГПК.

Е. Н. формулира следните процесуалноправни въпроси, които са обусловили решаващите мотиви на въззивното решение:

1. Как следва да се обсъждат от съда свидетелските показания, как се преценяват противоречиви показания на две групи свидетели и следва ли съдът да отчете евентуална заинтересованост на свидетел в хипотезата на чл. 172 ГПК;

2. Следва ли да бъде извършен анализ на показанията на свидетелите; при наличие на противоречие в показанията им, трябва ли да се посочи защо се дава вяра на показанията на едни свидетели, а на други не, с оглед съобразяването на принципните изисквания за дейността на съда по извършване преценка на гласните доказателства.

Визира противоречие с приетото в решение № 79/12.07.2017 г. по гр. д. № 3244/2016 г. на ВКС, IV г. о и цитираните в него многобройни решения. Жалбоподателят твърди, че атакуваното от него решение противоречи на посочената от него съдебна практика на ВКС, тъй като съдът е игнорирал изцяло показанията на едната група свидетели (посочената от ищеца), обсъдил е избирателно показанията на другата група свидетели (посочена от ответниците), и не е анализирал „заинтересоваността” в синхрон е останалите доказателства по делото.

На следващо място е формулиран следният материалноправен въпрос: Кога веднъж установено владение е прекъснато, с какви действия и на кои лица, както и по въпроса за вида действия, които владелецът следва да извършва, за да се приеме, че осъществява непрекъсната фактическа власт върху един имот. Е. Н. сочи, че за да отхвърли иска, съдът е приел, че ответниците са владелци на спорния имот от 1999 г. до 2020 г. Счита, че дори да бъдат споделени изводите на съда, че ответниците не са ползватели, а владелци, въпреки че този извод не съответства на писмените и гласни доказателства по делото, то съдът е следвало да отговори на горепоставения материалноправен въпрос - прекъснато ли е владението на ответника, с какви действия на претендиращите собственици, какви действия е извършил владелецът след това, с които е осъществявал непрекъсната фактическа власт върху него. В тази връзка съдът е следвало да обсъди и прецени достоверността на показанията на свидетелите, посочени от ищеца, в които се съдържат данни, че владението на ответника не е било непрекъснато, а прекъсвано от носителите на субективното право на собственост, които са се противопоставяли и са предприели действия за отстраняване на владелеца от имота, за да упражняват правото си на собственост, с предупреждение да освободи имота през 2016 г., ограничаване на процесния имот през 2019 г. и засаждане на нивата.

Според жалбоподателя въззивното решение противоречи на съдебните решения на ВКС, посочени в решение № 330/28.11.2011 г. по гр. д. № 1519/2010 г. на ВКС, ІІ г. о.

Счита решението за очевидно неправилно.

От Д. С. и А. С. е постъпил отговор на касационната жалба, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

По първите два въпроса от изложението (процесуалноправни) практиката на ВКС, включително визираната от Е. Н., приема, че съдът е длъжен да обсъди всички доказателства, относими към правнозначимите за основателността на исковете факти, поотделно и в тяхната съвкупност, и да посочи кои правнорелевантни факти намира за установени по делото и кои - за неосъществили се. Същото се отнася и до гласните доказателства, които щом са относими и допустими, се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на чл. 172 ГПК и съвкупно с целия доказателствен материал по делото. Вземат се предвид и всички обстоятелства, свързани с възприемането на установяваните факти: обстановката, психическото състояние на свидетеля, възрастта му към релевантния момент, физиологични особености – зрение, слух, възраст, заболявания, паметово-интелектуални способности, както и обстоятелствата при възпроизвеждането – възможност за възпроизвеждане (притеснение от съда, образование, заболявания, възраст, отдалеченост във времето) и волята на свидетеля да каже истината. При противоречиви свидетелски показания съдът следва по вътрешно убеждение да прецени тяхната достоверност, с оглед на самите показания и останалите доказателства по делото, и да се мотивира на кои свидетели дава вяра и защо. Законодателят е създал едно предположение относно посочените в хипотезата на чл. 172 ГПК лица за възможна тяхна заинтересованост от изхода на делото. Поради това съдът е длъжен да извърши преценка на тяхната обективност и доколко поведението на свидетеля и данните по делото изключват заинтересоваността да е повлияла на достоверността на показанията му. Съдът не е длъжен да възприеме показанията на свидетелите, но следва да изложи аргументи защо ги изключва от доказателствения материал (недопустими са или ирелевантни), защо не ги кредитира или дори и да ги кредитира, какво възприема или не за установено. Съдът не може да преиначава свидетелски показания или да обсъжда избирателно само части от тях, като игнорира друга част относно релевантни за спора факти, щом установяването им е допустимо чрез гласни доказателства.

В случая въззивният съд не се е отклонил от цитираната практика на ВКС. Като е съобразил, че са налице две групи свидетелски показания, които влизат в противоречие една с друга, Окръжен съд – Благоевград ги е обсъдил и е дал вяра на свидетелите, доведени от ответниците, като се е мотивирал защо, включително съобразявайки разпоредбата на чл. 172 ГПК.

По отношение на първата част на формулирания материалноправен въпрос – кога установено владение се счита прекъснато, с какви действия и на кои лица – във въззивното решение липсват изложени съображения, поради което в тази част въпросът не попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Независимо от това следва да се отбележи, че действията, които прекъсват давността, са определени в разпоредбата на чл. 116 ЗЗД, във вр. с чл. 84 ЗС. Същевременно, съгласно чл. 81 ЗС, давността се прекъсва с изгубването на владението в продължение на повече от шест месеца.

Що се отнася до частта от въпроса за вида действия, които владелецът следва да извършва, за да се приеме, че осъществява непрекъсната фактическа власт върху имота, в утвърдената си практика (напр. решение № 17/19.02.2016 г. по гр. д. № 4335/2015 г., ІІ г. о.), ВКС приема, че владението по смисъла на чл. 79 ЗС не се изразява в непрекъснато осъществяване на фактическо въздействие върху имота чрез обработване, облагородяване, поставяне на ограда и др., а фактическата власт може да се упражнява и чрез периодични посещения, стига същите да сочат на намерение имотът да се счита за свой и да не са прекъсвани от действия на трети лица. След като е доказано, че фактическата власт е установена към определен начален момент, за да се приеме, че владението е постоянно, т.е. израз на воля да се държи и запази вещта, не е необходимо да се повтарят във всеки момент действия, чрез които се проявява намерението на владелеца да държи вещта като своя. Достатъчно е владелецът във всеки момент, когато пожелае, да може да реализира владелческата си власт. Без правно значение е дали същият се е възползвал от тази възможност, щом спрямо имота не са осъществявани действия на трети лица, създаващи съмнение в явността на владението или водещи до прекъсването му. Дори владелчески действия да не са осъществявани през продължителен период от време, то по силата на презумпцията на чл. 83 ЗС следва, че владението е продължило през целия период. Самите действия, чрез които се изразява волята за владение на вещта, зависят от нейното предназначение, начин на ползване и състояние. Преценката дали е осъществен обективният елемент на владението се извършва конкретно при отчитане установен начален момент на фактическата власт, предприети спрямо имота действия на владелеца, дори и през значителен интервал от време, липсата на фактически действия от трети лица и при приложение на презумпцията на чл. 83 ЗС. Съгласно решение № 197/7.12.2017 г. по гр. д. № 1024/2017 г. на ВКС, І г. о., когато владелецът обработва и засажда земеделски култури в един имот и извлича плодовете от него, всички, включително и собствениците му, могат да установят, че той осъществява фактическа власт върху имота с намерение за своенето му. Чрез стопанисването на имота се разкриват признаците на владението, тъй като с това владелецът извършва действията, които са в правомощията на собственика. В решение № 23/20.05.2016 г. по гр. д. № 5162/2015 г. на ВКС, ІІ г. о. е визирано, че „постоянно владение“ не означава осъществяване на непрекъснато фактическо въздействие; фактическата власт може да се упражнява и чрез периодични посещения в имота, ако те сочат на намерение за своене на имота и не са прекъсвани от действия на трети лица.

Въззивното решение, в което е прието, че от 1999 г. до 2020 г. Д. С. явно, спокойно и непрекъснато е владял спорната нива, поради което я е придобил по давност, е съобразено с изложеното по-горе.

Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира и че обжалваното пред него решение не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно.

За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.

В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

Д. С. има право на направените пред ВКС разноски за адвокат в размер на 600 лв.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,