Определение № 376 от 19.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 944/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца в производството Ж. Н. В., чрез пълномощник адв. Б. М., срещу въззивното решение № 1364 от 16.12.2021 г. по в.гр.д. № 1328/2021 г. на Апелативен съд - София, ГО, 7 състав, с което е потвърдено Решение от 01.08.2019 г. по гр.д. 5545/2017 г. по описа на Софийски градски съд, като е осъдена въззивницата Ж. В. да заплати на насрещната страна-ответник М. Я. разноски по делото. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, с изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се обосновава наличието на основание за допускане касационно обжалване. Претендират присъждане на разноски за цялото производство. Ответната страна по касационната жалба – ответник в производството М. Н. Я., чрез пълномощник адв.В. З., оспорва жалбата с писмен отговор като неоснователна поради липсата на сочените основания за допускане касационно обжалване, тъй като счита, че не е налице противоречие на въззивното решение със закона и с практиката на ВКС, а едва с касационната жалба ищцата за първи път въвежда твърдение, че упражняваната от ответницата фактическа власт върху имота са търпими действия, каквито търпими действия не са били предмет на обсъждане в обжалваното въззивно решение. Претендира присъждане на разноски за касаицонното производство съгласно списък по чл.80 ГПК. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. Делото е за втори път пред касационната инстанция, след като с решение № 54/22.04.2021 г. по гр.д.№ 2988/20 г. на ВКС, ГК, I г.о., е отменено изцяло първо въззивно решение 1452/03.07.20 г. по в.гр.д. 5688/19 г. на САС, ГО, 10 състав (с което е било отменено първоинстанционното решение и осъдителния иск по чл.108 ЗС уважен), и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд. С решението на касационния съд са дадени указания за събиране на доказателства за установяване дали ищцата В. е законен наследник на бившия собственик на процесното жилище, и при установяване на такова правоприемство, да се произнесе съда по възражението на ответницата за придобиване жилището по давност. При повторното въззивно разглеждане на спора пред Апелативен съд-София, с обжалваното решение е потвърдено първоинстанционното решение от 01.08.2019 г. по гр.д. 5545/2017 г. по описа на Софийски градски съд, с което е отхвърлен предявеният от Ж. Н. В. срещу М. Н. Я. иск по чл.108 ЗС за признаване за установено, че ищцата е собственик на основание наследствено правоприемство на недвижим имот: самостоятелен обект с идентификатор ****., по кадастралните карти и кадастрални регистри на АГКК, [населено място], представляващ апартамент № 4, находящ се в [населено място], в жилищна сграда на [улица], вх.А, първи надпартерен етаж, с площ от 46.83 кв. м., като съдът се е произнесъл и относно разноските. Спорът между страните е породен от твърдението на ищцата, че е собственик на недвижим имот - гореописаното жилище, по наследство като единствен наследник по съребрена линия на починалия в Република Италия италиански гражданин Т. П., който приживе е придобил имота по наследяване от своя баща С. П. - последният придобил процесния недвижим имот чрез договор за замяна от 1982 г., който имот се държи от ответницата без основание, а ответницата М. В. противопоставя възражение за придобиване на имота въз основа на давностно владение, започнало още от 1989 г. след смъртта на С. П.. Въззивният съд е приел, въз основа и на събраните нови писмени доказателства в производството по чл.294 от ГПК, че ищцата се легитимира като единствен законен наследник на Т. П.. По противопоставеното от ответницата възражение, и въз основа на преценка на събраните писмени и гласни доказателства, е направен извод, че ответницата М. В. е потвърдила намерението си за своене на процесния имот чрез позоваване на последиците от осъществявана от нея 10-годишна придобивната давност, като се е снабдила с документ за собственост - констативен нотариален акт за обстоятелствена проверка, издаден на 27.02.2001 г. в съответствие с разясненията по ТР № 4/2012 г. по тълк. дело № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС. Приел е още, че поради забраната на чл. 29 ЗСГ (отм.), едва от м.март 1990 г. е била открита възможността за придобиване на процесния апартамент по давност, и ответницата е придобила собствеността по давностно владение още към 2001 г., когато е издаден и констативния нотариален акт, на който тя се позовава, като и след 2001 г. до датата на предявяване на исковата претенция също е изминал период от повече от 10 години като срок на придобивна давност. В решаващите си мотиви въззивният съд е приел, че обективният елемент на давностното владение– упражняване на фактическа власт повече от 10 години от ответницата, не е спорен между страните и се установява от всички доказателства, а по отношение на субективния елемент-намерението за своене, е приел за приложима презумпцията по чл. 69 ЗС, която презумпция, при съвкупната преценка на целия доказателствен материал (писмени и гласни доказателства), че счел да не е оборена, защото нито едно от доказателствата по делото не подкрепяло тезата на ищцата-въззивник В., че придобивна давност не е текла или че ответницата е упражнявала държане за другиго, а не владение върху вещта с намерение за своене. Прието е, че писмото, написано от ответницата М. Я. до Т. П. от 04.10.1989 г. и получено от него, не може да бъде тълкувано като доказателство за сделка (заем за послужване, упълномощаване или друго), което да даде основание да се счита, че въззиваемата е упражнявала държане за другиго, и че Т. П. е знаел, че в имота му е живеела трайно и постоянно въззиваемата Я., но до смъртта си на 19.07.2015 г. последният не е проявил каквато и да е била заинтересованост или активност по отношение на процесния апартамент, не е посетил нито веднъж България в периода 1990 г. и 2015 г., нито е упълномощил някого за извършване на определени действия в България, в това число и за апартамента в София. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът Ж. В. сочи три групи въпроси като основание за допускане до обжалване, решението на които въпроси се твърди, че противоречи на практиката на ВКС и ВС и на тълкувателни решения - основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, както и че въпросите покриват хипотезата и на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Твърди се и очевидна неправилност като основание по чл.280, ал.2 от ГПК Първата група въпроси в изложението, формулирани в шест точки, са израз на несъгласие на касатора с извода на съда, че ответницата Я. е придобила жилището по давност. Всички въпроси в тази група се отнасят до характеристиките на търпимите действия, начина на установяване на търпимите действия, проявлението на търпимите действия и превръщането на търпимите действия във владение. Тези въпроси са обусловени от твърдението на касатора В., направено едва с касационната жалба, че ответницата Я. е осъществявала само търпими действия спрямо спорното жилище, поради което и презумпцията по чл.69 от ЗС се считала оборена. Въззивният съд обаче, е обсъждал само наведеното в процеса са отговора на исковата молба, също и с въззивната жалба, от ищцата В. възражение, че ответницата Я. е държала имота за другиго- за собственика Т. П., вкл. и възражението й, че жилището е ползвано по силата на облигационна сделка-заем за послужване/ пълномощно, което възражение е приел за недоказано по делото. Въззивният съд не е преценявал осъществяваните действия от Я. спрямо жилището като търпими действия, поради което и поставените въпроси се явяват необуславящи за изхода на спора, и така не отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касационно обжалване. По естеството си тези въпроси са насочени към проверка на направения от въззивния съд извод са прилагане спрямо поведението на ответницата на презупмцията по чл.69 от ЗС, която презумпция е прието да не е оборена от събраните по делото доказателства, каквато проверка не може да бъде извършена в тази фаза на касационното производство, тъй като касае правилността на решението. Решенията на ВКС по други дела, на които се позовава касатора по тези въпроси, следователно, се явяват неотносима съдебна практика, доколкото с тях се разглежда правната характеристика на търпимите действия и различието им от държането като фактическа власт, които въпроси не са били предмет на обжалваното въззивно решение по настоящето дело. Втората група въпроси в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК съдържат оплаквания срещу решението, обосновано с процесуални нарушения на въззивния съд относно обсъждане на събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и излагане на аргументи при обсъждане на доказателствата и тяхното кредитиране, вкл. и свидетелските показания, които въпроси, първо са общо формулирани, и второ, по съществото си представлява оплакване за необоснованост и съществено процесуално нарушение от въззивния съд, поради което излизат извън предмета на проверката за допускане на касационно обжалване по смисъла на посоченото ТР № 1/2010 г. в производството по предварителна селекция на касационните жалби по чл. 288 ГПК. Третия въпрос, обособен отделно от горните две групи въпроси, е поставен като правен такъв, касаещ общо приложението на презумпцията по чл.69 ЗС, и сочен да е решен с обжалваното въззивно решение в противоречие с практиката на ВКС в същите вече посочени решения по първата група въпроси, имащи отношение към разграничаване на търпими действия и държане, само държането преценявано като фактическа власт, годна да послужи като основание за придобиване на владение и на собственост. По вече изложените от настоящия касационен състав съображения по първата група въпроси, и по този въпрос не е налице основание за допускане касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, доколкото въззивният съд не е формирал извод за извършвани търпими действия от ответницата Я.. Решаващият извод на въззивния съд е, че ответницата Я. се ползва от презумпцията по чл.69 ЗС, доколкото е приел за установено, че тя е осъществявала фактическа власт върху вещта за период повече от 10 години след м.март 1990 г., респ. и след 2001 г., когато се е снабдила с констативен нотариален акт, която презумпция не е била оборена по делото, тъй като не се е установило упражняваната от нея фактическа власт да е упражнявана за другиго. Този решаващ извод на въззивния съд е в съотвествие с установената съдебна практика по приложението на презупмцията по чл.69 ЗС, според която презумпция задължава съда да приеме, че щом е доказан фактът от хипотезата на правната норма / осъществяване на фактическата власт върху вещта/, то за осъществил се следва да се приеме и предполагаемия факт /наличие на намерение вещта да се държи като своя/, който не се нуждае от доказване, освен ако презумпцията не бъде оборена. Презумпцията по чл.69 ЗС ползва владелеца дори в отношенията му с лицето, което притежава правото на собственост върху вещта в началния момент на давностния срок и възлага на последния доказателствената тежест да установи, че е налице основание за упражняване на фактическата власт, т.е. че вещта е била държана за другиго. Ето защо и по този въпрос не се установява наличие на основание за допускане касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. разглеждане Не се установява и основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и по трите групи въпроси от изложението, тъй като жалбоподателят не е обосновал допълнителното основание - не е посочил какво е значението на поставените въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Точното прилагане на закона, по смисъла на цитираната разпоредба, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато жалбоподателят не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. Поставените въпроси с изложението касаят приложението на нормите на чл.69 ЗС, чл. 235 и чл.236 ГПК, по приложението на които е установена трайна и обилна съдебна практика, която не следва да се осъвременява, поради липса на данни за промени в законодателството и обществените условия. Не е налице и соченото от касатора основание за касационно обжалване по чл. 280, ал.2 ГПК. Очевидната неправилност предполага такъв порок на обжалваното решение, който се установява от съдържанието на самия акт, без да са необходими допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти. Посоченото основание ще е налице единствено при видимо тежко нарушение на закона /когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или е приложена несъществуваща или отменена правна норма/, както и когато съдебният акт е явно необоснован, вследствие допуснати нарушения на основни съдопроизводствени правила или на правилата на формалната логика. В случая такива пороци не се констатират, а и не се обосновават от касатора, доколкото същият бланкетно се позовава на релевираното основание, без да сочи конкретни пороци на обжалвания акт, извън общите касационни оплаквания за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Не се констатират също така нарушения, обуславящи вероятна нищожност или недопустимост на въззивното решение, които да налагат служебно произнасяне по предмета на настоящото производство. С оглед изхода на спора, касаторът следва да заплати на ответника по касация разноски за защита от адвокат в размер на 2800 лв., заплатени в брой съгласно удостоверено с договор за правна защита и съдействие от 24.02.2022 г., приложен с отговора на касационната жалба. Касаторът няма право на възмездяване за разноски в касационното производство. С оглед на изложеното Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК