Определение № 1001 от 04.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1861/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Обжалвано е решение № 172 от 20.02.2024г. по гр.д. № 2499/2023г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 279 от 22.06.2023г. по гр. д. № 350/2021г. на Пернишки окръжен съд, в частта, с която Д. А. Т. е осъдена да заплати на основание чл. 52, вр. чл. 45 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД на С. Б. Д. и на К. Б. Т. /правоприемници на починалата първоначална ищца М. Й. И. / по 1/2 реална част на всеки един от тях следните суми:

• от общата сума от 30 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки, страдания и уплаха, в резултат на инцидент, настъпил на 16.10.2020 г. и причинен от ответника, ведно със законната лихва от деня на увреждането - 16.10.2020 г. до окончателното изплащане на сумата,

• от общата сума от 4 020 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди - направени разходи за заплащане на месечна такса за срок от шест месеца за престой в „Дом за стари хора Б.“, в резултат на инцидента, настъпил на 16.10.2020 г., ведно със законната лихва от датата на плащането на всяка вноска, считано от 30.11.2020 г. до датата на завеждане на исковата молба в съда - 10.06.2021 година, в общ размер на 127,87 лева.

Решението на Окръжен съд – Перник в неговата отхвърлителна част за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за сумата над 30 000лв до претендираните 50 000лв е влязло в сила, като необжалвано.

Касационната жалба е подадена от ответника по иска Д. А. Т. чрез пълномощник адв. Г. Б.. Жалбоподателят моли решението да бъде допуснато до касация на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК, както и на основание чл.280, ал.2 от ГПК като очевидно неправилно. Поддържа, че въззивното решение е постановено в противоречие с установената практика на ВКС по приложението на чл.12 от ГПК, чл.235, ал.2 от ГПК и чл.236, ал.2 от ГПК, както и относно прилагането на чл.52 от ЗЗД, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Оспорва уваженият размер на обезщетението за неимуществени вреди, като се твърди, че същият е завишен по размер от съда и несъответстващ на принципа за справедливост, залегнал в чл. 52 ЗЗД и е източник на неоснователно обогатяване. Поддържа, че решението не е мотивирано, че съдът не е обсъдил показанията на разпитаните по делото свидетели, не се е произнесъл по доводи, развити във въззивната жалба. Поддържа, че по делото няма данни конституираният втори ищец К. Т. да е търпял вреди или да е полагал грижи за пострадалата наследодателка. Поддържа, че не е ясно как като ищци са конституирани децата на пострадалата за вреди, които е понесла тяхната майка, а не те. Счита, че този извод на съда е немотивиран. Оспорва, че определеното по размер обезщетение е завишено, както и че съдът не е обсъдил в съвкупност всички събрани по делото доказателства. Поддържа, че съдът не е съобразил, че пострадалата не се е грижила за себе си, не е предприела нужното лечение, с което е съпричинила своето страдание. Поддържа още, че мотивите на първоинстанционния съд са противоречиви, а въззивния съд е пренебрегнал това. Поддържа, че искът за заплащане на обезщетение за имуществени вреди е изцяло недоказан, а за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди- уважен в силно завишен размер. Твърди се, че справедливото обезщетяване на всички вреди предполага преценка на всички обстоятелства - съпричиняването от пострадалата /и нейните наследници/, възрастта й - род. 1930г. и факта, че пострадалата вече е починала, а като ищци са конституирани нейните дъщеря и син, които претендират неимуществени вреди, които те не са понесли. Моли въззивното решение да бъде отменено и делото да бъде върнато за разглеждане от друг състав на въззивния съд или касационната инстанция да постанови ново решение, с което да отхвърли иска за заплащане на обезщетение за имуществени вреди и да присъди обезщетение за неимуществени вреди в справедлив размер.

В изложението към касационната жалба се поддържа наличие на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност. Поставени са следните въпроси:

1/ задължен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, да изложи собствени мотиви защо приема едни доказателства, а други отхвърля и да обсъди доводите на страните по предмета на спора с оглед нормите на чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 и чл. 12 ГПК. Следва ли съдът при осъществяване на тази своя решаваща дейност да спазва правилата на формалната и правна логика, т.е. фактическите констатации и правните изводи следва ли да са обосновани;

2/ длъжен ли е въззивния съд да обсъди отново и изцяло установените факти по делото и събраните доказателства в тяхната съвкупност;

3/ допустимо ли е присъждане на завишено обезщетение за неимуществени вреди на практика;

4/ при определяне на обезщетение следва ли да се вземе предвид периода, за който се претендира обезщетението и какви болки и страдания е изтърпяла ищцата, свидетелските показания и представените по делото доказателства.

Твърди се, че въпросите са разрешени в противоречие с практика на Върховния касационен съд - решение № 30/13.04.2020г. по гр.д. № 2378/2019г. на ВКС, IV г.о; решение № 37/30.03.2020г. по т.д. № 2206/2018г. на ВКС, II т.о.; решение № 93/10.06.2021г. по гр.д. № 3057/2020г. на ВКС, III г.о.; ППВС № 4/68, както и решение № 43/11.06.2021г. по гр.д. №1772/2020г. на ВКС, I г.о.; решение № 5/11.05.2020г. по гр.д. №1241/2019г. на ВКС, I г.о.; решение № 60085/18.06.2021г. по гр.д. № 3620/2020г. на ВКС, I г.о.; решение № 60126/21.01.2022г. по гр.д. № 4044/2020г. на ВКС, I г.о.; ТР № 1/04.01.2001г. по гр.д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС; Постановление № 1/1985г. на Пленума на ВС, решение № 134/30.12.2013г. по т. д. № 34/2013г. на ВКС, II т.о.; решение № 92/06.11.2019г. по т.д. № 2100/2018г. на ВКС, I т.о.; решение № 69/20.03.2014г. по гр.д. № 6690/2013г. на ВКС, I г.о.; решение № 87/02.07.2013г. по гр.д. № 829/2012г. на ВКС, I г.о.; решение № 115/30.04.2013г. по т.д. № 805/2011г. на ВКС, II т.о.; решение № 310/04.11.2014 г. по гр. д. № 795/2014 г. на ВКС, IV г.о; ППВС №1/1953г. и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Касаторът се позовава и на очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

Ответниците по касационната жалба С. Б. Д. и К. Б. Т., не изразяват становище.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е процесуално допустима.

Окръжен съд- Перник е бил сезиран с искова молба от М. И. против Д. Т. за заплащане на обезщетение за претърпени имуществени и неимуществени вреди на деликтно основание.

След предявяването на исковете ищцата М. И. е починала на 03.09.2021г и като нейни правоприемници в процеса са конституирани наследниците й по закон С. Д. и К. Т..

За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че по обвързващ съда и страните начин със споразумение, одобрено от съда по НОХД № 29/ 2021 г. по описа на Районен съд-Брезник е установено, че Д. А. Т. на 16.10.2020 г. в [населено място], общ Б., чрез нанасяне на удар с ръка в областта на гърба, е причинила средна телесна повреда на М. Й. И., изразяваща се в трайно затруднение на движенията на левия долен крайник за срок от повече от 30 дни, а именно пертрохантерно счупване на лявата бедрена кост. Съдът е посочил, че това споразумение, на основание чл. 383, ал. 1 НПК има последиците на влязла в сила присъда и според чл. 300 ГПК е задължително за гражданския съд относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Приел е от изслушаната СМЕ, че непосредствено след инцидента първоначалната ищца е била откарана в ЦСМП- Брезник, след това и в СПО МБАЛ „Рахила Ангелова“ Перник, където не е било установено счупване, поради оплаквания на ищцата в областта на глезена и коляното. Приел е за установено, че на 19.10.2020г. М. И. е била прегледана от съдебен лекар, който е констатирал невъзможна самостоятелна походка, болка в областта на лява тазобедрена става и на глезенните стави. На 02.11.2020г. са били извършени рентгенови изследвания на лява тазобедрена област с данни за счупване на лявата бедрена кост в областта на трохантерния масив. На 30.11.2020г. първоначалната ищцата е била консултирана с ортопед-травматолог и настанена в „Дом за стари хора Брезник“ ЕООД, където пребивавала до края на м.май 2021г. С решение на ТЕЛК № 3900 от 02.12.2020г. ищцата е получила 100% ТНР с чужда помощ. На 02.09.2021г. е постъпила в неврологично отделение на МБАЛ „Рахила Ангелова“ в тежко общо състояние, след мозъчен инфаркт и на 03.09.2021 г. е починала. Съдът е приел за установено от приетата пред първоинстанционния съд СМЕ, неоспорена от страните, че през периода на възстановяване ищцата е търпяла болки и страдания, като първите два месеца, болките са били с по-интензивен характер. Съдът е приел, че събраните свидетелски показания по делото установяват, че в резултат на инцидента, претърпян от М. през месец октомври 2020г., същата се е обездвижила трайно, като преди това се е намирала в добро здраве, била подвижна и се обслужвала сама. След деянието М. изпитвала силни и продължителни болки и страдания, не можела сама да се грижи за себе си и да се придвижва, нуждаела се от постоянни грижи от медицински, битов и хигиенен характер, които й били оказвани от нейните деца – С. и К., често помагала и св. С., трябвало е да я повдигат, преобличат, носят до тоалетната, извеждат на двора на слънце. Това продължило около три месеца, след което С. се разболяла от коронавирус и това наложило да настянат М. за около 7-8 месеца в дома за стари хора в [населено място], където й оказвали компетентна и адекватна помощ и грижи. С. плащала таксите за дома, които били средно около 600 – 800 лева на месец. Поради финансова невъзможност да ги покриват, децата й я взели обратно вкъщи, като я водели на лекари в София, Б. и П., но М. не можела да се раздвижи и състоянието й се влошавало постепенно. Медиците им казали, че тя няма да може да проходи отново, тъй като тазът й бил пукнат, трябвало да се оперира и да й се поставят пирони, но не се знаело дали ще оцелее по време и/или след интервенцията, с оглед възрастта й. Скоро след това починала в болница.

Съдът е приел още за доказани направените от първоначалната ищца разходи за социални услуги в периода, през които М. е била настанета в дом за стари хора в размер на 4010лв въз основа на представени по делото квитанции и изслушана и неоспорена ССчЕ.

При формиране на решаващата си воля въззивният съд е приел, че определеното от първоинстанционния съд обезщетение за неимуществени вреди е съобразено с установените претърпени от М. И. неимуществени вреди. Отчел е, че към датата на деликта 16.10.2020г., ищцата е била на 90 години и е претърпяла изключително тежко за тази възраст увреждане - пертрохантерно счупване на лява тазобедрена става, което е довело до пълна липса на самостоятелна походка и 100% трудова неработоспособност, зависимост изцяло от чужда помощ, обслужване само на легло /принудително легнало положение/, вследствие на залежаването си е получила декубитуси в областта на сакрума и двата глутеуса, което е установено от приетата по делото медицинска документация. Съобразил е, че това състояние е продължило почти 11 месеца, до смъртта на ищцата. Намерил е, че определеното обезщетение от 30 000лв. не е прекомерно, нито завишено.

За неоснователни е приел и възраженията на ответницата за недължимост на претендираните имуществени вреди, както поради неоснователност, така и поради недоказаност.Намерил е, че заплатените такси за престоя на ищцата в дом за стари хора, се намират в пряка причинна връзка с причиненото й увреждане. Установил е, че в пряка причинна връзка от ПТП, ищцата М. е била инвалидизирана с определена 100% т.н.р. с чужда помощ, както и че от момента на инцидента 16.10.2020г. и до деня на смъртта си - 03.09.2021г., същата е била непрекъснато на легло, с невъзможност да се обслужва самостоятелно за елементарни битови нужди, като е била напълно зависима от чужда помощ, от която се нуждаела всекидневно. Тези грижи тя е получавала в дома на дъщеря си, а в периодите, в които това е било невъзможно, включително и поради заболяване на дъщеря й, същата е била настанена в дома за стари хора, където за ищцата са били полагани необходимите грижи. Поради изложеното е приел, че искът за имуществени вреди е доказан главно и пълно, а по размер съобразно неоспорените от ответницата писмени доказателства и заключение на приетата по делото ССчЕ и възлиза на сумата от 4 020 лв., а законната лихва върху всяка една платена сума по приходните касови ордери от плащането до датата на завеждане на исковата молба-10.06.2021г. е в общ размер на 127,87 лв.

Относно възражението за наличието на принос от страна на ищцата с твърдението, че същата не е положила дължимата грижа към себе си, не е проявила нужното внимание, изискуемо и предполагаемо според житейските правила, като не е предприела адекватно решение за намаляване на вредните резултати от счупването, като по този начин е могла да намали възстановителния период и да постигне излекуване, го е приел за неоснователно. Приел е, че приносът следва да е личен и в причинна връзка с конкретно поведение на пострадалия. Отчел е, че жена на 90 години, останала на легло след причинената й средна телесна повреда и изпадайки изцяло в зависимост от чужда помощ, обективно не е в състояние да положи каквато и да било грижа за себе си. От друга страна нейната дъщеря е положила всички адекватни грижи за нея, а липсата на оперативно лечение са се дължали единствено на възрастта на пострадала, а не на липсата на грижи, отказ от оперативно лечение, респ. липсата на консултации с лекар, каквито безспорно са установени, че са правени, както с резултатите от прегледите, така и от разпитаните свидетели, поради което въззивния съд е приел, че не се установява съпричиняване.

По изложените съображения, въззивната инстанция е приела, че първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в обжалваната част, с която ответницата е осъдена да заплати обезщетение за неимуществени вреди претърпени от М. И. в размер на 30 000лв и сумата от 4200лв- обезщетение за претърпени имуществени вреди от М. И. на същото деликтно основание, като правилно и законосъобразно.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения:

На първо място съдът следва да посочи, с оглед част от развитите оплаквания в касационната жалба, че предмет на разглеждане по делото са вредите- имуществени и неимуществени, претърпени от М. И. в резултат на извършения спрямо нея деликт от Д. Т., установен с одобрено споразумение в рамките на наказателен процес, причинил й телесни увреждания, болки и страдания. М. И. е предявила иск за заплащане на обезщетение за претърпените от нея неимуществени и имуществени вреди, описала е вредите, чието обезщетяване претендира и е посочила размер на своите претенции. В хода на процеса М. И. е починала и като нейни правоприемници, в нейните права в процеса, са конституирани наследници й по закон С. Д. и К. Т.. С конституирането на правоприемници в процеса на мястото на починалата първоначална ищца предмета на делото не се променя. Предметът на делото продължава да е претендираното обезщетение за вреди, претърпени от М. И.. В настоящото производство не се разглеждат вреди на С. Д. и К. Т., ако те са претърпели такива, от деликта извършен по отношение на тяхната майка или вреди от нейната смърт. В този смисъл неоснователни са оплакванията на касационния жалбоподател за това, че по делото не се установят вреди, претърпени от К. Т.. Такива вреди не са били въведени като предмет на настоящото дело.

На следващо място следва да се посочи, претенцията за обезщетяване на претърпени неимуществени вреди представлява иск за защита на лични нематериални права, даваща възможност претърпените болки и страдания да бъдат оценени парично и обезщетени. Неимуществените вреди, болките и страданията, са субективни състояния и изживявания, чиято оценка в парично изражение принадлежи единствено на пострадалия. Ако пострадалият не заяви пред съд претенцията си за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди тя не може да бъде предявена от законните наследници на правоимащия след неговата смърт, тъй като това лично право не преминава в наследството. Съответно, ако пострадалият почине в хода на процеса, започнат от него за получаване на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, неговите правоприемници встъпват в правата, които са предявени, така както са оценени и претендирани от пострадалия. Те нямат право да търсят обезщетение в по-голям от заявения от пострадалия размер, освен в случаите на предявен частичен иск, какъвто случай настоящият не е.

По тези съобпажения са недопустими молбите на правоприемниците на М. И.- С. Д. и К. Т. за присъждане на обезщетение за претърпени вреди от тях, различни от претендираните от М. И., и в размер по-висок от търсения от починалата пострадала по делото.

При съобразяване на изложените мотиви касационният състав при извършената служебна проверка не установява наличието на основания за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд.

За да бъде допуснато до касация въззивно решение следва да се установят предпоставките за касационна проверка съгласно чл. 280, ал. 1- ал.2 ГПК. В разпоредбата на чл.280, ал.2 от ГПК са предвидени директните предпоставки за допускане до касационен контрол на обжалвано въззивно решение. Съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставка за допускане до касационен контрол на въззивно решение е касаторът да е посочил материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Съгласно ТР № 1/2009 г по т.д. № 1/2009г на ОСГТК на ВКС, т.1, този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. При формулирането на такъв възпрос, представляващ обща предпоставка за допускане до касация на въззивно решение, на следващо място следва да се установи, че въпросът е разрешен от съдът в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, с практиката на ВКС, с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона.

Не са налице съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК, тъй като не е налице вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо.

По отношение оплакването за очевидна неправилност на въззивното решение като основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК - настоящият съдебен състав намира, че оплакването е неоснователно. Очевидната неправилност представлява квалифицирана форма на неправилност, различна от неправилността като основание за касационно обжалване по чл.281, т.3 от ГПК. Очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на материалния или процесуалния закон или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от акта, без да се налага обсъждане на мотивите му. Такава неправилност по делото не се установява, поради което не може да се приеме, че обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно.

Поставените от настоящият касатор въпроси покриват общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но по отношение на тях не се установява допълнителния селективен критерий – противоречие със задължителна и казуална практика на ВС и ВКС. Въпросите на касатора засягат критериите, които следва да бъдат съобразени от съда при определяне на справедлив размер на обезщетението за претърпени неимуществени вреди. Константна е съдебната практика, включително и тази посочена от касатора, за това, как се определя по справедливост размера на обезщетението за неимуществени вреди. Съгласно ППВС № 4/23.12.1968 г., приложимо и понастоящем, при определяне размера на обезщетението следва да се посочат, обсъдят и оценят конкретно установените по делото обстоятелства и в мотивите към решението, съдът следва да посочи конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Трайно е възприето в съдебната практика - решение № 476 от 27.01.2016 г. по гр. д. № 3281/2015 г., ІV гр. о., решение № 83 от 21.10.2020 г. по т. д. № 1664/2019 г., І т. о., решение № 106 от 13.10.2020 г. по т. д. № 1931/2019 г., ІІ т. о., решение № 56 от 17.08.2020 г. по т. д. № 1548/2019 г., ІІ т. о., решение № 63 от 28.07.2020 г. по т. д. № 2086/2019 г., ІІ т. о., решение № 62 от 24.07.2020 г. по т. д. № 777/2019 г., ІІ т. о., решение № 196 от 3.02.2021 г. по гр. д. № 925/2020 г., ІV г. о., решение № 96 от 25.11.2020 г. по т. д. № 1881/2019 г., ІІ т. о., Решение № 112 от 21.06.2017 г. по т. д. № 60334/2016 г. на І г. о., решение № 111 от 17.03.2014 г. по гр. д. № 4207/2013 г. на ІV г. о., тълкуването, че понятието „спрведливост” не е абстрактно. Съобразно цитираната практика търсейки справедливия размер на обезщетението за претърпени неимуществени вреди съдът следва да съобрази конкретно съществуващи обстоятелства по всяко дело като например характер и тежест на уврежданията, обстоятелства, при които са настъпили, интензитет и продължителност на болките и страданията, физически и психически последици от уврежданията, възрастта на пострадалия, както и конкретните икономически условия в страната към момента на увреждането. Тези обстоятелства следва да се преценят в съвкупност, за да се обоснове извод кой е справедливият размер на дължимото обезщетение за конкретни неимуществени вреди. В този смисъл е и цитираната съдебна практика от жалбоподателя.

В конкретния случай, при определяне размера на неимуществените вреди въззивният съд е взел под внимание и е преценил всички установени по делото обстоятелства, които обуславят тези вреди и правилно е приложил материалния закон, като в мотивите си е посочил кои обстоятелства е ценил и какво е значението им за размера на обезщетението. Въззивният съд е направил собствена преценка на събраните по делото доказателства, посочил е кои факти приема за установени и се е произнесъл по наведените от страните твърдения и възражения. На обезщетяване по справедливост подлежат доказаните телесни и психически увреждания на пострадалия, претърпените болки и страдания, в това число и негативните изживявания в социален и битов план в причинна връзка с деликта. Обезщетението трябва да е справедливо по размер и да не служи за неоснователно обогатяване. В тази връзка поставеният трети въпрос от касатора е хипотетичен, а не правен, тъй като се основава на предпоставянето,че присъденото обезщетение за вредите на М. И. е завишено. Определяйки размера на дължимото се на първоначалния ищец обезщетение за неимуществени вреди съдът е съобразил в съвкупност събраните по делото писмени доказателства, свидетелските показания и неоспорената от страните съдебно-медицинска и съдебно- счетоводна експертиза, въз основа на които е приел какви телесни травми е претърпяла М. И., колко е продължил възстановителния й период, настъпило ли е възстановяване, с какъв интензитет са били претърпените болки и страдания, какви разноски са направени за нейното възстановяване и наличието на причинна връзка с претърпяното пертрохантерно счупване на лява тазобедрена става.

При съобразяване на посочените от касатора решения и тези, посочени по-горе е видно, че е налична продължителна и постоянна съдебна практика, каято е съобразена от въззивния съд, което води до извод за липса на основанието по чл. 280, ал. 1, т.1 и т.3 от ГПК за допустимостта на касационното обжалване.

С оглед гореизложените съображения съдът намира, че въззивното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване.

Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г. о.