Определение № 194 от 25.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1551/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 от ГПК. Образувано е по частна жалба на М. Д. Д., представляван от съпругата си М. А. Г.-Д., срещу определение № 50 от 08.02.2022 г. по в. ч. гр. дело № 31/2022 г. на Великотърновски апелативен съд, произнесъл се по частна жалба на настоящия жалбоподател, като е потвърдил определение № 641 от 14.12.2021 г. по ч. гр. дело № 468/2021 г. на Окръжен съд Габрово. С последното е оставена без разглеждане като процесуално недопустима частна жалба срещу определение на първоинстанционния съд за оставяне без уважение искането на жалбоподателя за продължаване на срока по реда на чл. 63 ГПК за изпълнение на указания, дадени с разпореждане от 05.08.2021 г. по гр. дело № 1338/2020 г. на Районен съд – Севлиево. За да постанови обжалваното определение въззивният съд е приел, че постановените по този ред определения не подлежат на инстанционен контрол, тъй като с тях не се прегражда хода на делото, нито обжалването им е изрично предвидено в закона. В тази връзка се е позовал на задължителните указания, дадени с ТР № 5 от 12.07.2018 г. на ВКС по тълк. д. № 5/2015 г., ОСГТК. Частният жалбоподател твърди, че определението е постановено от незаконен състав поради участието на съдии, които са си давали отвод по други негови дела. Същевременно с това, че е налице отказ от правосъдие, като съдът не бил съобразил, че изпълнението на дадените указания зависи от действията на съответните държавни институции, компетентни да издадат исканите документи. В представеното след указания изложение на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, в която връзка счита за нарушени: правото му на справедлив процес от безпристрастен съд по смисъла на чл. 6 ЕКПЧ; Регламент 2016/679; чл. 32 от Конституцията на РБ; чл. 46 и 47 ХОПЕС; чл. 14 от Международния пакт за гражданските и политически права и чл. 11 от Всеобщата декларация за правата на човека. Частната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК от надлежна страна срещу въззивно определение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима. По първия довод на жалбоподателя, настоящият съдебен състав на ВКС, Трето гражданско отделение намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по служебен критерий за проверка на валидността или допустимостта на обжалвания съдебен акт съгласно разясненията в ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК. Както е посочено в решение № 505 от 16.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1590/2010 г., IV г. о. и решение № 120 от 13.04.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1333/2010 г., III г. о., в случай, че съдебният състав не приеме поискания отвод, не винаги е налице порок на съдебното решение - отказът да бъде приет отвод във всеки конкретен случай следва да се преценява съобразно процесуалното поведение на съда в производството спрямо съответната страна. Следователно, на още по-силно основание, не може да бъде споделена позицията на касатора, че евентуалното нарушение на разпоредбата на чл. 22 ГПК е равнозначно на постановяване на съдебния акт от незаконен състав. Касационната жалба не следва да бъде допусната до касационно разглеждане и на посоченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като не е отговорено на критерия за формулиран правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно задължителните за съдилищата постановки на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, въпросът в изложението следва да е формулиран точно и ясно, трябва да е конкретен, свързан с решаващите съображения на съда, да е включен в предмета на спора и да е обусловил правните изводи на въззивния съд в обжалваното определение. Неформулирането на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на жалбата до касационен контрол. В допълнение следва да бъде посочено, че организацията на съдебните системи, както и на процеса пред гражданските и другите видове съдилища, се уреждат от вътрешното право на всяка държава по силата на принципа на институционалната автономия. В отсъствието на регламентация на Съюза в материята на вътрешния правен ред, държавите-членки законодателно определят компетентните юрисдикции и регламентират процесуалните механизми, предназначени да осигурят защитата на правата, които правните субекти извличат от правото на ЕС. В случая, както следва от задължителните указания в т. I на ТР № 5 от 12.07.2018 г. на ВКС по тълк. д. № 5/2015 г., ОСГТК, касаторът би могъл ефективно да осъществи правото си на защита като обжалва определението, с което производството се прекратява поради неизпълнение на дадените указания. Отказът на съда да разгледа по същество частна жалба срещу неподлежащ на самостоятелен инстанционен контрол съдебен акт не представлява отказ от правосъдие и не противоречи на практиката на Конституционния съд и/или Съда на ЕС. Касаторът, освен че не сочи конкретен правен въпрос, не се и позовава на актове,предвидени в изтъкнатото основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК и не обосновава противоречие с тях Предвид гореизложеното, ВКС, състав на III г. о.