Определение № 104 от 23.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2869/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. О. П., чрез пълномощника му адв. Г. Д. против решение № 2946/13.05.2020 г. по в.гр.д. №7368/2019 г. на Софийски градски съд, с което е отменено решение № 7912/10.01.2019 г. по гр.д. № 27946/2018 г. по описа на Софийски районен съд в частта, с което са уважени предявените от касатора срещу Софийски районен съд искове с правно основание чл. 2б ЗОДОВ и чл.86, ал.1 ЗДД съответно за сумата от 1 982,80 лв. –обезщетение за имуществени вреди, вследствие на протекло в неразумен срок съдебно производство по н.о.х.д. № 1953/2010 г. по описа на СРС, 14-ти състав, ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното изплащане и за сумата от 228,57 лв.-лихва за забава за периода 11.03.2017 г. до 29.04.2018 г. и вместо него е постановено друго, с което исковете са отхвърлени за тези размери, и с което е потвърдено решение № 7912/10.01.2019 г. по гр.д. № 27946/2018 г. по описа на Софийски районен съд в останалата обжалвана част, с която исковете са отхвърлени до пълните предявени размери от 15 436 лв.-обезщетение за имуществени вреди вследствие на нарушение правото на чл.6 от КЗПЧОС на разглеждане и решаване на делото в разумен срок – неизготвяне от страна на СРС, 14-ти състав на мотиви съобразно изискванията на чл.305, ал.3 НПК към присъда № 25/06.04.2011 г., изразяващи се в заплатената от П. О. П. на пострадалия А. А. законна лихва върху уважената част от гражданския иск, предмет на н.о.х.д. № 1953/2010 г. на СРС и за заплащане на сумата от 1 780,00 лв.- лихва за забава върху претендираното обезщетение за периода от 11.03.207 г. – 29.04.2018 г. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност на същото поради нарушение на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост – основания по чл.281, т.3 ГПК. Поддържа се неправилност на изводите на въззивния съд, че делинквентът може доброволно да изпълни точно задължението си за заплащане на парично обезщетение на пострадалия за причинени от него неимуществени вреди непосредствено след момента на причиняване на увреждането и преди определяне на дължимото обезщетение от съда с влязло в сила решение, поради което не е налице причинна връзка между периода на забавяне на разглеждане на процесното наказателно производство, в което е приет за разглеждане иск по чл.45 ЗЗД и претърпените от ищеца имуществени вреди, представляващи увеличения размер на заплатената от него законна лихва върху присъденото в наказателното производство парично обезщетение на пострадалия за причинените от ищеца неимуществени вреди, тъй като ищецът е следвало да изпълни доброволно задължението си към пострадалия за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди веднага след деликта и преди установяване на точния размер на дължимото обезщетение с влязъл в сила съдебен акт. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а именно: 1/Може ли делинквентът да изпълни точно задължението си за заплащане на парично обезщетение на пострадалия за причинените му неимуществени вреди преди съдът да е определил по справедливост размера на същото обезщетение с влязъл в сила съдебен акт и 2/ Може ли, при разглеждане на искова претенция за присъждане на обезщетение за причинени неимуществени вреди по чл.45 ЗЗД вр. чл. 52 ЗЗД, да бъдат причинени имуществени вреди на ответника – делинквент по иска от нарушаване на правото му на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл.6, §1 ЕКЗПЧОС. Във връзка с посоченото допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, се твърди, че по тези въпроси липсва съдебна практика на Върховния касационен съд, както и че въпросите са от значение за точното тълкуване на разпоредбите на чл.45 ЗЗД и чл.52 ЗЗД, както и на чл.2б, ал.1 ЗОДОВ и имат съществено значение за надлежното регулиране на отношенията, възникващи при ангажиране отговорността на съда за причинени вреди от нарушаване на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок. Ответната страна по жалбата – Софийски районен съд не е депозирала отговор на касационната жалба. За да отмени решението на първоинстанционния съд в частта, с която предявените искове по чл.2б, ал.1 ЗОДОВ /ДВ, бр. 98 от 2012 г./ и чл.86, ал.1 ЗЗД – за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в увеличен размер на заплатена от ищеца законна лихва върху присъдено обезщетение за неимуществени вреди по чл.45 ЗЗД и лихва за забава върху обезщетението, са уважени частично и да отхвърли изцяло исковете, въззивният съд е приел, че предявеният иск по чл.2б, ал.1 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за имуществени вреди е допустим, тъй като е проведена процедура по реда на гл. IIIа ЗСВ, по която не е постигнато споразумение, поради неприемане на предложеното обезщетение. Съобразявайки трайната съдебна практика на ВКС, е приел, че като съд, разглеждащ спора за дължимостта и размера на обезщетението за нарушаване на правото на чл.6, §1 ЕКЗПЧОС, не е обвързан от предложеното от страна на държавата в административната процедура обезщетение и от констатацията за допуснато нарушение на това право, като е отчетено и обстоятелството, че в административната процедура ищецът е заявил претенция за глобално обезщетение на претърпените от него както имуществени, така и неимуществени вреди вследствие на нарушаване на правото му на разглеждане и решаване на н.о.х.д. № 1953/2010 г. по описа на СРС, 14 състав, в разумен срок. Посочено е, че при иска по чл.2б ЗОДОВ на обезщетение подлежат всички преки и непосредствени вреди, причинени от неразумната продължителност на съдебното производство, но не и вредите от неправилни или недопустими съдебни актове, в който смисъл е и трайната практика на ВКС, обективирана в решения по чл.290 ГПК, според която ищецът следва да докаже, че е претърпял твърдените имуществени вреди, техния размер, както че тези вреди са в причинна връзка с поведението на ответника, изразяващо се в нарушаване на правото за разглеждане и решаване на делото в разумен срок. Въззивният съд е приел, че в конкретния случай между твърдените от ищеца имуществени вреди, изразяващи се в заплатена от него законна лихва върху обезщетението за неимуществени вреди за претендирания период не са в пряка причинна връзка с твърдяното бездействие от страна на Софийски районен съд, изразяващо се в неизготвяне на мотиви съобразно изискванията на чл.305, ал.3 НПК към присъда № 25/06.04.2011 г. на СРС, 14 състав, а е в резултат на упражненото от него бездействие за своевременна обезвреда на пострадалия, т.е. с липсата на доброволно изпълнение на задължението, което по непозволено увреждане възниква от момента на увреждането, като воденето на спор относно наличието или липсата на задължение за обезвреда, респективно определяне на размера на обезщетението с окончателен съдебен акт, не променя момента на неговото възникване. Настоящият състав на ВКС намира, че формулираните в изложението материалноправни въпроси осъществяват общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК, доколкото са обусловили решаващата воля на съда, но същите нямат претендираното от касатора значение, тъй като по тях е налице непротиворечива съдебна практика на ВКС, която не се нуждае от промяна, което изключва поддържаното допълнително основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. По приложението на чл.2б ЗОДОВ е налице непротиворечива съдебна практика, според която по този ред подлежат на обезщетяване всички преки и непосредствени вреди, причинени от неразумната продължителност на съдебното производство, но не и вредите от неправилни или недопустими актове. Ищецът, предявил такъв иск, дължи пълно и главно доказване относно вида и размера на имуществените вреди, както и на пряката причинно-следствена връзка със забавеното производство, а относно неимуществените вреди, съгласно практиката на ЕСПЧ, съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива, поради което по начало не е необходимо ищецът да твърди изрично и да доказва обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, спрямо което съдебното производство е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието му в държавността поради забавяне на делото. /вж. решение № 306/22.10.2019 г. по гр.д. № 4482/2017 г., решение № 272 от 27.01.2020 г. по гр.д. № 924/2019 г. и решение № 48/06.04.2020 г. по гр.д. № 1610/2019 Г., и трите на IV г.о. на ВКС/. В конкретния случай, въззивният съд се е съобразил с посочената съдебна практика и е приел, че между претендираните имуществени вреди, изразяващи се в заплатената от ищеца законна лихва върху дължимото на пострадалия обезщетението и установения период на забава при разглеждане на наказателното производство, не е налице причинна връзка, а не че по реда на чл.2б ЗОДОВ изобщо не могат да се обезщетяват претърпени имуществени вреди, настъпили от неразумна продължителност на съдебно производство. По въпроса от кой момент се дължи законна лихва върху обезщетението за неимуществени и имуществени вреди, причинени от непозволено увреждане, е налице трайна и непротиворечива практика на ВКС, според която съгласно чл.84, ал.3 ЗЗД при задължение от непозволено увреждане, длъжникът се смята в забава и без покана, както и че лихвата като обезщетение за неизпълнение на вземане за неимуществени вреди, произтичащо от деликт, е дължима от момента на настъпване на провопораждащия вредите юридически факта – увреждането, а не от момента на влизане в сила на съдебен акт за определяне на размера на обезщетението, т.е. дължима е от момента на изискуемостта на вземането, а не от момента на ликвидността му./ виж решение № 193/26.06.2012 г. по гр.д. № 611/2011 г. на I г.о. на ВКС, решение № 217/25.07.2013 г. по гр.д. № 1038/2012 г. на IV г.о. на ВКС/ Специалното правило за изискуемост на задължението за обезщетение на причинени от непозволено увреждане вреди е налице и се прилага и при имуществените и при неимуществените вреди. Настоящият състав споделя изцяло възприетото в съдебната практика и доктрината становище, тъй като то гарантира в най-пълна степен принципите на интегралното обезщетение, справедливостта, сигурността и предвидимостта и стимулира неизправният делинквент да плати дължимото обезщетение своевременно, защото с бездействието си увеличава вредите. Въз основа на същото становище, въззивният съд е приел, че делинквентът изпада в забава не само преди определянето на окончателния размер на обезщетението от съда, но дори и без да му е отправена покана, а от момента на увреждането, като и че задължението за заплащане на законна лихва е пряка последица от липсата на доброволно изпълнение, тъй като длъжникът не може да откаже плащане на законната лихва, позовавайки се на обстоятелството, че не му е ясен размерът на дължимото обезщетение. При тези правилни съждения, въззивният съд е извел и извода, че начисляването на лихвата за забава се намира в пряка причинно-следствена връзка с липсата на доброволно изпълнение на задължението от страна на длъжника, а не с нарушаване на правото му на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, респ. с твърдяното от него бездействие от страна на Софийски районен съд, изразяващо се в неизготвяне на мотиви съобразно изискванията на чл.305, ал.3 НПК към присъда № 25/06.04.2011 г. по описа на СРС, 14 състав. С оглед изложеното, настоящият състав приема, че не е налице допълнителния селективен критерий на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по отношение на повдигнатите от касатора материалноправни въпроси, поради което обжалваното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.