Определение № 195 от 17.03.2023 г. на ВКС по т. д. № 207/2023 г.

Производството е по чл.274, ал.2, предл.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на Д. Г. М. срещу Определение № 50310 от 05.12.2022 г. по т. д. № 93/2022 г. на ВКС, II т. о., с което е оставена без разглеждане касационната жалба на същия жалбоподател срещу Решение № 265861 от 23.09.2021 г., постановено по гр. д. № 687/2021г. на Софийски градски съд, в частта, с която е потвърдено Решение № 77166 от 22.04.2020г. по гр.д. № 7004/2015г. на Софийски районен съд, 73 състав, в частта за отхвърляне на предявения от Д. Г. М. против Фонда за гарантиране на влоговете в банките иск с правна квалификация чл.23, ал.1 ЗГВБ/отм./ вр. чл. 99 ЗЗД за разликата над сумата от 1 474.62 евро до пълния претендиран размер от 7 000 евро – частично вземане от общо 38 000 евро, произтичащо от договори за банков влог, сключени между С. А. Р., А. Б. Р. и Петя С. С. – от една страна, и „Кооперативна търговска банка „АД – от друга, и последващи договори за цесия между посочените физически лица и Д. Г. М.. Поддържа се, че обжалваното определение е неправилно и незаконосъобразно – противоречащо на Тълкувателно решение № 3/2019 г. по тълк. дело № 3/2019г. на ОСГТК на ВКС и некореспондиращо с фактическата обстановка по делото, поради което се моли същото да бъде отменено. Излагат се доводи, че в случая предмет на делото е вземане от договор за цесия, сключен между потребители, срещу Фонда за гарантиране на влоговете в банките, който не е търговец, поради което спорът е гражданскоправен, а не търговски, както неправилно бил приел ВКС. Ответната страна – Фондът за гарантиране на влоговете в банките, чрез процесуален представител, в законоустановения срок представя писмен отговор, с който изразява становище за неоснователност на подадената частна жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите в частната жалба и прецени данните по делото, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима - подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 275, ал. 1 ГПК едноседмичен срок и е насочена срещу валиден, допустим и подлежащ на обжалване съдебен акт от кръга на посочените в чл. 274, ал.1 ГПК. За да постанови обжалваното определение, първият тричленен състав на ВКС е приел, че предмет на касационната жалба е решение на въззивен съд, с което е разгледан осъдителен иск за парично вземане с цена 7 000 евро /с левова равностойност от 13 690, 81 лв./. Посочено е, че вземането произтича от договори за банков влог, които са абсолютни търговски сделки по смисъла на чл.1, ал.1, т.7 ТЗ, и сключени във връзка с тях договори за цесия, което придава търговски характер на спора за дължимост на вземането, а съответно и на делото, в което този спор е разрешен. Прието е също така, че предвид обстоятелствата, с които касаторът е обосновал качеството си на кредитор /титуляр на вземането/, то по отношение на него не намира приложение разпоредбата на чл.113 ГПК и тъй като цената на осъдителния иск е под предвидения в чл.280, ал.3, т.1 ГПК минимален праг за достъп до касационно обжалване по търговски дела - 20 000 лв., въззивното решение не подлежи на касационно обжалване и подадената срещу него касационна жалба се явява недопустима. Определението е правилно и следва да бъде потвърдено. Предмет на оставената без разглеждане касационна жалба на Д. Г. М. е въззивното решение в частта му, с която е разгледан предявеният от касационния жалбоподател против Фонда за гарантиране на влоговете в банките иск с правна квалификация чл.23, ал.1 ЗГВБ /отм./вр. чл. 99 ЗЗД за разликата над сумата от 1 474.62 евро до пълния претендиран размер от 7 000 евро – частично вземане от общо 38 000 евро. Претендираните от ищеца права се основават на цедирано вземане, произтичащо от договори за банков влог, които са абсолютни търговски сделки по смисъла на чл.1, ал.1, т.7 ТЗ, и което придава търговски характер на спора за дължимост на вземането. Задължението за изплащане на гарантирания размер на влога на ФГВБ съобразно ЗГВБ /отм./ възниква при съществуващо задължение на банката по отношение на вложителя по съответния влог, което е предмет на делото по предявения иск. Правилно в обжалвания акт съставът на ВКС е приел, че делото, в което този спор е разрешен, е търговско, а доколкото размерът на цената на посочения иск е под 20 000 лв., на основание чл.280, ал.3 ГПК въззивното решение в обжалваната част не подлежи на касационен контрол. Неоснователен е доводът на частния касатор за несъобразяване от първия състав на ВКС със задължителните постановки на ТР № 3/2019г. Обстоятелствата, на които ищецът – касатор е обосновал качеството си на кредитор, титуляр на вземането, не му придават качеството на „потребител“ по смисъла на §13,т.1 от ДР на Закона за защита на потребителите, съответно спорът по предявения иск не е потребителски. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение,