Определение № 2325 от 21.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 859/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „Райънеър Десигнейтед Активити Компани“, Ирландия, срещу решение № 1331 от 17.12.2024 г., постановено по в.гр.д. № 483/2024 г. по описа на Апелативен съд – София, 4-ти граждански състав, в частта, с която е потвърдено решение № 6011 от 23.11.2023 г., постановено по гр.д. № 10046/2021 г. по описа на СГС, ГО, I – 6 състав, поправено с решение от 24.11.2023 г., в частта, с която „Райънеър Десигнейтед Активити Компани“, Ирландия е осъдено да заплати на основание чл. 17, § 1 от Конвенцията за уеднаквяване на някои правила за международния въздушен превоз на П. М. К., действаща чрез своята майка и законен представител Х. В. М., сумата от 54 500 евро, представляваща обезщетение за претърпени от ищцата неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от травматично увреждане, възникнало на борда на въздухоплавателно средство, с което ответникът - превозвач е изпълнявал полет FR 6351 от 29.11.2019 г. от София за Брюксел, в резултат на разливане на гореща храна върху ищцата, ведно със законната лихва върху сумата от 10.08.2021 г. до окончателното плащане. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Касаторът поддържа, че въззивният съд е формирал изводите си за това как е станало изгарянето на ищцата с гореща храна при неправилно възприемане на показанията на разпитаните свидетели и на фактите, които те са изнесли пред съда. Счита, че по делото е доказано, макар и не с преки доказателства, че разливането на храната е станало след действие на малолетната ищца, при което нейната майка е проявила небрежност. Това е основание за освобождаване на превозвача от отговорност по чл. 20 от Конвенцията за уеднаквяване на някои правила за международния въздушен превоз. Касаторът се позовава на допуснато от съда нарушение на процесуалните правила, защото в решението си не е обсъдил заявено от него още в първоинстанционното производство възражение за съпричиняване от ищцата и от нейната майка на вредоносния резултат, чрез следните действия: - неправилната позиция, в която е седяло детето на седалката на борда на въздухоплавателното средство; - закъснялото търсене на медицинска помощ от майката за лечение на раните на детето, получени от изгарянето с горещата храна. Фактите, на които се основава това възражение, са станали известни на касатора, имащ качеството на ответник по предявените в процеса искове, едва на второто заседание, проведено по делото, поради което това е и първият момент, в който той е можел да заяви възражение за съпричиняване и това е направено от процесуалния му представител именно в това съдебно заседание. В касационната жалба се прави оплакване за неправилно прилагане от въззивния съд на принципа на справедливост при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, което е присъдено в прекалено висок размер, който не отговаря на търпените болки от получените от ищцата телесни увреждания, като не са взети предвид и икономическите условия в страната към датата на увреждането. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поставя четири въпроса, по които намира, че въззивният съд се е произнесъл, като по отношение на два от тях поддържа допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а по отношение на другите два – това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Позовава се и на основанието за допускане до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Ответникът по касационната жалба П. М. К. е подал отговор, в който заявява, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Излага съображения за това, че решението е правилно. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение в полза на упълномощения да го представлява адвокат в касационното производство по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба, съобрази данните по делото и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното: Касационната жалба е подадена в установения в чл. 283 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който подлежи на касационно обжалване, поради което е допустима. За да постанови обжалваното решение, Софийски апелативен съд е приел, че предмет на разглеждане в производството е иск с правна квалификация чл. 17, § 1 от Конвенцията за уеднаквяване на някои правила за международния въздушен превоз /Конвенцията/, предявен от П. М. К., имаща качеството на пътник, срещу „Райънеър Десигнейтед Активити Компани“, Ирландия, което дружество има качество на въздушен превозвач, за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, търпени в резултат на телесно увреждане, причинено от злополука, възникнала на борда на въздухоплавателното средство и представляваща разливане на гореща храна върху краката на пътника. След тълкуване на разпоредбите на чл. 17, § 1, чл. 20 и чл. 21, § 1 от Конвенцията и при съобразяване на решенията на СЕС, постановени по преюдициални запитвания по тълкуване на чл. 17, § 1 от Конвенцията, въззивният съд е счел, че уредената в тази норма отговорност на въздушния превозвач за вреди, претърпени от пътник в резултат на злополука, до размера от 100 000 специални права на тираж /около 120 000 евро/ е безвиновна и противоправното поведение на служители на превозвача не е елемент от фактическия състав за нейното възникване. С оглед на това е заключил, че за да бъде ангажирана отговорността на превозвача до посочения размер, е достатъчно да бъде доказано единствено, че пътникът е получил телесно увреждане в резултат на злополука на борда на въздухоплавателното средство. Такова доказване е проведено в случая, тъй като от събраните доказателства се установява, че малолетната ищца П. М. К. е получила изгаряне между II Б и III степен на лявата подбедрица и на дясното ходило в резултат на разливане на гореща храна, сервирана на борда на въздухоплавателното средство, което представлява злополука по смисъла на чл. 17, § 1 от Конвенцията. Въззивният съд е намерил, че съгласно чл. 20 от Конвенцията превозвачът може да се освободи изцяло или отчасти от отговорност само ако докаже, че вредата е причинена от небрежност, неправилно действие или бездействие на пътника. При съобразяване на процесуалните действия на ответника в първоинстанционното призводство, е счел, че заявеното от него в процеса възражение за съпричиняване на вредоносния резултат се основава само на твърденията, че малолетната пътничка или майка ѝ са извършили действия по разливане на горещата храна, но не и на твърденията за неправилна позиция на детето на седалката, както и на закъсняло търсене на медицинска помощ, на които факти тази страна не се е позовала своевременно. Приел е, че по делото не са представени никакви доказателства, че ищцата или нейната майка са извършили неправилни действия по разопаковане на храната и използване на бордните масички, поради което е неоснователно възражението за принос на тези лица за настъпване на увреждането и за изключване на отговорността на превозвача, съответно за намаляване на размера на дължимото от него обезщетение за вреди. За да определи размера на дължимото на ищцата обезщетение за причинените ѝ в резултат на злополуката вреди, въззивният съд е взел предвид следните обстоятелства, които са установени по делото от събраните доказателства и които е счетено, че обуславят по-висок размер на това обезщетение: - полученото дълбоко дермално изгаряне; - търпените от пострадалата в момента на изгарянето силни болки; - проявената остра стресова реакция, преминала в посттравматично стресово разстройство с изразени в първите шест месеца симптоми на влошен сън, оживяващи представи за психотравмата, отбягващо поведение, отдръпване от контакти, песимистични нагласи за бъдещето и страх от болезнените процедури; - ниската възраст на пострадалото дете към момента на увреждането, което е било на ненавършени 7 години, когато психиката му е все още неукрепнала, а кожата е в процес на развитие; - провеждане на две хоспитализации и две интервенции под пълна анестезия; - образуването на два белега, които не могат да изчезнат – хипотрофичен на дясното ходило и монотрофичен на лявата подбедрица; - преустановяването от пострадалата на заниманията ѝ със спорт; - необходимост от предпазване на увредената кожа от слънчева светлина, включително чрез носене на медицински чорап; - преминаването на пострадалата в домашен режим на обучение в първата година от нейното училищно образование. Въззивният съд е отчел и малката площ на получените изгаряния, както и това, че след около година – година и половина, ищцата е преодоляла първоначалната стресова реакция, притесненията си за външния вид от останалите в резултат на изгарянето белези и се е завърнала към заниманията си със спорт, като към момента тя вече няма и страх от летене. Тези обстоятелства са преценени като такива, обуславящи по-нисък размер на обезщетението за неимуществени вреди. С оглед на това въззивният съд е определил, че справедливият размер на дължимото обезщетение за претърпените неимуществени вреди възлиза на сумата от 54 500 лв., което прави предявеният осъдителен иск изцяло основателен, както е счел и първоинстанционният съд. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като поставя четири въпроса, по които сочи, че въззивният съд се е произнесъл в обжалваното решение. Първите два въпроса са следните: 1) Следва ли въззивният съд да се произнесе по възражение, повдигнато непосредствено след узнаване на определено обстоятелство в съдебно заседание пред първоинстанционния съд?; 2) Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на своето решение всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им? От изложената към тези въпроси обосновка е видно, че касаторът ги поставя във връзка с едно и също негово оплакване, че въззивният съд не се е произнесъл в решението си по направеното от него в процеса своевременно възражение за принос на пострадалата ищца и на нейната майка за настъпване на телесното увреждане от заливане с гореща храна на борда на въздухоплавателно средство, което се основава на твърденията за това, че ищцата е стояла в неправилна поза на седалката, както и за това, че майка ѝ е потърсила късно медицинска помощ за лечение на получените рани от изгаряне. Ето защо те ще бъдат разгледани общо. За да мотивира противоречие на обжалваното решение с разрешенията, дадени по тези два процесуалноправни въпроса в цитирана от него практика на ВКС, касаторът сочи, че възражение за съпричиняване на вредоносния резултат, което се основава на описаните факти, е направено от него в съдебно заседание пред първоинстанционния съд, проведено на 18.10.2022 г. От съдържанието на протокола за това съдебно заседание е видно, че в него процесуалният представител на ответното дружество „Райънеър Десигнейтед Активити Компани“ заявява само, че прави възражение за съпричиняване, но не излага никакви конкретни обстоятелства, на които то се основава, които да са различни от вече въведените в процеса такива. Единствените конкретни факти, касаещи това възражение, които ответникът е заявил в първоинстанционното производство, са тези, посочени в подадения по делото писмен отговор, че ищцата или нейната майка са извършили действията по разливане на горещата храна, от което са получени изгарянията на детето. Формулираните въпроси обаче не са обосновани с извършени от въззивния съд нарушения при произнасяне по възражението за принос на пострадалата за настъпване на вредата, основано на тези факти. Това означава, че първите два въпроса се поставят единствено във връзка с процесуални действия на ответника, каквито изобщо не са извършвани в производството пред първата съдебна инстанция. С оглед на това те няма как да имат значение за извършените от въззивния съд процесуални действия по разглеждане на конкретни възражения, които са въведени като част от предмета на делото, и оттам да са обуславящи за формираната от него решаваща воля по основателността на предявения иск. Следователно тези въпроси не осъществяват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК и по тях не може да се допусне касационно обжалване на решението на апелативния съд. Следващият въпрос, формулиран в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване е: Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на своето решение всички обстоятелства, установени по делото относно претърпените неимуществени вреди, както и всички доводи и възражения на страните при определяне размера на обезщетението за тези вреди? Този въпрос касае прилагането на процесуалноправните норми в ГПК, уреждащи задълженията на въззивния съд, поради което има характера на правен. Той е и обуславящ за изхода на спора, поради което по отношение на него е осъществено общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. По процесуалноправния въпрос за задълженията на въззивния съд при разглеждане на делото и постановяване на решение по него е налице съдебна практика, която е както тази, цитирана от касатора, така и служебно известната на съда такава. Това е задължителната практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г., постановено по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, която е обективирана в много на брой решения, сред които са както тези, посочени от касатора, така и следните: Решение № 240 от 15.01.2019 г., постановено по т.д. № 518/2018 г. по описа на ВКС, I т.о., Решение № 63 от 17.07.2015 г., постановено по т.д. № 674/2014 г. по описа на ВКС, II т.о., Решение № 192 от 29.01.2018 г., постановено по т.д. № 44/2017 г. по описа на ВКС, I т.о., Решение № 210 от 15.08.2014 г., постановено по гр.д. № 6605/2013 г. по описа на ВКС, IV гр.о. В тези актове е прието, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. При изграждане на фактическите и правни изводи въззивният съд трябва да изследва всички допустими и относими към предмета на спора доказателства, събрани пред въззивната и пред първата инстанция, като прави собствени заключения, които обосновава и подкрепя от анализа на целия доказателствен материал по делото и по вътрешно убеждение. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване противоречието на въззивното решение с разрешенията, дадени в посочената съдебна практика, е обосновано с това, че при формиране на извода за размера на обезщетението за неимуществени вреди апелативният съд не е обсъдил всички възражения на ответника, че то трябва да се определи в по-нисък размер и по-конкретно тези, че в съдебната практика за сходни увреждания се присъждат по-ниски обезщетения, както и че не е взел предвид всички събрани в производството доказателства и конкретно заключението на изготвената съдебна психологична и психиатрична експертиза, от което се установява, че в резултат от изгарянето с горещата храна на ищцата не са причинени трайни психологически страдания. Касаторът се позовава и на това, че въззивният съд не е разгледал възраженията за намаляване на размера на обезщетението за вреди поради наличие на съпричиняване на вредоносния резултат, основано на твърденията за неправилната позиция на ищцата на седалката на борда на въздухоплавателното средство и забавеното търсене на лекарска помощ за лечение на получените увреждания от изгарянето. От мотивите на обжалваното решение обаче е видно, че в него въззивният съд е обсъдил всички събрани в производството доказателства, като е направил и самостоятелен извод за това какви конкретни обстоятелства се установяват от тях, които са от значение за определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, което се следва на ищцата. Съдът е направил и оценка на същите, като е формирал извод за това какво е тяхното значение за интензитета на търпените от ищеца вреди и оттам за размера на обезщетението, което се следва за тяхното репариране – изрично са разграничени обстоятелствата, които обуславят по-висок размер на дължимото обезщетение и тези, които обуславят по-нисък размер. Въззивният съд е обсъдил и заключението на изготвената в производството комплексна съдебна психологична и психиатрична експертиза, като е приел, че от нея се доказва и соченото от касатора обстоятелство, че година след злополуката ищцата е възстановила своето обичайното психично и емоционално състояние, което обстоятелство е отчетено като такова, свидетелстващо за по-нисък интензитет на търпените страдания в резултат на увреждането. В обжалваното решение са изложени и изрични съображения, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, което се следва на ищцата, не следва да се съобразява размерът на обезщетението, присъден от съда по друг спор, на който ответникът се е позовал във въззивната жалба, като е посочено, че разглежданите по всяко от делата казуси, въпреки някои сходства в начина на увреждане и възрастта на пострадалите лица, са различни и се характеризират със специфики. Дали изводите, направени от въззивния съд при обсъждане на доводите на ответника и при анализ на събраните в производството доказателства, са необосновани, както поддържа касаторът, е въпрос, касаещ правилността на обжалваното решение, по който касационният съд не може да се произнася в стадия по селекция на касационните жалби по чл. 288 ГПК, а само след допускане на конкретно решение до касационно обжалване и разглеждане на жалбата срещу него по реда на чл. 290 ГПК. Както беше посочено, ответникът не е заявил в първоинстанционното производство възражение за принос на пострадалата за настъпване на вредоносния резултат, което да се основава на нейната неправилна позиция на седалката на борда на въздухоплавателното средство и на забавеното търсене на лекарска помощ от нейната майка, поради което и възивният съд не е бил длъжен да изложи мотиви по него. На обсъждане от въззивния съд в решението подлежат не всички възражения, а само тези, които са заявени в предвидените в ГПК преклузивни срокове за това. С оглед на изложеното настоящият съдебен състав намира, че при постановяване на обжалваното решение апелативният съд не се е отклонил от разрешенията, дадени в цитираната съдебна практика на ВКС, и не е налице поддържаното от касатора допълнително основание за неговото допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставения процесуалноправен въпрос. Следващите два въпроса, които са формулирани в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, са: 1) Установяването на контрол върху вещта, от която произтича вредата, както и последващите действия на лицето, установило контрол, които са в причинно-следствена връзка с вредата, както и при условие че това лице е майка на малолетното лице, претендиращо обезщетение, представляват ли „неправилни действия на лицето, от което произтичат правата на лицето, претендиращо обезщетение“ по смисъла на чл. 20, изр. 1 от Конвенция за уеднаквяване на някои правила при международния въздушен превоз?; 2) Оставянето без надзор на малолетно лице, претендиращо обезщетение, от неговата майка към момента на настъпване на вредите, представлява ли „неправилно бездействие на лицето, от което произтичат правата на лицето, претендиращо обезщетение“ по смисъла на чл. 20, изр. 1 от Конвенцията?. Тези въпроси ще бъдат разгледани общо за това дали осъществяват общия селективен критерий по чл. 280, ал 1 ГПК. От начина, по който са зададени, както и от обосновката към тях, е видно, че те не касаят тълкуването и прилагането на нормата на чл. 20 от Конвенцията, която се сочи изрично във всеки от тях, а отговорът им изисква съобразяването на конкретни факти по спора, заявени от ответника като основания за освобождаване изцяло или отчасти от отговорност за вреди от увреждане, получено в резултат на злополука, настъпила на борда на въздухоплавателно средство. Ето защо тези въпроси нямат характера на правни. Освен това по тях няма произнасяне в обжалваното решение. В него въззивният съд не е приел, че по делото е доказано, че майката на пострадалото малолетно дете е извършила каквито и да е действия, които да са в причинна връзка с вредата, което условие се поставя във въпроса. Напротив, той е направил категоричен извод, че не е доказано тя да е извършила действия по разливане на горещата храна след нейното поставянето на бордната масичка пред седалката на увреденото дете. В обжалваното решение няма изложени и съображения, че е доказано, че майката на пострадалото малолетно дете го е оставила без надзор, като такъв факт не е и въвеждан в процеса от ответника с направените от него възражения. Следователно формулираните въпроси не отговарят на нито едно от изискванията за покриване на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК и по тях не може да се допусне касационно обжалване на решението на апелативния съд. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, като поддържа, че обжалваното възззивно решение е очевидно неправилно. В практиката на ВКС се приема, че очевидната неправилност на въззивното решение, при наличие на която то се допуска до касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, се свързва с особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт, които следва да могат да бъдат констатирани от касационната инстанция само въз основа на мотивите на акта. Тази квалифицирана форма на неправилност е налице при допуснато от въззивния съд особено тежко нарушение на материалния или процесуалния закон и когато решението е явно необосновано. Според съдебната практика особено тежко нарушение на закона е налице при прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, при прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, както и при нарушение на основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Въззивното решение е явно необосновано, когато съдът е направил изводите си при грубо нарушение на правилата на формалната логика. За да мотивира наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, касаторът сочи, че обжалваното решение е необосновано, защото част от изводите на въззивния съд противоречат на правилата на формалната логика, които са тези за доказания по делото механизъм на настъпване на увреждането на ищцата и за размера на обезщетението за неимуществени вреди, което се следва за тяхното възмездяване. Така заявените оплаквания обаче сочат на необоснованост на решението в проявната форма на този порок, която представлява касационно основание за неговото обжалване като неправилно по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и на изискуемата съгласно чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК по-тежка форма на порока необоснованост. Освен това те не са установими само от мотивите на обжалваното съдебно решение, без да е необходимо да се разглеждат конкретните доказателства и да се прави извод за това какви обстоятелства се установяват от тях. От съдържанието на изложените от въззивния съд мотиви не може да се приеме, че той е допуснал грубо нарушение на правилата на формалната логика при формиране на изводите си за това какви факти счита за доказани по делото, както и какво е тяхното значение за възникване и съществуване на предявеното в процеса вземане за обезщетение за неимуществени вреди. Ето защо обжалваният съдебен акт не е очевидно неправилен и неговото касационно обжалване не може да бъде допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. По изложените съображения се налага изводът, че не следва да се допуска касационно обжалване на решение № 1331 от 17.12.2024 г., постановено по в.гр.д. № 483/2024 г. по описа на Апелативен съд – София, 4-ти граждански състав, в обжалваната му част. По отговорността за разноски: С оглед изхода на производството по чл. 288 ГПК, право на разноски има ответникът по касационната жалба, който е направил искане за присъждане на адвокатско възнаграждение в полза на адвокат Е. Л. - Т., осъществила безплатната му адвокатска защита пред касационния съд. От представения по делото договор за правна защита и съдействие от 20.03.2025 г., се доказва, че с него е постигната уговорка, че упълномощеният адвокат ще окаже безплатно адвокатска помощ на ответника по касация в производството пред ВКС в хипотезата на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. Ето защо и съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв адвокатът има право в негова полза да бъде присъдено адвокатско възнаграждение, което се определя от съда. Размерът на възнаграждението, което се следва на адвоката за осъществената защита пред касационната инстанция, трябва да бъде определен при съобразяване на всички обстоятелства, които са установени по делото и които са от значение за неговата действителна правна и фактическа сложност. Това са видът на спора, интересът на делото, видът и количеството на извършената от адвоката работа. Съдът не следва да прилага нормата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв в частта, с която в нея е регламентиран минимален праг, под който не може да бъде определен размера на адвокатското възнаграждение за оказана в съдебното производство безплатна защита на страната, чрез препращане към минималните размери на адвокатските възнаграждения, предвидени в Наредба № 1/09.01.2004 г., защото в тази си част тя противоречи на член 101, параграф 1 ДФЕС съгласно задължителното тълкуване, дадено в Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване. При определяне на размера на дължимото на адвокат Л. - Т. възнаграждение трябва да бъде отчетено, от една страна, че предмет на делото е иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди с цена от 54 500 евро. От друга страна, следва да се съобрази, че доколкото въззивното решение не се допуска до касационно обжалване, то производството по подадената касационна жалба се развива само по реда на чл. 288 ГПК, като няма да бъде насрочвано в открито съдебно заседание и касационният съд няма да се произнася по основателността на жалбата. Това означава, че действията по защита, които адвокатът, упълномощен да представлява ответника по касация, може да извърши в производството са в по-ограничен обем и се изчерпват с подаването на писмен отговор на касационната жалба. Именно това е и единственото действие, извършено от адвокат Л. - Т. в настоящото производство. Това определя по-ниска правна и фактическа сложност на делото. При съобразяване на това настоящият съдебен състав намира, че размерът на възнаграждението, което следва да се определи на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв в полза на упълномощения от ответника по касация адвокат за осъществената от него безплатна правна помощ в касационното производство, възлиза на сумата от 2 000 лв. Неговото заплащане е в тежест на касатора. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение