Определение № 3777 от 29.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5127/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Й. А. чрез адв.Л.Р. срещу решение №102 от 23.05.2023г.по в.гр.дело № 27/2023г. на Варненски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение №958 от 18.07.2022г по гр. д №2161/2021г на Окръжен съд-Варна с което е отхвърлен иска на касаторката на основание чл.227, ал.1 б.“в“ ЗЗД за отмяна на дарение на недвижим имот- жилище в [населено място], до размера на прехвърлената от нея 1/2 ид. част в полза на ответницата Г. Д. Д.,която е нейна дъщеря от брака и с другия дарител Д. Д., понастоящем разтрогнат, поради проявена от ответницата непризнателност с отказ да даде поискана издръжка от която дарителката се нуждае ,който договор за дарение е бил прикрит с договор за продажба от 29.10.1993г по нот.акт №.... н.д №......... на ВН, както е установено в същото решение по чл.17 от ЗЗД по иска за разкриване на симулацията. В частта по този иск въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила. Въззивинят съд е приел на свой ред ,че от изискуемите предпоставки за отмяна дарението е установена първата, трайна нужда на дарителката от издръжка за целия релевантен период от края на м. август 2020г когато е отправена поканата ,която нужда е налице в хода на делото .Ответницата е отказала да дава исканата издръжка от 360лв месечно за закупуване на лекарства, храна и плащане на сметки за ток и др, но от събраните доказателства въззивният съд е приел за изяснено, че проява на непризнателност в драстична, обществено укорима форма при ответницата не е налице предвид нейното имуществено състояние, доходи и обстоятелството ,че ако надарената предоставя издръжка на дарителката, би поставила себе си в по- лошо положение от това на последната. Изяснено е, че през 2019г надарената е продала притежаваните от нея имоти в [населено място] и същата година е закупила имот в [населено място] ,като на 19.07.2019г е изтеглила потребителски кредит,необходим за обзавеждане на това жилище, като изплаща вноска от 459,28лв месечно по погасителен план.Ответницата няма спестявания,към момента на отправяне на поканата е била с прекратен трудов договор,постъпила на работа в детска ясла на 13.10.2020г като за последното тримесечие на 2020г сборният доход от трудово възнаграждение е 2843лв. Вноските по кредите за съпоставимия тримесечен период са 1377,84лв.Съгласно статистически данни на НСИ разходите за издръжка на ответницата Д. през четвърто тримесечие на 2020г (т.е след получаване на поканата) са общо 1668,71лв ,към които ако се прибавят и вноските по кредита ,преценени от въззивния съд като необходим разход при нея ,се надвишава сумата необходима за издръжка на едно лице. Същите статистически показатели са взети предвид при ищцата А. - за четвърто тримесечие на 2020г.при разполагаеми 876,18лв необходимата издръжка при нея е 1137,83лв; за първо тримесечие на 2021г,при разполагаеми 1050лв, необходимата издръжка при нея е в размер на 1082,23лв, за следващите тримесечия на 2021г съотношението е съответно 1050лв/1121,67лв;1150лв/1243,56лв;1260лв /1284, 28лв.,към които показатели съдът е включил и конкретно отчетени като доказани разходи за лекарства - 68,79лв за първо тримесечие на 2020г,153,95лв за второ тримесечие на 2020г,съответно конкретни разходи за лечение пред следващите месеци, най- значителният от които 820лв заплатени за хидрофобна леща на 06.11.2020г,разход свързан с лечение на очите. Касационната жалбоподателка оспорва решаващите съображения на въззивната инстанция, че надарената няма възможност да дава издръжка защото би поставила себе си в по- неблагоприятно положение от това на ищцата ако я дава. Сочи се като необсъдено от въззивния съд обстоятелство, че след като ответницата Д. се премества в [населено място] където закупува жилище, в отговора на поканата и на исковата молба е изтъкнала, че плащала по 100 лева месечно издръжка на баща си /други прехвърлител по договора/, като за последния не е доказано да има нужда от това. Жалбоподателката счита ,че съдът е следвало да анализира това изявление като нейното признание, че има възможност да дава издръжка,да приеме този факт за безспорен, на която база да направи извод, че ответницата разполага със средства да дава издръжка,но отказва да я дава на майка си при нейна установена нужда, дава я на баща си, който нямал нужда от издръжка. Това поведение не можело да оцени като дължима грижа и добросъвестно полагане на усилия при положение, че от морално в юридическо (правно) по своя характер се е превърнало само задължението по отношение на ищцата, но не и по отношение на другия дарител ,тъй като в периода след развода между прехвърлителните последният има спестявания и материални възможности да се издържа сам. Към касационната жалба е приложено изложение. Сочи се основание по чл. 280 ,ал.1 т.1 ГПК по процесуалноправния въпрос1)за задължението на съда да обсъди всички събрани доказателства и въведените във въззивната жалба доводи и възражения ,като изложи собствени мотиви, както и по въпрос 2) длъжен ли е съда да постанови решението на основание доказани по делото факти ;3) длъжен ли е съда да анализира данните и да изчислява дохода съобразно действително получени и направени от лицето разходи по пера и могат ли да се включват разходи за които е доказано,че не са действително направени .Твърди се ,че според безпротиворечива практика на ВКС под внимание се вземат действително необходимите средства за издръжка, което не е направено. Съдът е взел предвид статистически данни на НСИ, включващи в тримесечния разход и сума 69,50лв за алкохол и цигари, докато в случая както ищцата, така и ответницата не пушат и страдат от едно и също заболяване, при което приемане на алкохол е противопоказен,което не е оспорвано от ответницата. Изтъква се и предпоставката по чл. 280,ал.2 ГПК поради очевидна неправилност на решението.Формулиран е въпрос 4) представлява ли обществено укорима непризнателност от страна на надарената ,която дава издръжка в размер на 100 лева на дарителя, който не се нуждае от нея, в същото време отказва издръжка на другия дарител, който е поискал издръжка и се нуждае от нея за оцеляването си .По този въпрос се сочи явно необоснован логически извод на съда като изтъкваните в касационната жалба обстоятелства съдът следвало да оцени като особено укорима непризнателност. Ползването на потребителски кредити също не може да противостои на дължимост за издръжка. Постъпил е отговор на касасационната жалба от ответницата Г. Д. Д.,чрез адв .П. Н. от АК-В.. Другият дарител Д. Д. А., неин баща, също е посочен като представляван при депозиране на отговора ,той е бил конституиран като ответник по иска за разкриване на симулацията ,в която част въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила. След постановяване на обжалваното решение същият е починал ,като в производството по чл. 248, ал.3 ГПК с определение №287 от 17.06. 2024г на ВКС са конституирани наследниците му по закон, първата ответница и К. Д. Д..Със същото определение към настоящето производство е присъдинено и ч.гр.д № 5126/2023г по описа на настоящия състав, образувано по частна жалба на касаторката А. срещу определението по чл. 248 ГПК от 12.09.2023г ,с което Варненски АС е оставил без уважение нейна молба за изменение на решението в частта за разноските. В отговора се изтъква ,че няма неоснователен отказ за даване на издръжка от надарения по смисъла на установената практика на ВКС в ТР № 1 от 21.10.2013г на ОСГК и реш. № 190/2016 по гр.д № 1478/2016г на 4-то г.о на ВКС.Зададените от касаторката въпроси не са обуславящи за изхода на делото. Въззивното решение не противоречи на практиката на ВКС по процесуалните въпроси. Мотивите на въззивната инстанция са формирани в резултат на собствената й дейност ,на основание доказаните по делото факти, които съдът е свободен да преценява ,приложен е чл.325, ал.2 ГПК и изискванията са спазени.Третият формулиран въпрос е неясен и неразбираем,в обосновка са наведени твърдения в оспорване на някои статистически показатели, които са ирелевантни за извода има ли в случая основание издръжка да не се дължи.Поискано е присъждане на адвокатско възнаграждение за адв. .П. Н. от АК-В.,приложени е договор с довереници Г. Д. и Д. Д. А.,с „договорено” адвокатско възнаграждение по 2000 лева за всеки, с начин на плащане –по чл.38, ал.1 т.2 ЗА. След преценка Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Изложението съдържа позоваване на очевидна неправилност поради това, че с решението съдът не е дал съответна на закона и логиката оценка на проявена според касаторката драстична непризнателност ,след като не е възприел като признание изявление на ответницата в отговора на исковата молба, че подпомага със 100 лева месечно другия дарител,неин баща по морални причини. Не е налице изтъкваната очевидна неправилност като квалифицираща степен на порочност и основание за допускане до касационен контрол. При формиране на решаващите си изводи въззивният съд не е приел, нито е имал основание да приеме за безспорно обстоятелство,че ответницата Д. има възможност да дава поисканата издръжка.Нейните възможности да отдели средства за издръжка са били основният спорен въпрос по този иск. Не са налице очевидни основания и да се приеме,че ответницата е направила признание относно неизгоден за нея факт.При формиране на решаващите си изводи въззивният съд е взел предвид както статистически данни на НОИ, така и конкретни, неоспорени от страните данни по делото за действителните приходи и разходи на страните ,въз основа на които без да включва в разходите на ответница процесните 100 лева месечно е констатирал ,че при установеното материално положение и възможности осигуряването на месечна издръжка би поставило надарената в по- неблагоприятно положение от това на дарителката. Също така ,съдържанието на въззивното решение не подкрепя констатация, че решаващите съображения на съда за предпоставките по 227, ал.1 б.“в“ ЗЗД са резултат от явно необоснована ,логически погрешна, или липсваща преценка на относими към основанието на иска обстоятелства. Поради това предпоставки по чл. 280,ал.2 предл.последно ГПК не са налице Фактите, които са обсъдени в решението, са относимите към материалното основание на иска ,а изводите за тях са основани на установеното по делото в резултат на проведено доказване, с участие на двете страни. Съдът е приложил съответна за спора материалноправна норма (приложимия закон).За да е налице очевидна неправилност поради изводите на съда, трябва да съществува грубо нарушение на формалната логика и то да е видимо от мотивите на съдебното решение, а това не се констатира в настоящия случай Основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване не е налице и по формулираните процесуалноправни въпроси. По въпроса за задължението на съда да обсъди всички доводи и възражения на страните и всички събрани по делото доказателства в съвкупност, цитираната от защитата практика на ВКС неоклонно е давала положителен отговор, съответно при допускане на касационно обжалване е изтъквано основанието по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК по отношение на въззивни решения, в които не е отговорено на всички доводи на страните, обуславящи за крайния резултат при решаващата дейност на съда(реш.№331 от 2010г по гр.д № 257/2009ІVг.о ,реш.№65/2010 гр.д 4216/2008г ІV г.о реш.№28/2019г по гр.д № 2014/2018г на 4-то г.о и др.),или не е посочено точно и ясно върху кои доказателства съдът основава приетата за установена фактическа обстановка (реш.№217/2011г,гр.д №761/2010г на ВКС ),или не са обсъдени или оценени релевантни факти,не са анализирани относими доводи и възражения на страните при съблюдаване на преклузивните срокове (реш.№28/2019г по гр.д № 2014/2018г на 4-то г.о на ВКС ,цитирано от защитата). Противоречие с указанията по ППВС №1/1953г, т.19 от Тълкувателно решение№1/2001г на ОСГК и т.2 от Тълкувателно решение №1/2013г на ОСГТК и формираната практика по чл.290 ГПК по повдигнатия процесуалноправен въпрос. Върховен касационен съд е съобразявал допускане до касационен контрол при необсъждане на довод или възражение от решаващо значение,а не когато доводите на защитата не са възприети от въззивния съд с мотивирано изтъкване на обстоятелствата, изключващи претендираните от страната доказателствени изводи, или правни последици. Съответно, обсъждането или необсъждането на едно доказателство като оплакване за порок при решаваща дейност,или за противоречие с установената практика на ВКС следва да се основава на неговата относимост към релевантните за спора факти-обстоятелствата, които подлежат на изясняване, определяни от съда съобразно спорния предмет. Въззиният съд е формирал своите фактически и правни изводи в насока, разяснена с приемането на задължителна за съдилищата практика на ВКС. Решаващите съображения са в съответствие с разясненията ,дадени в ТР№1/2013г ОСГК ,че недаването на издръжка трябва да се прояви в обществено укорима форма,каквато ще има ако надареният има възможност да даде и осигури издръжка без да накърнява минималните свои,или на дължимо издържани от него лица нужди и въпреки това отказва да я даде. Не е обуславящ за изводите по решението формулираният трети по реда на изложението въпрос, в който се противопоставят взетите предвид социално- икономически критерии за издръжка по данни на НОИ за тримесечен период, с конкретните разходи на ответницата,като основание някои от показателите ,в частност разходи за алкохол и тютюневи изделия,да се изключат за нея. Липсва обаче постулираното във въпроса фактическо условие за конкретния разход/ или за неговото изключване по логически път/ да са ангажирани доказателства. Несъстоятелна е тезата ,че след като от обясненията на ищцата А. било изяснено ,че същата не употребява алкохол и не пуши, това следвало да се приеме и за ответницата Д., след като те двете, майка и дъщеря, страдали от едни и същи генетично обусловени заболявания и алкохола и цигарите са им противопоказни.По делото няма твърдения и доказателства,въз основа на които подобен извод да е дължим от съда, постановил оспорваното понастоящем решение. По оплакванията в частната жалба на М. Й. А. срещу определение №455 от 12.09.2023г по гр.д № 27/2023г на Варненски АС настоящият състав на ВКС приема следното: С обжалваното определение съставът на въззивния съд е оставил без уважение искането на М. Й. А. за изменение на въззивното решение в частта за разноските. Определението е постановено по реда на чл. 248, ал.1 ГПК и подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд по реда на чл.247, ал.2 ГПК ,като частната жалба е допустима. Проверката на обжалваното определение е при условията на директен контрол и проверка за законосъобразност, чл.274, ал.3 ГПК във вр чл. 280, ал.1 ГПК не е приложим по отношение на настоящата частна жалба. Изложените от жалбоподателката касационни чрез адв Л. Р. основания са неотносими към обжалваното с настоящата частна жалба определение ,но съдържателните оплаквания за незаконосъобразност следва да бъдат разгледани. По разноските решението от 23.05.2023г на Варненски апелативен съд съдържа един осъдителен диспозитив. Жалбоподателката М. Й. А. е осъдена да заплати на адвокат П. Й. Н. адвокатско възнаграждение от 4500лева на основание чл. 38, ал.2 ЗА, тъй като последният е поел защита по иска безплатно. Адвокат Л. Р. от АК В., също поела защитата на ищцата безплатно. Адвокат П. Й. Н. е поискал от въззивния съд да му присъди възнаграждението,което е определил с договор ,сключен с всеки от двамата ответници по иска, по 2000 лева за всеки и отделно по 250лв за всеки от ответниците, за защита по частната жалба на насрещната страна срещу определението на първоинстанционния съд по разноските, или общо 4500лева за които е посочен „начин на плащане” чл. 38, ал т.2 ЗА ,т.е безплатна защита за страната. Общата сума въззивният съд е присъдил като възнаграждение с решението,което е отказал да измени в частта за разноските. В частната жалба се иска отмяна на определението като неправилно ,евентуално намаляване размера на възнаграждението на адвокат Н. като прекомерен. Иска се и настоящият съд да ревизира обжалваното определението и като присъди и на адв.Л.Р. адвокатско възнаграждение по чл. 28,ал.2 ЗА за осъществено процесуално представителство в размер на 2500 лв Жалбата е частично основателна. Неоснователно е искането настоящият съд, в настоящето производство по чл.247, ал.2 ГПК да определи възнаграждение на адв. Л. Р. за осъществено от нея безплатно процесуално представителство за въззивната инстанция.Действително,защита е осъществена по въззивната жалба на насрещната страна Д. А. и Г. Д. срещу решението по иска за разкриване на симулацията ,която защита е поета и осъществена безплатно за М. Й. А..Също така, в проведеното на 26.04.2023г съдебно заседание адв.Л. Р. своевременно е заявила, че претендира разноски по чл.38, ал.2 ЗА,т.е относно нейното възнаграждение .При постановяване на решението съдът не е разгледал искането на адв Л. Р. .С депозирането на молбата по чл. 248, ал.1 ГПК обаче допълване на решението в тази насока не е поискано от последната. Оспорвано е единствено определеното и присъдено възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА за адвоката на насрещната страна и е поискано изменение на решението в тази част. Искане за допълване на решението с определяне на възнаграждение за адв. Л. Р. и възлагането му като разноски в тежест на ответниците не се съдържа и в депозираната касационна жалба срещу решението ,там е заявено да не се присъждат изобщо разноски задето ответниците са представлявани по чл.38 ЗА, независимо от изхода на делото, тъй като не били материално затруднени.Поради това с определние №455 от 12.09.2023г по гр.д № 27/2023г на Варненски АС е разгледано единствено искане за изменение на решението по отношение на присъдите в тежест на М. Й. А. разноски и същото е оставено без уважение. Искания извън предмета на постановеното определение по разноските не могат да се заявяват при обжалването му, те са преклудирани от срока по чл. 248, ал.1 ГПК. Както ищцата, така и двамата ответници по делото са защитавани във въззивната инстанция от адвокати поели защитата им безплатно на основание чл.38, ал.1 т.2 ЗА .И двете страни са обжалвали решението на Варненски окръжен съд в различни негови части ,при разгледани два обективно съединени иска. По първия е прието за установено, че продажбата прикрива дарение и прикритата сделка е обявена съгласно чл.17 ЗЗД. В тази част първоинстанционното решение е обжалвано от ответниците по този иск Д. А. и Г. Д. ,като решението е потвърдено. На защитника по въззивната им жалба адвокат П. Й. Н. въззивният съд не е следвало да се определя за присъждане поисканото възнаграждение, след като въззивната жалба е неоснователна и е потвърдено първоинстанционното решение ,с което искът срещу ответниците е уважен. Ответницата по отхвърления иск на основание чл.227, ал.1 б.”в” ЗЗД Г. Д. обаче е защитавана от същия адвокат П. Й. Н. по въззивната жалба на М. Й. А. срещу решението в тази част.Тази въззивна жалба също е неоснователна,за което на основание чл.38, ал.2 ЗА въззивният съд е следвало да определи и присъди възнаграждение за адв П. Й. Н., в тежест на ищцата съобразно съответния предмет на защита. Не се определя възнаграждение по чл. 38, ал.2 ЗА при искания ,или изготвяне отговор на искания за допълване в частта за разноските, както и при обжалването на тези определения, които по отношение на дължимите разноски не се разглеждат самостоятелно като предмет на правна помощ и адвокатска защита. Производството по чл.248 ГПК не е самостоятелно ,затова в трайно установената своя практика ВКС не възлага на насрещната страна разноски при обжалване на тази категория определения ( в този смисъл: опр.№ 218 от 3.08.2020 г.по ч. гр. д. № 872/2020 г. на IV ГО; опр. № 232 от 22.05.2019 г. по ч. гр. д. № 1701/2019 г. на III ;опр. № 153 от 3.04.2019 г. по ч. гр. д. № 871/2019 г. на ІІІ ГО; опр № 489 от 17.10.2017 г. по ч. гр. д. № 3926/2017 г. на ІV ГО и др.) Възнаграждението по чл. 38, ал.2 ЗА е следвало да да се определи от съда съобразно фактическата и правна сложност на делото,а не като се зачита договореност относно размера и „начина на плащане”между адвоката и страната,защитавана безплатно.Наложително е да се посочи че НМРАВ №1/2004г на Висш адвокатски съвет не намира обвързващо за съда приложение поради противоречие на нейните разпоредби с общностното право( Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22).Остават актуални и намират приложение разясненията по т.3 от Тълкувателно решение №6/2012 от 06.11.2013г., ОСГТК на ВКС за процесуалното правомощие на съда да осъществи самостоятелна преценка както в случаите на сезиране за прекомерност съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК, така и при определяне на възнаграждение съгласно чл.38, ал.2 ЗА и присъждането му пряко на осъществилия безплатна правна помощ и представителство адвокат ,тогава когато са налице условията на чл.78 ГПК за възлагане на възнаграждението като разноски. Правомощието на съда е израз на основното начало в гражданския процес за социална справедливост и достъп до правосъдие.Съчетано се прилагат принципа на достъпност до адвокатска защита като гаранция за достъп до правосъдие ,възмездният характер на тази защита със зачитане на разумно и пропорционално възнаграждение/чл. 38,ал.2 ЗА, чл.36, ал.2 ЗА /и правилата за възлагане отговорността за разноски съобразно изхода на делото в гражданския процес /чл.78 ГПК/. Зачита се диспозитивното начало,като определянето и присъждането на възнаграждението по чл. 38, ал.2 ЗА съдът не предприема служебно. Вземането е подчинено на режима на разноските с тази особеност, че възнаграждение се присъжда пряко на адвоката, то следва да бъде поискано и претенцията да се заяви своевременно (т.11 от Тълкувателно решение №6/2012 от 06.11.2013г., ОСГТК на ВКС) ,а когато съдът е пропуснал да се произнесе по искането, или за измемене на определението, прилага се редът по чл.248 ГПК. За да определи и присъди възнаграждението по чл.38, ал.2 ЗА съдът отчита разумна връзка на пропорционалност между използваните средства и целите, които трябва да бъдат постигнати – гарантиране правото на защита и за справедливо възмездяване на положения от адвоката труд, при съобразяване на фактическата и правна сложност на делото и действително извършената работа,без за съда да са обвързващи диктуваните минималните размери по приетата от Висшия адвокатски съвет Наредба №1/2004г(опр. №1640/2024г по ч гр.д № 3549/2023г на Трето г.о на ВКС). Възнаграждението по чл.38,ал.2 ЗА за осъществената от адв П. Й. Н. защита във въззивното производство правилно е възложено в тежест на ищцата,но неправилно е определен размера му, предвид изтътъкнатото по-горе.За осъществена безплатна защита на ответницата по отхвърления иск на основание чл.227, ал.1 б.”в” ЗЗД Г. Д. ,която е защитавана от адвокат П. Й. Н. по въззивната жалба на М. Й. А. срещу решението в тази част, настоящата инстанция определя за присъждане възнаграждение за адв П. Й. Н. сума в размер на 2000 лева - за въззивната инстанция. Делото в обжалваната от ищцата част е със средна фактическа и правна сложност, нови доказателства пред въззивния съд не са допускани. Материалният интерес по иска е оценяем на 23 233,20лв, но интересът за страните е свързан със запазването или отмяната на договор с вещно прехвърлително действие по отношение на 1/2 ид.част недвижим имот, представляващ жилище. Пред въззивния съд защита е осъществена с подаване на отговор и явяване на защитника в едно съдебно заседание. Основателно е също така поисканото възнаграждение за адв.П. Й. Н. по чл.38, ал.2 ЗА, което следва да се определи включително за защита пред настоящата инстанция. За ответницата Г. Д. защита е осъществена безплатно при депозирането на отговор по касационната жалба на насрещната страна. По изложените вече съображения и съобразената фактическа и правна сложност на делото,възнаграждението следва да се определи в размер на 2000 лева и да се възложи в тежест на жалбоподателката. Искането на частната жалбоподателка да се отмени, или намали присъденото на адв.П. Й. Н. възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА на първа инстанция, е разгледано от въззивния съд /допълнително решение №156/12.09.2023г по гр. д № 27/2023г на Варненски АС/.Инстанционната проверка на този въззивен съдебен акт е извън предмета на настоящето производство ( т.24 от Тълкувателно решение №6/2012 от 06.11.2013г., ОСГТК на ВКС) Предвид изложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.