Определение № 213 от 19.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3762/2020 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Г. Г. Г., чрез адв. Н. срещу решение № 5110/24.08.2020 г. по гр. д. № 13423/2018 г. на Софийски градски съд, ГО, първи въззивен брачен състав.

Ответникът Е. В. И., чрез адв. Ж. е подала писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който излага съображения за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:

Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение, с което: 1/ е отменено решение № 444694/05.07.2018 г. по гр. д. № 73351/2017 г. на Софийски районен съд, III ГО, 92 състав в частта на определения режим на лични отношения на детето Й. Г. Г., [дата на раждане] с бащата Г. Г. Г., като родителя, комуто не е предоставено упражняването на родителските права върху детето и вместо него е постановен режим на лични отношения между детето и бащата, както следва: всяка първа и трета събота от месеца от 10 часа до 19 часа в неделя с преспиване в дома на бащата в събота вечерта; на всеки рожден ден на детето в четна година - от 10 часа до 20 часа; всяка нечетна година от 9 часа на първия ден на есенната и междусрочната училищни ваканции на детето, определени от Министерството на образованието и науката, до 18 часа на последния ден на всяка от тези ваканции; всяка четна година през пролетната училищна ваканция на детето, определена от Министерството на образованието и науката – от 9 часа на първия ден на ваканцията до 19 часа на последния ден на ваканцията; всяка четна година през Коледната и Новогодишната училищни ваканции на детето, определени от Министерството на образованието и науката – от 9 часа на първия ден до 19 часа на последния ден; всяка нечетна година през Великденската училищна ваканция на детето, определена от Министерството на образованието и науката – от 9 часа на първия ден на ваканцията до 18 часа на последния ден на ваканцията; тридесет дни през лятото, несъвпадащи с платения годишен отпуск на майката и 2/ е потвърдено решението на първостепенния съд в останалата обжалвана част – относно предоставяне упражняването на родителските права върху детето на майката Е. В. И. и обусловените от това последици за определяне местоживеенето му и дължимата месечна издръжка от другия родител.

Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е приел, че упражняването на родителските права спрямо детето Й. Г. следва да се предостави на майката и е определил местоживеенето му при нея. Установил е, че не са налице данни за развит синдром на родителско отчуждение, нито сериозни предпоставки за развитие на такъв. Изяснено е, че и двамата родители имат отделни добри прояви на родителски капацитет, като най-общо те се свеждат до осигуряване на базисните потребности на детето и на част от психичните му такива. Изложени са доводи, че негативите на родителския капацитет на бащата и липсата на съвместно живеене на него и детето налагат непосредственото осъществяване на родителската отговорност да се съсредоточи в личността на майката. Прието е, че някои аспекти в поведението на бащата спрямо детето се в разрез с висшия интерес на последното да му бъде осигурено спокойствие и душевен, проява са на лошо родителстване и сочат на по - нисък капацитет на този родител. Инстанцията по същество е развила съображения, че в същото време изразеното от детето желание е да бъде отглеждано и възпитавано от неговата майка, предвид емоционалната му привързаност към този родител (съобразено е и заключението на съдебно-психологична експертиза според което понастоящем детето има по-скоро негативно отношение към бащата и общува с него спокойно, но по прагматичен начин, лишен от доверие и емоции). Установено е у майката наличие на силна мотивация да полага грижи за детето си, която е обезпечена с необходимите социално – битови и финансови ресурси да задоволява адекватно нуждите му. Втората инстанция е споделила и разбирането, че поддържането на лични отношения между бащата и детето е жизнено необходимо за него с оглед създаване на възможност чрез общуване детето да развива чувства на обич, привързаност и доверие, което ще съдейства за правилното им развитие, спокойствие и самочувствие. Изложени са доводи, че е безспорна нуждата на всяко дете от системен контакт с двамата му родители и в частност с този, на когото не е предоставено упражняването на родителските права, за да се постигне подходящ баланс между правата, като основен критерий за това е защитата на най – добрия интерес на детето при осъществяване на контакта с този родител. Мотивирана е тезата, че общуването между бащата и детето показва, че има добър потенциал връзката между тях да се развие постепенно, с полагане на усилия и уважение един към друг и от двете страни. Съобразено е становището на социалните работници по делото, че в интерес на детето е то да има пълноценни контакти и с двамата си родители. При преценка на събраната по делото доказателствена съвкупност въззивният съд е приел, че изхождайки от „най-добрия интерес на детето“ и вземайки предвид спецификите на случая, режимът на лични отношения между детето и бащата следва да бъде определен по начин, който способства да бъде изградена и развита емоционална и доверителна връзка между тях. Така според решаващия състав ще бъде постигнат баланс между определения режим на лични отношения на детето с бащата и упражняваните от майката родителски права, който да способства запазването на близките отношения и с двамата родители, а това е осъзната от тях необходимост за гарантиране на интересите на детето, включващи създаване и поддържане на чувства на обич, привързаност и доверие и към двамата родители, което ще съдейства за правилното му възпитание, развитие, спокойствие и самочувствие.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът повдига правни въпроси, които поддържа да са обуславящи изводите на въззивния съд по конкретното дело и за които даденото разрешение е в противоречие с практиката на ВКС, респ. които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Поставените въпроси имат следното съдържание:

1. „Може ли заключение за по-лош родителски капацитет и решението да не се дадат родителските права да е базирано на единствен и недоказан мотив за неосигуряване на „спокойствие и душевен комфорт" без да се изследва съвкупността от всички факти и взаимодействието им, събрани по делото и нововъзникнали факти от 2019-2020 г. доказващи несъстоятелност на мотива, т.е. при наличие на събрани факти, че на детето е осигурена такава среда и то живее в нея цяла пролет и лято в 2020 г. откакто е при въззивника?“;

2. „Колко значително е липсата/недоказването на доходи за определяне на родителски капацитет за материално осигуряване на детето, това води ли до необходимост да се изследват по-нататък други фактори (психологическа среда) за съвкупната преценка, или трябва автоматично присъждане на родителските права на родителя способен да задоволи битовите нужди на детето?“;

3. „Поне три години (от завеждане на делото пред СРС до днес) неразумно дълъг срок ли е и ако не е, какъв е разумния срок за решаване на делото в предвид осъдителни присъди на ЕСПЧ, порастване на детето, свършване на детството му, начало на юношеството му и непреодолима щета/загуба от детски преживявания за него (и въззивника) категорично не във висшия интерес на детето? (Б.а. - По променения/отменен член на СК дела за родителски права се гледаха по бързата процедура именно във висшия интерес на детето).“;

4. „Неразумно дълъг срок за решаване на делото, води ли до автоматично присъждане на компенсация за бавност, както е присъдил ВКС, или такава трябва изрично да бъде поискана както в настоящия случай?“;

5. „След като следва съдът да градира критериите съвкупно, ако липсват данни по делото за взаимосвързаността им, може ли градирането да е само индивидуално и от тук да бъде определяно превъзходство в родителския капацитет, съгласно Постановление № 1 от 12.XI.1974 г. по гр. д. № 3/74 г.“;

6. „Може ли да бъде постановено лишаване от родителски права на ответницата, ако такова не е поискано при завеждане на делото, а впоследствие, в резултат на неправомерно нейно поведение и приложени факти такова е конституирано пред въззивния съд?“;

7. „Следва ли родителските права да бъдат прехвърлени автоматично на другия родител, особено при отхвърлен паралелен иск по ЗЗДН, ако отчуждаващ родител предизвиква отчуждение у детето, като доразвиване и унифициране на практиката на ВКС цитирана по-долу в синхрон с Европейското право, където е ясно, че прехвърлянето на правата в такива случаи е задължително в много Европейски страни?“;

8. „В колко сериозно нарушение е съдът, когато не изхожда от практиката на ЕСПЧ да разгледа делото в разумен срок, по същество и като не отчита, че направеното до момента от съда и другите държавни институции няма реален ефект за изпълнение на привременните мерки и за възстановяване на връзката дете-въззивник, като не постановява корективни или наказателни мерки срещу ответницата и/или ДСП?“;

9. „Може ли съдът да анализира освен СПЕ и представените от страна по делото експертни мнения на утвърдени в обществото психолози, като равнопоставени с оспорваните мнения на психолога изготвил СПЕ и на ДСП, като алтернативен обективен експертен източник?“;

10. „Следва ли съдът служебно да събере доказателства като изисква докладите и на психолозите на ЦОП-ИСДП, работили с детето и родителите му и да ги кредитира като равнопоставени или дори по-меродавни от тези на ДСП, което не разполага със специалисти от подобен калибър?“;

11. „Следва ли всеки низшестоящ съд да задължи отглеждащия родител да изпълнява решението, да не осуетява изпълнението на привременните мерки, включително да разпише глоби и санкции за тяхното неизпълнение, особено при наличие на данни за подобно поведение по делото?‘‘;

12. „Трябва ли автоматично да бъде постановявана глоба на ДСП за ненавременно представяне на социалния доклад в о.с.з., ако доведе до отлагане на делото или глобата да е само по изрично искане на страна по делото?“;

13. „При многократно не излагане на мотиви за отказ на съдебния състав да си постанови отвод и продължаващи неправомерни действия, следва ли Председателят на Съда или висшестоящ съд да постанови задължителен отвод на съдебния състав и в какъв срок?“.

По първите шест въпроса допускането до касационен контрол се иска на основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и т. 2 ГПК с твърдение за отклонение на въззивното решение със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, а също и с актове на Конституционния съд на Република България и на Съда на Европейския съюз. В обосноваване наличието на така заявените основания жалбоподателят сочи следните актове: дело „А. и други срещу България“ на ЕСПЧ; решение № 7/30.06.2020г. по конституционно дело № 11/2019 г. на КС на РБ; ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС; ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение № 18/28.01.2019 г. по гр. д. № 978/2018 г. на I г. о. на ВКС; решение № 36/26.05.2010 г. по гр. д. № 1471/2009 г. на IV г. о. на ВКС; решение № 280/20.07.2011г. по гр. д.№ 888/2010г. на ВКС, IV г. о.; решение №164/04.06.2014г. по гр. д № 196/2014 г. на ВКС, III г. о.; решение № 69/09.07.2015 г. по гр. д. № 1582/2014 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 292/20.01.2016 г. по гр. д. № 952/2015 г., на ВКС, III г. о.; решение № 327/03.04.2017 г. по гр. д. № 2119/2016 г. на ВКС, IV г. о.; определение № 390/28.07.2017 г. по ч. гр. д. № 1405/2017 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 29/04.04.2019 г. по гр. д. № 3138/2018 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 77/22.06.2020 г. по гр. д. № 684/2019 г. на ВКС, II т. о.; решение № 64/20.02.2012г. по гр. д. № 1398/2011г. на ВКС, IV г. о.; решение № 48/06.04.2020г. по гр. д. № 1610/2019 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 215/21.06.2011 г. по гр. д. № 1325/2010 г. на ВКС, III г. о.; решение № 395/20.12.2012 г. по гр. д. № 516/2012 г. на ВКС, III г. о.; определение № 878/27.11.2019 г. по гр. д. № 2855/2019 г. на ВКС, IV г. о.; определение № 705/24.10.2019 г. по гр. д. № 1816/2019 г. на ВКС, III г.о.; решение № 267/23.09.2015 г. по гр. д. № 7140/2014 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 65/28.02.2014г. по гр.д. № 4202/2013г. на ВКС, IV г.о.; решение № 290/07.11.2012г. по гр. д. № 640/2012 г. на ВКС, III г. о.; решение № 110/22.05.2018 г. по гр. д. № 327/2018 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 243/08.07.2014 г. по гр. д. № 7289/2013 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 109/18.06.2020 г. по гр. д. № 2855/2019 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 19/15.02.2019 г. по гр. д. № 2578/2018 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 58/16.04.2019 г. по гр. д. № 2931/2018 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 331/01.11.2013 г. по гр. д. № 2181/2013 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 58/12.02.2014г. по гр. д. № 6073/2013г. на ВКС, IV г.о.; решение № 54/16.02.2015г. по гр. д. № 5475/2014 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 29/02.02.2015 г. по гр. д. № 4984/2014 г. на ВКС, IV г.о.; определение № 343/21.05.2015 г. по гр. д. № 2568/2015 г. на ВКС, IV г.о.; определение № 163/05.04.2016 г. по гр. д. № 847/2016г. на ВКС, IV г.о.; решение № 254/21.01.2020 г. по гр. д. № 940/2019 г. на ВКС, III г.о.; решение № 240/23.10.2019 г. по гр. д. № 414/2019 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 253/15.02.2019 г. по гр. д. № 5011/2017 г. на ВКС, IV г.о.; определение № 7/07.01.2019 г. по гр. д. № 1286/2018 г. на ВКС, III г.о. и решение № 91/19.03.2014 г. по гр. д. № 6859/2013 г. на ВКС, IV г.о.

По въпроси с №№ 7 – 13 вкл. се поддържа основание за селекция на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК в хипотезата „въпрос, от значение за развитието на правото“.

Страната се позовава и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – породи очевидната неправилност на обжалваното решение като предпоставка за достъп до касация.

Касационното обжалване не следва да се допуска.

Всички повдигнати въпроси не удовлетворяват общо основание за допускане на касационен контрол. Те са лишени от характеристиките на правен въпрос по смисъла на разрешението, дадено с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК – да е включен в предмета на спора и да е обусловил на правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. В случая питанията са поставени в контекста на становището на страната по правилността на въззивното решение и са израз на несъгласието й с постановения правен резултат в обжалваната му част. Така формулирани, въпросите по естеството си представляват касационни оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК, които имат своята релевантност в производството по разглеждане на касационната жалба, по чл. 290 ГПК, но не и в предхождащата го фаза по нейното селектиране, по чл. 288 ГПК. Съгласно мотивите към постановките по т. 1 от горецитирания тълкувателен акт обуславящият правен въпрос е единствено този, който е от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба - чл. 290, ал. 1 ГПК. Непоставянето на обуславящ правен въпрос, само по себе си, има за последица недопускане на касационен контрол и то без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – така мотивите към разрешенията по т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК.

На последно място, касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на въззивния акт. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Очевидната неправилност като предпоставка за достъп до касация изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. В случая страната не е аргументирала поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, съобразно очертаната по-горе и разбирана от състава негова дефинитивност, поради което липсват предпоставки за приложението му.

При този изход на делото касаторът дължи заплащане на ответника по жалба на сторените и своевременно претендирани разноски за настоящата инстанция. По делото обаче не е установено извършването от страната на такъв разход, тъй като отсъстват доказателства, че уговореното за плащане по банков път възнаграждение за един адвокат, действително е било заплатено. Според разясненията, дадени с т. 1 на ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС в хипотезата, при която заплащането е договорено чрез банков превод доказването на този факт се осъществява само чрез представяне на съответния банков документ. В случая към отговора на касационната жалба е приложена (освен договора за правна защита и съдействие с пълномощно) единствено фактура, съставена от упълномощеното адвокатско дружество, но не и другите банкови документи, удостоверяващи плащането - платежно нареждане и извлечение от банкова сметка на пълномощника, заверена със сумата за хонорара. Затова в полза на ответника по жалба не следва да се присъждат разноски за настоящото производство.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, III г. о.,