Определение № 3162 от 19.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 622/2025 г.

Образувано е по касационна жалба на С. П. К., чрез адв. Ж. А., срещу Решение № 140 от 25.09.2024 г. по в. гр. д. № 220/2024 г. на Апелативен съд – [населено място], с което след като е потвърдено Решение № 276/20.03.2024 г., постановено по гр. д. № 2201/2023 г. по описа на Окръжен съд – [населено място], е отхвърлен предявеният от касатора срещу Д. С. А. и М. С. Ц., двамата, починали в хода на производството, продължило с участие на наследника им по закон Ц. С. Ц., иск с правно основание чл. 92 ЗЗД за осъждане на ответника да му заплати сумата от 20 000 евро, представляваща неустойка по чл. 3.1 от предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 28.01.2021 г., сключен между срещу Д. С. А. и М. С. Ц., от една страна, и ищеца касатор, от друга.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо, тъй като в деня на приключване на съдебното дирене в производството пред въззивния съд ответницата Д. А. е починала, а производството пред окръжния съд се е развило без да бъдат конституирани наследниците й по закон. При условията на евентуалност се поддържа, че решението е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано. Искането е за обезсилване, евентуално отмяна, на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд, респ. за уважаване на иска.

Допускането на касационно обжалване касаторът основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, позовавайки се и на вероятна недопустимост, евентуално - на очевидна неправилност, на въззивното решение.

Ответникът по касационната жалба Ц. С. Ц. не е подал в срока и по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК писмен отговор на жалбата.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК, приема следното – касационната жалба е подадена от страна с интерес от обжалване, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно между страните, че на 28.01.2021 г. между Д. С. А. и М. С. Ц., от една страна, и ищеца касатор, от друга, бил сключен предварителен договор, с който Д. А. и М. Ц. обещали да продадат на С. К. в срок до 31.08.2021 г. недвижим имот в [населено място], ул .“Панорамна“ № 33, описан като 100 кв. м., ид. части от дворното място, втори етаж от къща и необитаем таван, като Д. А. обещала дворното място и 4/12 ид. части от тавана, а М. Ц.– втория етаж от къщата и 7/12 ид. части от тавана, общо за сумата от 40 000 евро. За доказано въззивният съд приел, че в изпълнение на чл. 2.6 от договора още при подписването му касаторът платил на насрещната по договора страна сумата от 5 000 евро, а на 07.03.2021 г. - още 5 000 евро. До 31.08.2021 г. Д. А. и М. Ц. не прехвърлили на касатора правото на собственост върху недвижимия имот. Ищецът предявил иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД за обявяване на предварителния договор за окончателен, по който било образувано гр. д. № 2549/2022 г. по описа на Окръжен съд - Варна. С решение № 1196 от 24.10.2023 г. сключеният на 28.01.2021 г. предварителен договор бил обявен за окончателен по отношение на жилище на втори етаж, представляващо самостоятелен обект, ведно с 1/2 идеална част от общите части на сградата, вкл. и от т. нар. „необитаем таван“, срещу продажна цена от 40 000 евро, при условие, че купувачът заплати на продавачите остатъка от продажната цена в размер на 30 000 евро в двуседмичен срок от влизане в сила на съдебното решение. За разликата над 1/2 ид. ч. до 7/12 ид. ч. от тавана искът бил отхвърлен.

Въззивният съд посочил, че в чл. 3.1 от предварителния договор от 28.01.2021 г. страните постигнали съгласие, че при виновно неизпълнение продавачите се задължават да върнат на купувача авансово платената по чл. 2.6 и 2.7.1 от договора сума от 10 000 евро в двоен размер. Уточнили, че виновно неизпълнение е налице, ако не се изпълнят точно и в срок поетите задължения, включващи и не само: 1. снабдяване с необходимите документи за подписване на окончателен договор след приключване на процедура по подялба на имота и обособяването му като реален обект; 2. отказ от правото на ползване; или 3. неявяване на уговорената предварително дата за сключване на окончателен договор. Съгласно чл. 2.6 от договора купувачът се задължил при подписване на предварителния договор да изплати на продавача авансово капаро (задатък) - сумата от 5 000 евро срещу разписка, представляваща част от продажната цена на имота, а според чл. 2.7.1. в срок до 31.03.2021 г. купувачът се задължил да заплати още 5 000 евро, представляващи част от цената по договора. Апелативният съд приел, че платената от ищеца сума от общо 10 000 евро (на два пъти по 5 000 евро) e в изпълнение на задължението му по чл. 2.6 и т. 2.7.1 и представлява авансово платена част от цената по договора.

Посочил е, че клаузата на чл. 3.1 от предварителния договор има характер не на неустойка, а на задатък (капаро). Пояснил е, че по своята същност задатъкът представлява имотно благо, което едната страна дава на другата в момента на сключване на договора в потвърждение на това, че договорът е сключен, както и за осигуряване на неговото изпълнение. Допълнил е, че задатъкът има: доказателствена функция, тъй като потвърждава постигането на съгласие между страните; обезпечителна функция, тъй като осигурява и стимулира страните да изпълнят задълженията си, за да не загубят вече даденото; изпълнява и ролята на обезщетение, тъй като съгласно чл. 93, ал. 2 ЗЗД изправната страна може да задържи задатъка, респ. да иска връщане на задатъка в двоен размер, в случай на неизпълнение на договора от насрещната страна. Според въззивния съд чл. 93, ал. 3 ЗЗД въвеждал изрично ограничение - ако изправната страна предпочете изпълнение (без значение от вида изпълнение, вкл. неточно или частично), тя няма право да задържи задатъка или да иска двойния му размер, а ще трябва да търси обезщетение по общия ред. Точно такава според апелативния съд била и уговорката в чл. 3.1 от предварителния договор, предвиждаща право на купувача при неизпълнение от продавачите (на задължението да се снабдят с необходимите документи и да сключат в срок договора за продажба) да иска връщане на двойния размер на платената авансово сума, част от продажната цената. Връщане на задатъка ищецът не би могъл да претендира по аргумент от чл. 93, ал. 3 ЗЗД, след като поискал изпълнение на договора с иска по чл. 19 ЗЗД, който съдът уважил. Въззивният съд е приел, че за приложението на чл. 93, ал. 3 ЗЗД е без значение дали изпълнението е било доброволно или осъществено чрез конститутивния иск по чл. 19 ЗЗД, както и дали то е било точно или не във времево или качествено отношение.

При тези мотиви решението на окръжния съд, с което искът е отхвърлен, е потвърдено.

К. жалбоподател поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по следните значими за изхода на делото въпроси:

1. „Допустимо ли е приключване на съдебното дирене след смъртта на една от страните и преди на нейно място да е конституиран и взел участие правоприемникът й?“;

2. „Допустимо ли е, наред с искането по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, да бъде претендирана и договорна неустойка?“.

Касаторът иска достъп до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК без да сочи съдебна практика, на която даденото от въззивния съд разрешение да противоречи, като поддържа още, че произнасянето на ВКС по повдигнатите въпроси би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Не са налице основания по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, в какъвто контекст е отправен и първият от въпросите, тъй като не съществува вероятност същото да е недопустимо. Неоснователно касаторът поддържа, че въззивното производство се е развило без участието на правосубектни страни, тъй като ответницата Д. А. е починала преди приключване на съдебното дирене в производството пред апелативния съд, който не конституирал на мястото на починалата страна нейните процесуални правоприемници. Безспорно е, че Д. С. А. е починала в деня, в който въззивният съд е приключил съдебното дирене – 18.09.2024 г., видно от съставения протокол за проведеното открито съдебно заседание, започнало в 09.14 часа и приключило в 09.20 часа, удостоверение за наследници с изх. № АУ103684АС/18.10.2024 г., издадено от Община Варна, район „А.“, и препис-извлечение от акт за смърт № 235/18.09.2024 г., от което се установява, че Д. С. А. е починала на 18.09.2024 г. в 09.30 ч., т.е. след приключване на съдебното дирене в производството пред въззивния съд. С определение № 638/22.10.2024 г. въззивният съд конституирал на основание чл. 227 ГПК в правата на Д. С. А. наследниците й по закон М. С. Ц. и Ц. С. Ц., разпореждайки препис от постановеното въззивно решение да им бъде връчен. От горното следва, че е изключена вероятността обжалваното решение да е недопустимо поради липса на правосубектна страна във въззивното производство.

Не е налице основание за допускане до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК на въззивното решение по поставените въпроси, първият от които е основан на хипотеза, пред която въззивният съд не е бил изправен с оглед данните за смъртта на ответницата Д. С. А., настъпила след приключване на съдебното дирене пред въззивния съд. Вторият от въпросите е отправен в контекста на оплакванията на жалбоподателя срещу мотивите на въззивния съд за отхвърляне на иска поради решението на ищеца „да запази“ действието на предварителния договор от 28.01.2021 г., в който случай той губи правата си върху задатъка. Разрешението, дадено от въззивния съд по въпроса за функцията на задатъка - парична сума или друга имуществена ценност, която едната страна дава на другата при сключване на договора като доказателство, че той е сключен, и за обезпечаване на неговото изпълнение, е в съответствие с трайната и безпротиворечива практика на ВКС, намерила израз в постановените по реда на чл. 290 ГПК Решение № 37/23.03.2021 г. по гр. д. № 2189/2020 г. на ВКС, III ГО, и цитираните в него Решение № 865/23.12.2010 г. по гр. д. №1831/2009 г. на ВКС, ІV ГО, Решение № 110/29.06.2017 г. по гр. д. № 3868/2016 г. на ВКС, III ГО, Решение № 198/17.01.2020 г. по гр. д. № 661/2019 г. на ВКС, III ГО, Решение № 120/31.07.2019 г. по гр. д. № 992/2018 г., на ВКС, III ГО, Решение № 474/13.07.2010 г. по гр. д. № 457/2009 г. на ВКС, IV ГО, и други. В тези съдебни актове е прието, че задатъкът има гаранционна и обезщетително-наказателна функция, която се изразява в правото на изправната страна да иска в двоен размер дадения от нея задатък, ако получилата го страна е неизправна – право, което изправната страна може да упражни само, ако се откаже или развали договора, по който е даден задатъкът, в която хипотеза разглежданият случай не попада.

Не е налице и евентуално поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като по приложението на чл. 93 ЗЗД, която норма е ясна и пълна, е налице трайна и непротиворечива практика на ВКС, която не се нуждае от промяна или осъвременяване.

Атакувното решение не е и очевидно неправилно. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение,