Определение № 5325 от 20.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3023/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищцата Р. И. Б. срещу решение № 104 от 02.06.2025 г. по в. гр. дело № 228/2025 г. на Пловдивски апелативен съд, в частта му, с която е потвърдено решение № 290 от 17.03.2025 г. по гр. д. № 2364/2024 г. на Пловдивски окръжен съд в частта му, с която е отхвърлен като неоснователен предявеният от касаторката срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ за сумата над 10 000 лв. до сумата 100 000 лв., съставляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление, по което е постановена оправдателна присъда. Касаторката поддържа, че обжалваният съдебен акт е неправилен като постановен в нарушение на материалния и процесуалния закон и като необоснован. Твърди, че въззивният съд не е съобразил в достатъчна степен конкретните обстоятелства, от значение за определяне на справедлив размер на претендираното обезщетение за неимуществени вреди, поради което е нарушил императивната норма на чл. 52 ЗЗД. Счита, че присъденият размер на процесното обезщетение за неимуществени вреди е занижен. Моли атакуваното решение да бъде отменено и вместо него постановено ново, с което предявеният иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди да бъде уважен за целия предявен размер. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната си жалба ищцата Б. релевира основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по правния въпрос: При определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди според чл. 52 ЗЗД, длъжен ли е съдът да съобрази обстоятелството, че справедливостта не е абстрактно понятие и винаги трябва да се свързва с преценката на конкретни за случая, обективно настъпили обстоятелства?, който твърди, че е разрешен в противоречие с ППВС № 4/1968 г. и ТР № 3 от 22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС. Ответникът по касационната жалба - Прокуратурата на Република България не подава отговор. Прокуратурата на Република България обжалва въззивното решение в частта му, с която е уважен предявеният иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени от процесния деликт. Поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Счита, че присъденият размер на процесното обезщетение за неимуществени вреди е необосновано завишен и е несъответстващ на действителните вреди. Поддържа, че въззивният съд не е съобразил всички правнозначими обстоятелства в контекста на нормата на чл. 52 ЗЗД или ги е оценил несъответно. Моли атакуваното въззивно решение да бъде отменено в осъдителната му част частично като бъде определен справедлив размер на претендираното обезщетение, при съобразяване с наведените касационни основания. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната си жалба касаторът - ответник навежда основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса за начина на определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от деликт и за приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ, за който твърди, че е разрешен в противоречие с ППВС № 4/1968 г.; решение № 302 от 04. 10.2011 г. по гр. д. № 78/2011 г. на ВКС, І г.о., решение № 321/26.11.2014 г. по гр. д. № 2516/2014 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 480 от 23.04.2013 г. по гр. д. № 85/2012 г. на ВКС, IV г.о., решение № 832/10.12.2010 г. по гр. д. № 593/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 53/07.05.2019 г. по гр. д. № 3528/2018 г. на ВКС, III г.о.; решение № 30/08.03.2022 г. по гр.д. № 2300/2021 г. на ВКС, III г.о. и решение № 154/08.10.2019 г. по гр. д. № 319/2019г. на ВКС, III г. о.. Ищцата Р. И. Б. не подава отговор на касационната жалба на ответника. Касационните жалби са допустими, като подадени в срока по чл. 283 ГПК, от надлежни страни и като насочени срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. По предявения иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от процесния деликт, въззивният съд е приел за установено от доказателствата в процеса, че на 06.04.2020 г. Р. И. Б. е била привлечена като обвиняема по ДП № 607/2019 г. на ІІІ РУ на МВР - Пловдив за това, че на 19.06.2019 г., при маловажен случай, в качеството на длъжностно лице касиер-приемчик при ДП „Български спортен тотализатор“ е присвоила чужда движима вещ - квитанция за направен залог, удостоверяваща, че залогът е печеливш със стойност на печалбата 121 лева – престъпление по чл. 204, б. „а“, чл. 201, ал. 1 НК. Взетата мярка за неотклонение е била „подписка“. На 04.08.2020 г. срещу Б. е образувано НОХД № 4690/2020 г. на РС – Пловдив, като с постановената присъда от 22.01.2021 г. ищцата е призната за виновна в извършване на престъпление по повдигнатото обвинение и й е наложено наказание „пробация“ за шест месеца. С решение от 22.06.2021 г. по ВНОХД № 619/2021 г. на ОС – Пловдив, осъдителната присъда е отменена и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. При повторното разглеждане, с присъда от 21.10.2022 г., постановена по НОХД № 4183/2021 г. на РС – Пловдив, Р. Б. е призната за невиновна и е оправдана по повдигнатото обвинение. С решение от 07.02.2023 г. по ВНОХД № 2178/2022 г. на ОС - Пловдив, което е окончателно, оправдателната присъда е потвърдена. Въззивният съд е намерил за осъществен фактическият състав на субективното право на обезвреда по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Посочил е, че ответникът не е ангажирал каквито и да било доказателства за твърдението си в отговора на исковата молба, че ищецът има изключителна вина за настъпилия вредоносен резултат, поради което не следва да се прилага чл. 5, ал. 1 ЗОДОВ. Съобразил е, че наказателното производство против Б. е продължило от 24.07.2019 г. до 07.02.2023 г., т.е. около 3 години и 7 месеца и че е включвало досъдебна и съдебна фаза, в която има постановена осъдителна присъда, която е отменена; че взетата мярка за неотклонение е „подписка“ за целия период на производството, и че съгласно заключението на психологичната експертиза, прието в исковия процес, процесното наказателно производство се е отразило неблагоприятно върху емоционалното и психическо състояние на Р. Б., тя е имала периоди на интензивни усещания за тревожност, боязливост, страхова напрегнатост, болезненост, усещане за несправедливост, слабост, безсилие, безпомощност, усещане за невъзможност да се справи със ситуацията, у нея доминира усещането за морална ощетеност, несправедливост, непримиримост срещу уронване на нейната личност и изповядваните от нея морално-етични ценности, но ценностната й система е съхранена, запазени са възможностите й да защитава правата си и да се грижи за интересите си. От гласните доказателства, съответстващи на заключението на психологическата експертиза, е намерил за установено, че ищцата е била съсипана, стояла затворена в нейната стая, не излизала, рядко се хранела, спряла да се среща с колежки, със съседки, нямала желание да ходи на работа, страхувала се да не бъде пак измамена, даже искала да напуска, но я убедили да остане до пенсия, след излизането на статия в интернет за касиерка в „Български спортен тотализатор“, измамила гражданка, се опасявала, че всеки, който прочете статията може да й направи нещо, съседите и колегите й започнали да я избягват след тази статия, и след оправдателната присъда продължавала да се чувства по същия начин. Апелативният съд е съобразил в контекста на преценката по чл. 52 ЗЗД възрастта на Б. към момента на започване на наказателното производство - 59 години; неразумната продължителност на наказателното производство от почти 4 години за деяние, което изначално е маловажен случай; обвинението за престъпление, което не е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК, но е във връзка със заеманата от увредената длъжност; наложената мярка за неотклонение с нисък интензитет - „подписка“; преминаването на наказателното преследване през досъдебна и съдебна фаза, при наличието на първоинстанционна осъдителна присъда с наложено наказание; чистото съдебно минало; влошеното психическо състояние, продължаващо и към момента; личните и семейни притеснения; отдръпването на социалното обкръжение; единичната медийна публикация в интернет, многократно препратена от колеги, след което е приел за справедлив размер на претендираното обезщетение за неимуществени вреди сумата от 10 000 лв., за която е уважил иска, а за разликата до предявения размер от 100 000 лв. го е отхвърлил като неоснователен. Настоящият състав на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение. Поставеният от касаторите правен въпрос е един и същ и е за начина на определяне на обезщетението за неимуществени вреди при деликт, вкл. квалифицирания такъв по ЗОДОВ, и критериите, които трябва да бъдат взети предвид за точното прилагане на принципа на справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, както и за обективирането на тази преценка в мотивите на съдебния акт. Правният въпрос осъществява общото основание за допускане на касационния контрол по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е обусловил решаващите правни изводи в обжалвания съдебен акт, но спрямо него отсъства релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК - противоречие с практиката на ВС и ВКС. По този правен въпрос е формирана трайна, безпротиворечива практика на ВС и ВКС, с която атакуваното въззивно решение е съобразено. Според нея (ППВС № 4/23.12.1968г., т. 11 ТР № 3/2004г. на ОСГК на ВКС и практиката на ВКС по приложението на чл. 52 от ЗЗД вр. с чл. 4 ЗОДОВ, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, вкл. сочената от жалбоподателите в касационните им жалби, както и решение № 112/14.06.2011г. по гр. дело № 372/2010г. на IV г.о. на ВКС, решение № 376/21.10.2015г. по гр. д. № 514/2012г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 832/10.12.2010г. по гр. д. № 593/2010г. на ІV г.о. на ВКС, решение №449/16.05.2013г. по гр. д. № 1393/2011г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 554/2012г. по гр. д. № 266/2012г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 263 от 21.03. 2017г. по гр. д. № 627/2016г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 70/29.03.2016г. по гр. д. № 5257/2015г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 251/21.12.2015г. по гр. д. № 812/2015г. на ІІІ г.о. на ВКС; решение № 140 от 14.12.2017 г. по гр. д. № 919/2017 г. на III г.о. на ВКС; решение № 361 от 17.06.2024 г. по гр. д. № 1851/2023 г. на IV г.о. на ВКС, и др.), размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост въз основа на преценка на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, като например вида и тежестта на незаконното обвинение в престъпление; продължителността на наказателното производство; наличието или не на наложена мярка за неотклонение и/или на процесуална принуда, както и техния вид и срок; доказателствата за физическото и психическото здраве на увредения, респективно за неговото влошаване поради наказателното преследване; негативните последици, претърпени от ищеца в личния и социалния му живот; възрастта на пострадалия; съдебното му минало и други обстоятелства, вкл. такива, които са от значение с оглед личността на ищеца и интензитета на негативните изживявания, различни при лица, спрямо които никога не е била упражнявана процесуална принуда и при лица, които са били обект на наказателно преследване и са осъждани за други престъпления. Съдът е длъжен да ги обсъди в мотивите на решението си и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. Това се отнася и за въззивната инстанция, когато пред нея остава спорен размерът на обезщетението за неимуществени вреди. В качеството си на втора инстанция по съществото на материалноправния спор, въззивният съд извършва самостоятелна преценка на доказателствата и установените от тях правнорелевантни факти, след което въз основа на тях извежда своите собствени правни изводи по съществото на спора. Както е видно от мотивите на обжалвания акт, решаващият съд е взел предвид именно горепосочените правнозначими обстоятелства, установени спрямо ищцата – продължителността на процесното наказателно преследване от около четири години, която надхвърля разумния срок за престъпление като процесното, съставляващо маловажен случай; наложената лека мярка за неотклонение "подписка", която не е ограничила правата на придвижване и работа на обвиняемата; обстоятелството, че наказателното преследване се е развило в досъдебна и съдебна фаза, като в последната е била постановена осъдителна присъда с наложено наказание „пробация“ за шестмесечен срок, впоследствие отменена; обстоятелството, че незаконното обвинение не е за тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 НК, но е свързано със заеманата длъжност; медийното му оповестяване в интернет; възрастта на пострадалата; претърпените значителни негативни психо - емоционални преживявания с оглед възрастта на ищцата, чистото й съдебно минало, огласяването на незаконното обвинение в социална медия, до която достъп имат неограничен кръг субекти и непреодоляното и към момента психическо разстройство, със съхранена ценностна система, които е преценил в тяхната съвкупност и взаимовръзка, излагайки подробни аргументи за значимостта на всяко от тях при определяне на справедливия размер от 10 000 лв. на процесното обезщетение за неимуществени вреди. Поради гореизложеното атакуваното въззивно решение е изцяло в съответствие с горецитираната практика на ВС и ВКС, при което не е налице релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 ГПК за допускане на искания касационен контрол поради вероятна нищожност и вероятна недопустимост на обжалвания акт. Водим от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение