Определение № 438 от 05.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 649/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. Г. Р. и М. Г. Р. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Пернишки окръжен съд № 400 от 08.11.2019 г. по гр.д.№ 597/ 2019 г., с което частично е потвърдено и частично е отменено решение на Пернишки районен съд по гр.д.№ 2498/ 2017 г. и по този начин са отхвърлени за разликата над уважения размер от 85 000 лв до пълния предявен размер от 100 000 лв предявените от касаторите против „Заводски строежи” АД, [населено място], искове, квалифициран по чл.200 КТ, за обезщетяване на неимуществени вреди от трудова злополука от 10.05.2014 г., при която е починал баща им Г. Р., като е разпределена и отговорността за разноските по делото. Решението е постановено при участието на трето лице–помагач на страната на „Заводски строежи” АД - „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД, [населено място]. Въззивното решение не е обжалвано от ответника по делото, не съществува вероятност да е нищожно и поради това е влязло в сила в частта, в която предявените от П. Г. Р. и М. Г. Р. искове са уважени до размер 85 000 лв, а предявеният от Т. С. Р. е уважен в размер 100 000 лв. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателите повдигат правния въпрос (уточнен при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС) относимо обстоятелство ли е при определяне на размер на обезщетение за неимуществени вреди на деца на починал при трудова злополука работник размерът на минималната работна заплата за страната към датата на злополуката и извършва ли съдът нарушение, ако определи размерът на дължимото обезщетение като брой минимални заплати към тази дата. Поддържат, че в обжалваното решение този въпрос е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд (ППВС № 4/1968 г.). Ответната страна „Заводски строежи” АД оспорва жалбата като поддържа, че по поставения въпрос въззивният съд е съобразил установената практика, а не е действал в противоречие с нея. Излага и съображения по правилността на обжалваното решение. Третото лице–помагач на страната на ответника - „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД - не взема становище по касационната жалба. Съдът намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно. За да уважи отчасти предявените от касаторите искове въззивният съд приел, че ищците се явяват наследници по закон на Г. К. Р., който приживе се намирал в трудово правоотношение с ответника, по силата на което заемал длъжността „кантарджия, отчетник“, с място на работа Кариера „Студена”. За тази длъжност работодателят бил констатирал наличие на риск от ухапване от насекоми в работната среда. Наследодателят на ищците бил застрахован от ответника при „ДЗИ – Общо застраховане” ЕАД“ срещу риска „трудова злополука“ за период от 18.04.2014 г. до 17.04.2015 г. На 10.05.2014 г. Г. Р. бил на работа, проведен му бил ежедневен инструктаж. Не носил работно облекло, а бил с цивилни дрехи. Около 14 часа се оплакал от ухапване от насекомо в областта на врата, излязъл от фургона, в който се намирал и паднал на земята в неподвижно състояние. Негови колеги опитали да му окажат първа помощ, същевременно сигнализирали за инцидента на телефон 112, но отзовалият се медицински екип само констатирал смъртта на Р.. Впоследствие при него била установена налична малка рана по задната повърхност на врата в областта на трети шиен прешлен, наличие на оток на мозъка и на белите дробове. Смъртта се дължала на алергичен шок, довел до остра сърдечносъдова и дихателна недостатъчност, развили се в резултат на ужилване от насекомо. Злополуката била призната за трудова с разпореждане на компетентен административен орган, законосъобразността на което е установена с влязло в сила съдебно решение. Семейството на починалия било много сплотено, членовете му живеели в пълна хармония, решавали заедно семейните въпроси. Винаги били заедно на празници, семейни поводи, различни тържества и екскурзии. Децата били силно привързани към своя баща, който винаги ги подкрепял. Между тях съществувала силна емоционална връзка. След смъртта му се намирали в стресова ситуация, били неадекватни и в невъзможност да осмислят случилото се. Страдали от загубата на баща си, не могли да се примирят с тази мисъл. При тези фактически установявания от правна страна съдът заключил, че са налице предпоставките по чл.200 ал.1 КТ и работодателят дължи обезщетение за претърпените неимуществени вреди на наследниците на починалия работник. Като посочил, че спорът между страните е концентриран до размера на дължимото обезщетение, съдът се основал на постановките, залегнали в т.ІІ от Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС. Приел, че починалият бил мъж в активна трудоспособна възраст, макар и към края на същата. Семейството му било сплотено и хармонично, членовете му се подкрепяли взаимно и не били установени каквито и да било влошени отношения между тях. Смъртта на Р. била внезапна, поради което и съпругата, и двете деца са били в шок и почти неадекватни след узнаването й. Най–тежко преживяла събитието съпругата, на нея то се отразило и в професионално отношение, тъй като приживе съпругът много й помагал в професионалната й реализация. Към датата на смъртта на баща им всяко от двете пълнолетни деца вече имало самостоятелен живот, но емоционалната привързаност към техния родител била налице. Към същата дата минималната работна заплата за страната била в размер на 340 лв. При съвкупната преценка на тези обстоятелства съдът намерил, че сума от 100 000 лв реално би обезщетила преживялата съпруга за претърпените от нея неимуществени вреди, а децата следвало да бъдат обезщетени с по 85 000 лв - по 250 минимални работни заплати за всеки от тях. С оглед тези мотиви на въззивния съд, поставеният от жалбоподателите правен въпрос е обуславящ, но не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Соченото от тях Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС не го разрешава. В т.3 от мотивите на цитирания акт е изяснено, че понятието "справедливост" по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Посочени са примерно някои обстоятелства, които са релевантни при определяне на размера, но изброяването не е изчерпателно. Изрично в Постановлението е посочено, че от значение могат да са и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. Съгласно установената актуална практика на Върховния касационен съд, такова обстоятелство е и икономическата обстановка в страната (срв. решение № 27/ 15.04.2015 г. по т.д.N 457/ 2014 г., ІІ т.о. и цитираните в него предходни решения на ВКС). Тя следва да бъде отчетена, независимо дали това ще стане под формата на съобразяване на размера на минималната работна заплата, на средната работна заплата в съответния сектор, на максималните застрахователни лимити или по друг начин. В обжалваната част въззивното решение е съобразено с тази практика, поради което не е налице претендираното основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускането му до касационен контрол. По изложените съображения съдът