Определение № 50499 от 09.10.2023 г. на ВКС по т. д. № 2071/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Е. Б. Ш. и Р. С. П., чрез процесуален представител, против Решение № 78 от 25.02.2022 г. по в. гр. д. № 738/2021 г. на Софийски окръжен съд, с което е потвърдено Решение № 101 от 14.05.2021г. по гр.д. № 821/2019г. на Районен съд – Самоков, с което е признато за установено по отношение на „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД, че ответниците Е. Б. Ш. и Р. С. П. му дължат солидарно сумата от 7 158, 83 лв. - главница, дължима по Договор за потребителски кредит, обезпечен с поръчителство от 14.10.2008 г. и сключен на 01.12.2009 г. Анекс № 1 към съм същия договор, сключени със „Сибанк“ АД, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК - 30.05.2019г. до окончателното й изплащане, както и сумата 1 546,35 лв. - договорна редовна лихва за периода 14.06.2016г. до 14.05.2019г., за които суми, включително и за разноски 174,11лв. - държавна такса и 360лв. - адвокатско възнаграждение по ч.гр.д. № 493/2019г. по описа на Районен съд – Самоков, е издадена Заповед за изпълнение № 396/04.06.2019г. Със същия съдебен акт, на основание чл.78, ал.1 ГПК, ответниците са осъдени да заплатят солидарно на „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД сумата от 744, 11 лв. - разноски по делото, от които 174, 11 лв. за държавна такса, 210 лв. за експертиза и 360 лв. - адвокатско възнаграждение.

В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което се претендира неговата отмяна и като последица от това - присъждане на направените разноски. Поддържайки възражението си, че вземането на ищцовото дружество е погасено по давност, касаторите изразяват несъгласие с извода на съда, че давностният срок е започнал да тече от датата на подаване на заявлението в съда, вместо от момента, към който кредитът е станал предсрочно изискуем – м.юни, 2010г., и е погасен по давност в края на м.юни, 2015г., т.е. преди подаване на заявлението в съда. Допълнителен аргумент за неправилност на извода на въззивния съд, приел неоснователност на възражението за погасяване на вземането по давност, касаторите извеждат от факта на цедиране на вземанията по договора на 28.09.2012г., към който момент най-късно е настъпила предсрочната изискуемост и от който момент е изтекла петгодишната давност преди подаване на заявлението в съда на 04.06.2019г.

Допускането на касационното обжалване е обосновано с наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси:

1. От кой момент започва да тече погасителната давност за вземане по договор за заем, изпълнението на което се погасява на части ?;

2. Следва ли кредитът да е направен за предсрочно изискуем преди да бъде продаден ?;

3. От кой момент започва да тече давността на вземането по кредит, който е направен предсрочно изискуем ?;

4. Следва ли въззивният съд да мотивира решението си, като се произнесе по всички възражения на страните и защо дава вяра и се съобразява със заключение на вещото лице ?

По първите три въпроса от изложението липсва конкретизиране на основанието за допускане на касационно обжалване на виззивния съдебен акт по чл.280, ал.1, т.1 или по т.3 ГПК, както и обосноваване на сочените хипотези. Допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по четвъртия въпрос е обоснована с твърдение за противоречие между правните изводи на въззивната инстанция и практика на ВС и ВКС, а именно: ППВС № 2 от 30.11.1967 г., ППВС № 1 от 10.11.1985г., Решение № 27 от 28.02.2013 г. по т. д. № 410/2012 г. и Решение № 166 от 15.07.2013 г. по гр. д. № 1285/2012 г. на ВКС, III г. о.

Ответникът по касационната жалба „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД в срока по чл.287, ал.1 ГПК не представя отговор.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – изхожда от надлежна страна, подадена е в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

При постановяване на обжалвания акт въззивната инстанция изцяло е възприела установената от първоинстанционния съд фактическата обстановка по делото, а именно: Със Заповед от 04.06.2019г. по ч. гр.д. № 493/2019г. на Районен съд – Самоков, издадена в производство по чл.410 ГПК, е разпоредено Е. Б. Ш. и Р. С. П. да заплатят солидарно на „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД сумата от 7 158, 83 лв. - главница, представляваща остатък от дължима главница по Договор за потребителски кредит, обезпечен с поръчителство от 14.10.2008г. и Анекс № 1 от 01.12.2009г.; сумата от 1 546,35 лв. - редовна лихва за периода 14.06. 2016 г. до 14.05.2019 г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от 28.05.2019 г. до изплащане на вземането, както и разноски в размер на 174,10 лв. За безспорно също така е прието, че в изпълнение на сключения между „СИБАНК“ АД, от една страна, и Е. Б. Ш. от друга страна като кредитополучател, както и Р. С. П., като поръчител, Договор за потребителски кредит от 14.10.2008г., банката е предоставила на Е. Б. Ш. кредит в размер на 10 000 лв. за потребителски нужди, като кредитополучателката се задължила да върне същия, заедно с дължимите лихви в срок от 120 месеца. С договор за продажба и прехвърляне на вземания от 28.09.2012г., сключен между „СИБАНК“ АД и „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД, вземането на банката срещу Е. Ш. по процесния договор за кредит било прехвърлено на ищеца, който пристъпил към принудително събиране на непогасената част от вземанията си.

По оплакванията във въззивната жалба, относими към формулираните в изложението по чл.280 ГПК въпроси, Софийският окръжен съд е приел от правна страна следното:

По отношение твърдението на ответниците, че вземането на ищеца е погасено по давност, същото е преценено като неоснователно с аргумента, че кредитът не е станал предсрочно изискуем от м.юни 2010г. на основание чл.9.1 от договора, доколкото в договора за кредит е предвидена възможност кредиторът да го обяви за предсрочно изискуем при неплащане на всяка една анюитетна вноска, но по делото не са ангажирани доказателства за изявление от страна на банката в тази насока. За неоснователен е счетен и доводът на жалбоподателите, че цедиране може да бъде извършвано само спрямо предсрочно изискуемо вземане, поради което предсрочната изискуемост на кредита неминуемо била настъпила преди датата на цесията 28.09.2012г., а вземането на кредитора е било погасено по давност не по-късно от 28.09.2017г. В тази връзка, съдът се е позовал на съдебна практика и на правната доктрина, според които законът не забранява прехвърлянето на неликвидно и неизискуемо вземане, с оглед на което е приел, че не е налице връзка между цесията и изискуемостта на процесното вземане, респективно съставящите го компоненти, както и че от датата на цесията не може да се правят изводи за неговата предсрочна изискуемост. В подкрепа на извода за неоснователност на възражението за изтекла давност на вземането, решаващият състав е акцентирал на практиката на касационната инстанция, съдържаща се в т. 1 от Тълкувателно решение № 8 от 2.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. на ОСГТК ВКС; Решение № 90 ат 31.03.2014г. по гр.д. 6629/2013г., ІV г.о. и др., съгласно която уговореното погасяване на кредита на части не превръща договора за кредит в такъв за периодични плащания, а давността тече поотделно за всяка падежирала анюитетна вноска, считано от датата на нейния падеж. Въззивният съд е посочил също така, че доколкото вноските по кредита се състоят от компоненти с различна правна природа (главница и лихва), за главницата е приложим общият петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД, а за възнаградителната лихва се прилага по-краткият тригодишен давностен срок по чл. 111, б. „в“ ЗЗД, с оглед на което, за всеки от компонентите на анюитетната вноска давностният срок е различен. Следователно за погасени по давност следва да се приемат вземанията на кредитора за главница, падежирали преди повече от пет години преди датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК, както и вземанията за възнаградителна лихва, падежирали преди повече от три години преди датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК. Тъй като предмет на исковете са вземания за главница за периода от 14.06.2014г. до 14.05.2019г. и за лихва за периода от 14.06.2016г. до 14.06.2019г., въззивният съд е приел, че същите не са погасени по давност.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Освен че по първите три въпроса е налице бланкетно позоваване и възпроизвеждане на текстовете на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, без посочване на конкретна съдебна практика в подкрепа на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и без излагане на аргументи относно значението на въпросите за точното прилагане на закона и за развитието на правото (в смисъла, изяснен от ОСГТК на ВКС в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС), което не позволява на касационната инстанция да направи извод за осъществяване на поддържаните основания за допускане на касационно обжалване, настоящият състав съобрази и следното: И трите въпроса са предпоставени от несъгласието на касаторите с извода на въззивния съд за неоснователност на възражението за погасителна давност, като първите два са значими за изхода на спора, поради което имат характеристиката на правни по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК.

По първия въпрос за началния момент, от който започва да тече погасителната давност на вземане по договор за заем, изпълнението на което се погасява на части, приетото от въззивния съд, че давностният срок тече от датата на падежа на всяка вноска, напълно съвпада със становището на касаторите при обосноваването на въпроса в изложението по чл.280 ГПК. Същевременно, оплакването в касационната жалба е срещу извод на въззивния съд, че давностният срок е започнал да тече от датата на подаване на заявлението в съда, което не съответства на приетото в мотивите към обжалвания акт, т.е. въпросът не кореспондира на касационен довод, което препятства допускането на касационното обжалване.

За изчерпателност на изложението следва да се отбележи, че с Разпореждане от 20.06.2023г. на председателя на Върховния касационен съд е образувано т.д. № 3/2023г. на ОСГТК за приемане на тълкувателно решение по три въпроса, първият от които е „При уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, откога тече съгласно чл.114 ЗЗД давностният срок за главницата и/или за възнаградителните лихви – от датата на падежа на всяка вноска или от настъпване изискуемостта на целия дълг, включително в хипотезата на предсрочна изискуемост?“ В случая не е налице основание за спиране на настоящото производство по реда на чл.292 ГПК, тъй като и при двете посочени хипотези, било от датата на падежа на всяка от претендираните вноски, както е приел въззивния съд, или от настъпване изискуемостта на целия дълг, както е посочил първоинстанционният съд, възражението за погасителна давност е намерено за неоснователно.

По втория въпрос дали кредитът следва да е направен за предсрочно изискуем преди да бъде продаден приетото във въззивното решение съответства на изрично посочена в същото задължителна съдебна практика, поради което не се установяват сочените допълнителни селективни критерии по чл.280, ал.1,т.1 и т.3 ГПК.

Третият въпрос не отговаря на общото изискване на чл.280,ал.1 ГПК – да е от значение за изхода по конкретното дело, тъй като постановеният с обжалваното решение правен резултат не е обусловен от неговото разрешаване. Въпросът не кореспондира със залегналите в мотивите към решението фактически и правни изводи на въззивния съд, който след съвкупна преценка на доказателствата е приел за недоказана тезата на ответниците, длъжници по договора за кредит, за настъпила предсрочна изискуемост на дълга, поради което от кога започва да тече давността на вземането по кредит, който е направен предсрочно изискуем, е въпрос, ирелевантен за спора.

Четвъртият въпрос е процесуално правен и покрива общото селективно изискване за достъп до касация, но липсват каквито и да било данни за допуснато отклонение от посочената от касатора практика и служебно известна на съда практика за задълженията на въззивния съд, а именно – при постановяване на решението си да извърши преценка на фактите и доказателствата по делото, да обсъди всички възражения и доводи на страните от значение за спорното право, да формира свои самостоятелни фактически и правни изводи и тези изводи да намерят отражение в мотивите към решението. Освен това, нито в касационната жалба, нито в изложението по чл.280 ГПК касаторите сочат допуснато от въззивния съд конкретно процесуално нарушение, поради необсъждане на възражения на страните или на събрани по делото доказателства. Поради недоказаност на допълнителния критерий по чл.280, ал.1,т.1 ГПК касационното обжалване не следва да се допусне и по този въпрос.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК