Определение № 731 от 03.08.2016 г. на ВКС по т. д. № 2943/2015 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма], [населено място] против решение № 911 от 09.05.2014 г. по т.дело 2239/2013 г. на Софийски апелативен съд. Ответникът по касация- [фирма], [населено място], чрез пълномощника си- адв.С.В. е на становище, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1- т. 3 ГПК, поради което обжалваното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът е поддържал недопустимост на постановения съдебен акт. Тази недопустимост същият е извел във връзка с установеното, че основанието, на което е получил оспорваното плащане е резултат от упражнено право на заложен кредитор по реда на ЗОЗ, защита срещу което се осъществява по реда на чл. 36 ЗОЗ, по който надлежен ответник следва да бъде заложния кредитор. Съгласно разясненията, дадени с т. 1 ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС доводът за недопустимост на съдебния акт се разглежда от съда, независимо дали са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК и съставлява самостоятелно основание за допускане на съдебния акт до касационно обжалване. В случая правно обосновано е разбирането на касатора относно наличие на предпоставки за допускане на касационно обжалване, поради евентуална недопустимост на съдебният акт, с оглед наличието на установен ред по чл.36 ЗОЗ вр. чл. 439 ГПК за защита срещу незаконосъобразно принудително изпълнение по ЗОЗ, който ред е специален спрямо общия, респективно спрямо субсидиарните състави на неоснователно обогатяване. С оглед противопоставените възражения на ответника, в хода на производството е било изяснено, че по реда на чл.55,ал.1 ЗЗД е било оспорено изпълнение по валидно учреден особен залог по реда на ЗОЗ, който като специален закон регламентира изрично реда за установяване на наличието на заложно право, респективно валидното му упражняване от страна на заложния кредитор по отношение на заложените активи. Следователно, с предявения и разгледан от съдилищата иск са атакувани правните последици от проведено изпълнение спрямо заложени активи по реда на ЗОЗ, не по установения ред по чл.36 ЗОЗ, а по реда на неоснователното обогатяване спрямо приобретателя на отчужден по този ред актив, но не и спрямо заложния кредитор, реализирал правата си чрез отчуждителната сделка, който не е участвал в производството.Или, налага се извод за евентуална недопустимост на постановения съдебен акт, което както бе посочено е самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване. В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен следния въпрос: „При изпълнение по реда на ЗОЗ, предпоставка ли е за действителността на извършеното от заложния кредитор разпореждане с активи на залогодателя, кредиторът да е уведомил залогодателя по реда на чл. 33, ал.1 ЗОЗ .” Дори и въпросът да бъде приет за релевантен, въпреки че е обоснован не с решаващ извод на въззивния съд, а със становище на страната за принадлежността на уведомлението към фактическия състав на разпореждането с активи на залогодателя, то налице би било само общо основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Доколкото касаторът е развил своето разбиране по отговора на този въпрос, то не се обосновава допълнителен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, с оглед дефинитивността на това основание, дадена със задължителна за съдилищата практика – т. 4 ТР ОСГТК №1 /09г. Във връзка с изложеното в приложението, означено с „ІІІ” не е поставен правен въпрос. В тази част, касаторът е направил оплакване, че въззивният съд игнорирал прието от него писмено доказателство „процесното уведомление от заложния кредитор до залогодателя”. Касаторът е направил извод, че произнасянето на въззивния съд по въпроса относно наличие или липса на уведомление до залогодателя по чл. 33 ЗОЗ било в противоречие с т. 19 ТР № 1/2001 г. и т. 4 на ППВС № 7 /65, а също така и с определение на ВКС, постановено по реда на чл. 288 ГПК. Изложените от касатора твърдения за наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са необосновани, тъй като произтичат от доводи за нарушения по чл. 281, т. 3 ГПК. Последните са основания, относими към друго производство по чл. 290 ГПК и не се разглеждат в производството по чл. 288 ГПК. Така цитираните части от тълкувателните решения- сведени до извода, че необсъждането на прието доказателство съставлява процесуално нарушение, не обосновава извод за установеност на валидно въведен допълнителен критерий, тъй като констатирането за допуснато процесуално нарушение е относимо към основанията по чл.281 ГПК, а не към тези по чл.280 ГПК. Определението по чл.288 ГПК не съставлява практика на ВКС – арг. т.2 и 3 ТРОСГТК №1/09г. Извън това по делото липсва представено уведомление с реквизитите по чл. 33 ЗОЗ за изпълнение върху вземанията по банкови сметки на залогодателя, т.е. уведомление за пристъпване към изпълнение по отношение на това конкретно имущество, в какъвто смисъл са изводите на въззивния съд, изложил и мотиви свързани с разпоредбите на чл.44а и чл.46, ал.2 ЗОЗ и неустановеност на основание в тази връзка за преводите. Липсата както на формулиран правен въпрос, така и на релевантни към конкретния случай съдебни актове води до извод за липсата на основание за допускане на касационно обжалване във връзка с изложеното в разглежданата точка. Поставеният от касатора въпрос - „ При наличието на доказателства относно възникването на обезпеченото вземане, вписан договор за особен залог и вписано пристъпване към изпълнение, коя страна носи тежестта на доказване относно факта, че обезпеченото вземане е съществувало към момента на принудителното изпълнение по ЗОЗ” не е релевантен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Такъв въпрос не е бил поставян в производството, нито е обусловил решаващите изводи на въззивният съд, който приемайки, че констатациите в подписания между ответника и трето лице договор не обвързват неподписалия го ищец, не е извел извода посочен от касатора, относно това, че неизпълнение на договора за кредит, следва да бъде доказано от заложния кредитор. Страната не е обосновала по този въпрос и допълнителен критерий. С приложеното решение № 149/2013 г. на ВКС, ІІ г.о. е разрешен правния въпрос относно доказателствената сила на актове на общинска собственост и съответно чия е доказателствената тежест при оспорването им, които въпроси са изцяло неотносими към настоящия спор. Отново с оглед на основанието по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК касаторът е поставил въпроса: „При незаконосъобразно принудително изпълнение по ЗОЗ, кой е пасивно легитимирания ответник длъжник по кондикационната претенция на залогодателя- заложния кредитор или третото лице – приобретател на активи от имуществото на длъжника”. По този въпрос касаторът е развил разбирането си. Въпросът не покрива общия селективен критерии по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е разглеждан от въззивния съд, но освен това не е обоснован и като допълнителен критерий, тъй като макар и да е поддържан във връзка с основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, касаторът не е посочил нито едно конкретно решение, обективиращо задължителна практика, в отклонение, на която се е произнесъл въззивния съд. С допълнително изложение от 16.06.2014 г. касаторът е поставил още три въпроса, като по отношение на тях лаконично е посочил, че попадат по селективния критерий на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, обоснован също така лаконично с това, че описаните хипотези / в поставените въпроси/ не намирали „ ясен отговор в приложимите норми на ЗОЗ/” В случая, дори и да бъде изведен правен въпрос, въпреки че разгледаните от касатора хипотези не са формирали решаващите изводи на въззивния съд, касаторът не е обосновал допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК чрез позоваване на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона или на съдебна практика, която не е актуална с оглед промяна на обществените условия или законодателство, а при твърдение за липсата на такава, чрез обосноваване непълнота, неяснота или противоречие на конкретни правни разпоредби. Касаторът не е съобразил разрешенията в т. 4 от ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС при изготвяне на приложението, изискващи мотивиране на приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК с обосноваване на допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Възпроизвеждането на нормативния текст на тази норма, отговора на въпросите на касатора и твърдението, че е налице неяснота на уредбата, без аргументиране с конкретни доводи не обосновава приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. С оглед изложеното не са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което по разгледаните въпроси не следва да бъде допуснато касационно обжалване. Налице, обаче, както вече бе мотивирано, са предпоставките за допускане на касационно обжалване, поради евентуална недопустимост на решението на Софийски апелативен съд, поради което такова се допуска. На основание чл.18,ал.2,т.2 на Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът- [фирма], [населено място] следва да внесе държавна такса в размер на 1927лв. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение