Определение № 51 от 23.01.2017 г. на ВКС по т. д. № 834/2016 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на М. А. Г., Л. А. Г., А. А. Г., чрез пълномощника им адв.Н.А., против въззивното решение на Пловдивския окръжен съд № 1754 от 09.11.2015 г., по в.гр.д.№ 1568/2015 г., с което след отмяна на първоинстанционното решение на Пловдивския районен съд № 1028/24.03.2015 г., по гр.д.№ 14 482/2011 г., при условията на чл.271, ал.1 ГПК е уважен предявения от [фирма], гр.Д. срещу настоящите касатори, като наследници по закон на починалия в хода на делото ответник А. Л. Г., б.ж. на [населено място], иск по чл. 59 ЗЗД за сумата от 20 580 лв. - обезщетение за неоснователно обогатяване в размер на пазарния наем за ползване от общия им наследодател на товарен автомобил „Шкода” с ДК № ТХ 63- 94 и товарно бордово ремарке с ДК № ТХ 00-26ЕХ за периода 21.10.2009 г. – 28.02.2011 г., заедно с деловодните разноски за двете инстанции в общ размер от 3 246.76 лв.. С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на съществените процесуални правила и на материалния закон- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. Основно касаторите изразяват несъгласие с извода на въззивната инстанция, че ползването на процесната вещ е било обективно възможно, без да бъде обсъден довода им, че в случая поради отказ на КАТ да регистрира процесния товарен автомобил и ремарке, поради наложен запор от НАП на насрещната по спора страна, вещта не е могла да бъде приведена в движение, да осъществява функциите си по предназначение, да е полезна и да генерира приходи, за да води ползването й до спестяване на разходи за чужда сметка, каквото изисква институтът на неоснователното обогатяване в общия му фактически състав. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на материалното и процесуално право, които обобщени, съобразно задължителните постановки в т.1 на ТР № 1/19.02.2020 г. на ОСГТК на ВКС са: 1. ”Налице ли е хипотезата на чл.59, ал.1 ЗЗД, ако ответникът не е ползвал реално вещта- собственост на ищеца, лично или чрез другиго по причина, зависеща единствено от последния или поради обективна невъзможност, с оглед въведен специален регистрационен режим за същата?” и 2. ” Следва ли въззивният съд да приеме заключението на вещото лице, без да го обсъди с останалите доказателства по делото?” Като израз на поддържаното противоречие със задължителната съдебна практика по първия от формулираните от жалбоподателя въпроси са посочени: ППВС № 1/79 г. и постановени по реда на чл.290 и сл. ГПК решения на ВКС: № 1933/2013 г. на ІV г.о.; №252 от 23.01.2015г., по гр.д.№ 2858/2014 г. на ІІІ г.о.; № 35/28.02.2012 г., по гр.д.№ 652/2011 г. на ІІІ г.о.; № 204/05.09.2013 г., по т.д.№ 1158/2010 г. на ІІ т.о., а въпрос № 2- решения на ВКС: № 60/25.03.2013 г., по т.д.№ 475/2012 г. на ІІ т.о. и № 762/20.07.2011г., по гр.д.№ 1371/2009 г. на І г.о.. Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразил по допускане на касационното обжалване, позовавайки се на отсъствие на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.При условията на евентуалност е оспорил и основателността на поддържаните касационни основания, считайки, че въпросът за обективната негодност на вещта е поставен за първи път в касационната инстанция и не следва да бъда обсъждан. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира: Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса, срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение въззивната инстанция, след самостоятелна преценка на доказателствения материал по делото, е приела за доказан общия фактически състав на неоснователното обогатяване, установен с чл.59 ЗЗД. Изложени са съображения, че по отношение осъщественото от наследодателя на ответниците неоснователно ползване на процесните движими вещи в периода 21. 10.2009 г. – 28.02.2011 г. и принадлежността и им в собственост на ищцовото Събирателно дружество е налице влязло в сила решение по гр.д.№ 1854/2010 г. на ПОС, което изключва и основателността на въведеното от ответника – б.ж. на [населено място] Г., възражение за основателно ползване на вещта. Като неоснователно е отхвърлено и следващото заявено своевременно защитно възражение на ответника за липса на реално осъществено от негова страна ползване на процесната вещ - поведение е аргументирано с обективно лошото й техническо състояние и обективна невъзможност, по причина на насрещната страна, да бъде регистрирана в КАТ. Счетено е, че за успешното провеждане на иска по чл. 59, ал.1 ЗЗД начинът по който се ползва, респ. не се ползва вещта е ирелевантен. Достатъчно е да се намира без правно основание във фактическата власт на ответника, отговорността на който да обезщети собственика и, произтича от така създадена възможност да спести наема, който би плащал за ползването й. По съображения, че ответникът дължи доброволно и без изрична покана изпълнение на задължението при влязло в сила решение за уважаване на предявен срещу него ревандикационен иск, за неоснователно е преценено и възражението на последния, че забавеното връщане на процесния товарен автомобил и ремарке е по причина на неоказано съдействие от ищцовото СД, техен собственик което твърдение, според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, е останало и недоказано в процеса. При определяне конкретния размер на обезщетението, основано на чл.59, ал.1 ЗЗД, дължимо от конституираните в хода на процеса законни наследници на б.ж. на [населено място] - А. Л. Г., съобразно наследствените им права, решаващият състав на Пловдивския окръжен съд е съобразил изцяло заключението на изслушаната втора съдебно- техническа експертиза, изготвено въз основа на пазарния наем за исковия период и съобразно с метода на пазарните аналози, отричайки възможността от значение за същия да е предполагаемия остатъчен полезен живот на вещта – база, използвана от първоначалната експертиза. С оглед решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт, настоящият съдебен състав намира, че искането за достъп до касация е основателно. Поставеният в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК материалноправен въпрос несъмнено е релевантен за крайния изход на делото и обосновава общата предпоставка за достъп до касация. Основателно по отношение на същия е и поддържаното селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, което налага касационното обжалване да бъде допуснато за проверка съответствието на възприетото от въззивния съд разрешение с цитираната по-горе задължителна практика на касационната инстанция. Формулираният процесуалноправен въпрос, като обуславящ изхода на делото, попада в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК, но недоказано по отношение на същия е визираното противоречие със задължителната съдебна практика. Видно от изложените в тази вр. мотиви в съобразителната част на обжалвания съдебен акт въззивният съд не е приел безкритично едно от заключенията на изслушаните две съдебно - технически експертизи, а подробно е анализирал всяко едно от тях и аргументирано е възприел онова, което е счел за ясно, съобразено с действащите пазарни механизми и не съдържащо колебливи констатации за действителното състояние на процесните вещи. С оглед изложеното на касаторите следва да бъде указано да внесат допълнителна държавна такса за касационното производство в размер на сумата, съгласно чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС